Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8394 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 104857 от 30.04.2019г. по гр.д. № 79608/2017г. Софийски районен съд, 79 състав осъдил Н.Г., роден на ***г., да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ сумата 1 216.15 лв., представляваща
стойност на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ул. „********ап. 16, с аб. № 261851, за периода от
01.10.2014г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба - 08.11.2017г., до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 239.87 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.11.2015г. до 23.10.2017г. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 780 лв. -
разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Н.Г., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. П.В. от
САК, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение
на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният
съд неправилно приел, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ възникналото съществуващо
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди със
съдържание по общите условия, се регулирало от ЗЕ, общите условия и Наредба №
16.334/06.04.2007г., при наличието на нова Наредба от 2014г., приета преди отчетния
период. СРС неправилно преценил начислената изразходвана енергия. Съгласно чл.
42 от ОУ и ЗЗД, след като не са заплатени две сметки, договорът се прекъсвал и
трябвало да се спре топлоподаването, а не насилствено за извършва услуга и
заявяват неоснователни претенции. Неправилно също районният съд приел, че
стойността на неплатената топлинна енергия възлиза на 1 216.15 лв., като
се позовал на оспорената СТЕ. СРС приел, че са изпълнени всички изисквания
относно общите условия съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЗД. Така не се установило има ли
наличие на колективен договор с всички потребители на топлинна енергия с
ищцовото дружество. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не
е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от
28.07.2020г. оспорва жалбата и претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове: с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата 1 216.15 лв. –
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот
на адрес: гр. София, ул. „********ап. 16, с аб. № 261851, за периода
01.10.2014г. - 30.04.2015г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
239.87 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода
15.11.2015г. - 23.10.2017г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба на 08.11.2017г. до окончателното плащане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в
относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР,
в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на
клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на
количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията;
условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването;
редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско
измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба
на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Според
ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални
условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след
преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетия и неоспорен нотариален акт № 16/2014г. на нотариус с рег. №
384 на НК се установява, че на 31.01.2014г. ответникът е закупил процесния
имот, като на 14.02.2014г. чрез пълномощник е поискал от ищеца откриване на
партида на негово име за имота. С нотариален акт № 32/2015г. на нотариус с рег.
№ 384 на НК, на 30.04.2015г. ответникът е продал имота на трето лице.
Следователно доказано е, че в процесния период м. 10.2014г. – м. 04.2015г.
ответникът е бил собственик на топлоснабдения имот.
Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от
2014г. са публикувани във вестник „24
часа”, в брой от 10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни
от публикацията. Не се твърди и не се установява ответникът да е подал
заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложил
специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между
него и ищеца, поради което същият е бил обвързан от влезлите в сила ОУ на
договора. Ето защо правилно СРС е приел, че в процесния период ответникът е бил
клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената
на доставената в имота му ТЕ, като отношенията между страните са се регулирали
от общите условия, ЗЕ и Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването. Противно
на поддържаното в жалбата, през 2014г. не е приемана нова наредба за
топлоснабдяването, а цитираната Наредба № 16-334 е отменена едва с § 5 от ПЗР
на Наредба № Е-РД-04-1 от 12
март 2020г. за топлоснабдяването (обн. ДВ бр. 25/20.03.2020г.), като новата наредба се прилага от отоплителен сезон 2019/2020г., съгласно §
3 от ПЗР.
Що се отнася до довода, че след две неплатени сметки
договорът се прекратявал, следва да се посочи само, че цитираният чл. 42 от
приложимите ОУ от 2014г. не предвижда подобно правило, а касае възможността на
продавача да снабди със заповед по реда на чл. 410 ГПК за неплатените суми. Още
по-малко такова правило се съдържа в ЗЗД.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с установяването на количеството и стойността на доставената
в имота топлинна енергия.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ, се установява: Общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки със
заключение „съответства“. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно по
електронен път данни в приложена справка към заключението. От отчетеното
количество ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334
и съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице е извършило проверка при която е установило, че същите са
отчислявани в съответствие с предвиденото в нормативната уредба.
В процесния период в апартамент № 16 е имало монтирани 3
бр. отоплителни тела с уреди за дялово разпределение, както и 1 бр. водомер за
топла вода. Сумите за ТЕ за отопление и за БГВ са начислявани след извършен
реален отчет; ТЕ, отдадена от сградна инсталация е правилно изчислявана въз
основа на отопляемия обем на имота по проект от 235 куб. м. Съгласно
заключението на СТЕ, дяловото разпределение е извършвано от ищеца в
съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Общо дължимата за имота
сума за ТЕ за процесния период след извършеното изравняване е в размер на
1 411.39 лв.
Неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че СРС
неправилно определил размера на иска въз основа на СТЕ, която било оспорена.
Заявеното от процесуалния представител на ответника оспорване при изслушване на
заключението е било обосновано с твърдение, че сумите били определени по отменената
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Както беше посочено по-горе обаче,
наредбата е отменена едва през 2020г., а доколкото в отговора по чл. 131 ГПК
особеният представител се е позовавал на приета „нова“ наредба, в сила от
01.06.2014г., следва да се посочи, че се касае само за изменения на старата
наредба, които са съобразени от вещото лице при изготвяне на заключението.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемия. Доказано направените такива
са в размер на 170 лв. – заплатен депозит за особения представител на
въззивника. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
(ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр. чл. 37,
ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн.
ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки извършената от упълномощения от
въззиваемия юрисконсулт дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104857 от 30.04.2019г., постановено по гр.д. № 79608/2017г. на Софийски районен съд, 79 състав.
ОСЪЖДА Н.Г., роден на ***г., гражданин на Република Франция, с обявен настоящ
адрес в Република България: гр. София, бул. „********вх* ет.*, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 120.00
лв. (сто и двадесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.