№ 842
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Ал. Алексиева Въззивно
гражданско дело № 20211100509366 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20094018 от 13.04.2021 г. по гр. д. № 75459/2018 г. Софийски районен
съд, 171 състав отхвърлил предявените от Д. Н. Н. , ЕГН ********** в лично качество и в
качеството му на съдружник на „ДН Авто“ ООД, ЕИК **** срещу „Първа инвестиционна
банка“ АД , ЕИК **** и ЧСИ М.М., с рег.№ 786 на КЧСИ, район на действие СГС иск с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 41199/2013 г. на СРС, 124 с-в, както и отмяна на
всички последващи актове на съда по същото дело, в това число и на издадената заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.10.2013 г., както и актовете и извършените действия по
изп.дело №20147860400088 като неоснователен и недоказан. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на всеки ответник сумата от по 3000 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Д. Н. Н., който го обжалва с
твърдения за неправилност. Възраженията се свеждат до следното: процесната заповед за
изпълнение била издадена в противоречие със закона и добрите нрави, тъй като съдът не
бил изпълнил задължението си да провери служебно за наличие на неравноправни клаузи. В
нарушение на чл. 406, ал. 1 ГПК в закрито разпоредително заседание не бил съставен
писмен акт – мотивирано разпореждане, който бил самостоятелен документ (чл. 413, чл. 418
ГПК). Твърди, че заповедта за изпълнение била недопустима, тъй като съдът не е изследвал
договора между страните и се позовава на Определение от 28.11.2018 г. по дело С –
632/2017 г. и др. определения на СЕС, касаещи неравноправни клаузи между потребители и
продавачи. Изтъква, че заповедта за незабавно изпълнение не му е връчена, а за връчване от
ЧСИ липсвала молба по чл. 42, ал. 2 ГПК по делото. По този начин били нарушени правата
на длъжника да възрази и оспори. ЧСИ не е бил редовно оправомощен да връчва на
жалбоподателя покана за доброволно изпълнение. Счита, че поради липсата на
разпореждане всички последващи изпълнителни действия от ЧСИ М. били нищожни и моли
да бъдат прогласени за такива. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение.
1
Въззиваемата страна ЧСИ М.М. в срока за отговор на въззивната жалба оспорва
същата по подробно изложени съображения. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Първа инвестиционна банка“ АД в отговора на въззивната
жалба взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Претендира
разноски.
Третото лице - помагач „ЗАД А.“ АД оспорва въззивната жалба по изложени в
отговора съображения.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и
чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
По допустимостта, настоящият състав намира следното:
Първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която са отхвърлени искове
по чл. 270, ал. 2 ГПК за отмяна на всички последващи актове на съда по ч.гр.д. №
41199/2013 г., СРС и за отмяна на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от
07.10.2013 г. по същото дело, както и актовете и извършени действия по изп. д. №
20147860400088, поради което в тази част същото следва да бъде обезсилено и
производството прекратено.
Това е така, защото ГПК не предвижда самостоятелен иск за отмяна на заповедта за
незабавно изпълнение или изпълнителния лист, нито пък отмяна или прогласяване
нищожността на изпълнителни действия. Защитата на длъжника срещу процесуалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение се осъществява чрез обжалване само
на точно посочени в ГПК изпълнителни действия и само на основанията, посочени в закона.
(в този смисъл Определение № 81 от 20.02.2012 г. по ч.гр.д. № 498/2011 г., постановено по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК).
Решението е допустимо в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание по чл.
270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 41119/2013 г. по описа на СРС, предявен от Д.Н. срещу „Първа
инвестиционна банка“ АД.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение в посочената част е
правилно по следните съображения:
От фактическа страна по делото се установява, че по подадено на 01.10.2013 г.
заявление, на 07.10.2013 г. по гр. д. № 41199/2013 г. на СРС, 124 състав е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжниците Д.
Н. Н. и „ДН-Авто“ ООД да заплатят солидарно на кредитора "МКБ Юнионбанк" АД сумата
233 467,83 евро – представляваща незаплатени вноски от предсрочно изискуем кредит по
договор за кредит, сключен на 15.02.2006 г. и анексите към него, ведно със законната лихва
за периода от 01.10.2013 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
17616,49 евро за периода от 05.03.2012 г. до 03.09.2013 г., наказателна лива в размер на
3835,62 евро за периода от 05.02.2013 г. до 30.09.2013 г., такса в размер на 9235,44 евро и
3835,62 евро за периода от 05.02.2013 г. до 30.09.2013 г., такса в размер на 9235,44 евро,
както и за разноски по делото. Към заявлението е приложен и цитираният договор за кредит,
ведно с анексите. Срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от длъжниците, а
срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист е подадена частна жалба. С
определение от 22.10.2014 г. по ч.гр.д. 12598/2014 г., СГС е потвърдил разпореждането от
2
07.10.2013 г. постановено по ч.гр.д. № 41119/2013 г. на СРС, I ГО, с което е било уважено
заявлението за незабавно изпълнение на вземането , за което била издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК. Поради подаденото от длъжниците възражение се е развило
установително исковото производство по чл. 422 ГПК, което е приключило с влязло в сила
съдебно решение № 6190/22.07.2016 г. по гр.д. № 20224/2014 г. по описа на СГС, с което е
признато за установено, че длъжниците дължат сумите по издадената заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.10.2013 г.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в
закона, но както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно
съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото
решение или неподписаното решение – в този смисъл Тълкувателно решение № 1/10.02.2012
г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК. Нищожността на заповед за изпълнение може да
бъде установявана по иск на длъжника срещу заявителя на същите основания, на които
нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително решение, т.е. според
въззивната инстанция основанията за нищожност на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
са същите като основанията за нищожност на съдебно решение. По аргумент за по-силното
основание от чл. 270, ал. 2 ГПК е допустим и иск за прогласяване нищожност на заповед за
изпълнение.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е
постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема.
Следователно издадената заповед за незабавно изпълнение е валиден съдебен акт, а искът по
чл. 270, ал. 2 ГПК неоснователен.
Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при
постановяване на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност,
но не и до нищожността му /така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3298/2014 г., I ГО/. Ето защо неоснователен е доводът на въззивника за нищожност на
заповедта за изпълнение поради противоречие със закона и добрите нрави, тъй като
заповедният съд не изпълнил задължението си да следи за наличие на неравноправни
клаузи. Подобно възражение би имало отношение към правилността на съдебния акт, която
не е предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 270, ал. 2 ГПК. За пълнота,
Законът за потребителските кредити е неприложим в конкретния случай предвид размера на
кредита 233 467,83 евро и обстоятелството, че същият е обезпечен с договорна ипотека
върху недвижими имоти по аргумент от чл. 4 от цитирания закон, в какъвто смисъл се е
произнесъл с влязлото в сила решение по гр.д. 20224/2014 г. по описа на СГС и съдът,
разглеждащ установителния иск по реда на чл. 422 ГПК. С оглед горното, неотносима към
предмета на настоящото дело е цитираната от жалбоподателя практика на СЕС, касаеща
неравноправни клаузи между потребител и продавач.
Неотносим е и доводът за недопустимост на заповедта за незабавно изпълнение,
поради това, че заявлението било нередовно, като не бил изследван договора за кредит. За
разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков
път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на
съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от законодателя
специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение.
Следователно подобно възражение не е предмет на настоящия иск.
Съгласно чл. 413, ал. 2 ГПК и съдебната практика, по подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато
изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато
изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата
заповед. Не е налице необходимост от издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с
който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение при условие, че
същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение (така Определение №
3
300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.). Преценката на заповедния съд, че са
налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват
пречки по чл. 411, ал. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед. За пълнота, в конкретния
случай въззивникът е упражнил правото си да обжалва разпореждането по чл. 419 ГПК,
което е приключило със съдебен акт, потвърждаващ разпореждането постановено по ч.гр.д.
41119/2013 г. по описа на СРС.
Връчването на заповедта за незабавно изпълнение няма отношение към евентуални
нейни пороци, поради което и това възражение е неотносимо.
Ето защо въззивният съд намира предявеният иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за нищожност
на заповедта за незабавно изпълнение за неоснователен.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемата
страна „Първа инвестиционна банка“ АД, която е заявила претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а процесуалният
представител на ЧСИ М. е заявил претенция за разноски, като е представил договор за
правна защита за оказана безплатна помощ по чл. 38, ал.1, т. 3 ЗА и списък по чл. 80 ГПК за
платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. В съдебно заседание пред
въззивния съд, въззивникът е направил възражение за прекомерност на претендираните
разноски. С оглед горното в полза на въззиваемата банка следва да бъде определено и
присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ , а именно 100 лева. В полза на въззиваемата страна ЧСИ М. – не са
представени доказателства за платено възнаграждение, каквото се твърди в списък по чл. 80
ГПК следователно такова не следва да се присъжда, а от представения договор за правна
помощ от 25.07.2021 г. се установява договорена безплатна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗА. Следователно в полза на адвокат А.М. следва да бъде присъдено на осн. чл.
38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение в минимален размер от 300
лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 20094018 от 13.04.2021 г. по гр. д. № 75459/2018 г., Софийски
районен съд, 171 състав В ЧАСТТА , с която са отхвърлени предявени от Д. Н. Н. , ЕГН
********** срещу „Първа инвестиционна банка“ АД , ЕИК **** и ЧСИ М.М., с рег.№ 786
на КЧСИ, район на действие СГС искове по чл. 270, ал. 2 ГПК за отмяна на всички
последващи актове на съда по ч.гр.д. № 41199/2013 г. на СРС, 124 с-в и за отмяна на
заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по същото дело, както и актовете и
извършени действия по изп. д. № 20147860400088 по описа на ЧСИ М.М. като
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20094018 от 13.04.2021 г. по гр. д. № 75459/2018 г.,
Софийски районен съд, 171 състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от Д. Н. Н. ,
ЕГН ********** срещу „Първа инвестиционна банка“ АД , ЕИК **** иск с правно
основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 41199/2013 г. на СРС, 124 с-в.
ОСЪЖДА Д. Н. Н., ЕГН ********** да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
**** на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 100.00 лв.(сто лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Д. Н. Н., ЕГН ********** да заплати на адвокат А.Д. М. от САК на основание
чл. 38, ал. 1, т.3 ЗА сумата 300.00 лв. (триста лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****.
4
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5