№ 135
гр. Варна , 21.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20203100502983 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпили въззивни жалби както следва:
1. Въззивна жалба вх. № 5032/21.01.2020 г., идентична с възз.ж. №
5487/22.01.2020 г. /видно от молба вх. № 267780/24.09.2020 г./, от
«Юробанк България» АД против Решение № 5787/16.12.2019 г., В
ЧАСТТА, в която са отхвърлени част от установителните претенции на
банката против Д. П. Н., за наказателни лихви, такси по договора и
нотариални такси, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 845/08.02.2017 година на ВРС по ч.гр.д. № 13215/2016 г.
2. Насрещна въззивна жалба вх. № 21075/12.03.2020 г. от Д. П. Н. против
Решение № 5787/16.12.2019 г., В ЧАСТТА, в която предявените
установителни искове по чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ са
уважени за сумите за главница и договорна възнаградителна лихва, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
1
845/08.02.2017 година на ВРС по ч.гр.д. № 13215/2016 г.
Въззивната жалба на „Юробанк България“ АД съдържа доводи за
процесуално правна и материално правна незаконосъобразност на решението
на ВРС с искане да бъде отменено изцяло в атакуваната част. Оспорва извода
за нищожност на клаузи от договора за кредит като твърди, че същите са
индивидуално уговорени в договора, а ЗПК, като приет и в сила след
сключване на процесния договор е неприложим, включително цитираните от
съда разпоредби, още повече връщането на предоставения кредит е
обезпечено с ипотека. Твърди и пороци по доклада като счита, че същият е
непълен и неправилен, не съдържа квалификации на предявените искове и
възраженията на ответника както и отсъства разпределение на тежестта на
доказване. Твърди, че размерът е доказан с неоспореното заключение по ССЕ.
Ответната страна по жалбата я намира допустима, но неоснователна.
Въззивникът по насрещната въззивна жалба моли за отмяна на
решението на ВРС поради неправилно приложен материален закон. Счита, че
след като съдът е възприел за недоказан факта, че на потребителя е
предоставен погасителен план към договора за кредит и че изобщо такъв
съществува, то е следвало да приложи чл. 22 от ЗПК и приеме договора за
недействителен с каквото искане сезира ОС Варна.
В съдебно заседание всяка от страните, чрез процесуален представител
поддържа собствените си аргументи по същество на спора.
Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане
въззивна жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от
обжалване, след съвкупен анализ на доказателствения материал по делото
приема за установено от фактическа страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което в рамките
на ограничения въззив настоящата инстанция се произнася по приложението
на импреративни правни норми и доводите в жалбата.
Заявена пред ВРС е установителна претенция по чл. 422 ал.1 от ГПК за
приемане, че Д. П. Н. от гр. Варна дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
суми, за които е издадена Заповед № 845/08.02.2017 г. за изпълнение на
2
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т.2 от ГПК в
производството по ч.гр.д. № 13215/2016 година. Твъденията по иска са за
валидно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит
№ HL36782/17.04.2008 година, по който банката е предоставила на
кредитополучателя сумата от 8866 евро за текущи нужди, забава в
плащанията от страна на задълженото лице, настъпила предсрочна
изискуемост на вземането, сведена до знанието на длъжника и установени по
размер вземания.
В срока за отговор възраженията на ответницата Н. /срещу другата
ответница производството е прекратено поради оттегляне на иска/ са
единствено на плоскостта на неравноправност на клаузите относно
определяне размера на договорната лихва и едностранното й увеличаване.
1. По валидността на договора и отделни негови части:
Тъй като в насрещната въззивна жалба се поставя въпроса за
действителността на правоотношението на плоскостта на липсата на
погасителен план към договора за кредит, който да е представен в първата
инстанция, следва да се отбележи, че в отговора и до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция ответницата не е релевирала
възражение за недействителност на облигационната връзка между страните
при условие, че следва да изчерпи всички такива. Друг е въпроса, че и
първоинстанционния съд без изобщо да укаже на ищеца, че не сочи
доказателства за съставен и подписан погасителен план към договора, е
коментирал в мотивите към решението си, че такъв план отсъства като от
друга страна възприетото от съда стои вън от контекста на останалите мотиви
и решаващи изводи. Представеният погасителен план, очевидно към друг
договор за кредит и вероятно поради техническа грешка, не съставлява
негодно доказателство, а липса на доказателство за релевантен факт, за което
съдът не е указвал изобщо нищо в проекта за доклад по делото, така щото да
се даде възможност за ангажиране преди преклузия, вероятно и поради
процесуалната пасивност на ответника да оспори валидност на връзката. При
отсъствие на възражения по действителността на договора на тази плоскост,
въззивната инстанция намира същите, заявени пред нея, при процесуална
преклузия като погасителният план, какъвто очевидно има към договора за
3
кредит се ползва единствено за целите на допусната от въззивния съд ССЕ с
оглед служебното задължение да установи иска по размер.
С оглед вмененото на съда служебно задължение по чл. 7 ал.3 от ГПК,
по отношение клаузите за определяне на лихвения процент – чл. 3 от
договора и възможността за едностранното изменение на лихвата – чл. 6 от
договора следва да се отговори категорично, че безспорно така определена
лихвата в текста на договора за кредит не дава яснота относно компонентите
от които се формира размера на това възнаградително за банката вземане в
частта относно базовия лихвен процент, а от там и вземането за просрочие,
защото се посочва, че лихвата се формира от БЛП на банката за жилищни
кредити в евро, действащ към момента на сключване на договора плюс
договорна надбавка от 0.6 пункта. Необходимостта от яснота относно
формиране на лихвата произтича както от правата на потребителя да знае
колко заплаща на банката за предоставената парична сума така и с цел яснота
при последваща промяна в лихвата.
От друга страна обаче, в чл. 3 ал.1 от договора е посочен размера на
БЛП към датата на сключването му, а именно 6.35%. Лихвата е уговорена
като годишна, надбавката е фиксирана, поради което и за потребителя не
съществува неяснота към датата на сключване на договора в какъв размер е
възнаграждението на кредитора и същият е приел да сключи договора при
тези параметри на възнаградителната лихва.
В същото време, видно и от заключението по ССЕ, прието за обективно
и компетентно дадено в настоящата инстанция, банката едностранно, на база
възприетия от нея и неясен за потребителя начин на формиране на
променливата величина от лихвата е увеличавала многократно размера на
лихвата, респективно на дължимите вноски по погасителен план, поради
което и без съмнение клаузите по чл. 3 ал.5 и по чл. 6 ал.3 са неравноправни и
като такива нищожни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, поради което и договорът
следва да се прилага без тях. От методологията за определяне на БЛП, с която
е работило вещото лице /л. 130 по делото/ е видно, че определящите
компоненти са не само обективни фактори като пазарните лихвени мерители
– Софибор, EURIBOR и други, а и елементи, които са субективни и върху
които потребителят не може да влияе успешно.
4
В контекста на казаното, доказателствата по делото сочат, че Н. и
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД са във валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит от 17.04.2008 година, към което за определяне размера
на задълженията следва да се прилага лихвата, с чийто размер се е съгласил
потребителя и е индивидуално посочена в договора.
2. По изпълнението на задълженията:
Заключението по ССЕ, изготвено в първата инстанция, неоспорено от
страните и кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено сочи,
че на кредитополучателя е предоставена уговорената сума от 8866 евро.
Не е спорно, че потребителят е преустановил плащане в даден момент,
като съгласно ССЕ изслушано пред настоящия състав на съда, като се
съобразят извършените в повече от дължимите плащания по лихви в
периодите на неправомерно увеличаване на процента, забавата за обслужване
на кредита е считано от 23.09.2014 година.
Дължимите размери за главница, лихви и такси съобразно ССЕ
допусната във въззивното производство е както следва: главница – 6159 евро;
възнаградителна лихва – 812.82 евро; наказателна лихва 169.11 евро;
комисионна за управление 41.71 евро и такса за администриране на
просрочен кредит 79.25 евро, т.е. общо такси 120.66 евро. В заповедното
производство са представени и доказателства за извършени разходи по
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, чието присъждане също се
следва в полза на ищеца. До този размер исковете са доказани. За горницата
следва да се отхвърлят.
Всяка от въззивните жалби е частично основателна с оглед даденото
разрешение, а обжалваният акт на ВРС ще бъде отменен в съответните части
както и в цялост по отношение на разноските.
3. По разноските:
Общият материален интерес в лева по спора е в размер на 17 180.84
лева.
Исковете са уважени до общия размер от 15 238.62 лева, база за
5
определяне разноските за ищеца.
В отхвърлената част на исковете материалният интерес е 1942.22 лева.
За заповедното производство:
Банката е извършила разходи в общ размер на 1486.66 лева, от които се
присъждат 1318.60 лева.
За първа инстанция банката е доказала разходи в размер на 758.37 лева
/за държавна такса и експертизи/, от които се присъждат 672.64 лева.
Във въззивното производство доказаните разходи са 740.40 лева /за
държавна такса и експертизи/, следват се 652.70 лева. Общата сума възлиза на
2643.94 лева.
На въззиваемата Н. е оказана безплатна адвокатска помощ по чл. 38 от
ЗАдв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, на база
материалният интерес по спора е в размер на 1045.43 лева, определен по реда
на чл. 7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, от които в полза на адв. Андонов банката
следва да заплати 118.20 лева за всяка от съдебните инстации или общо
236.40 лева.
Въззиваемата е освободена от заплащане на държавната такса във
въззивното производство, която по нейната насрещна въззивна жалба възлиза
на 317.46 лева общо. По насрещната въззивна жалба размерът, до който е
уважена спрямо общият обжалван е 1144 евро или 2237.46 лева. Върху тази
сума банката дължи внасяне в приход на бюджета на съдебната власт таксата
от 2% или сума от 50 лева /общо за исковете за главница и възнаградителна
лихва/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5787/16.12.2019 година на ВРС по гр.д. №
18115/2018 година в следните части:
6
-С което е прието ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. П. Н. от гр. Варна, лично и
като наследник на О. Д. Н. дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, гр.
София сумата от 540.50 евро, съставляваща разлика над ДЪЛЖИМАТА от
6159 евро до претендираната от 6699.50 евро – главница по Договор за
потребителски кредит № HL 36782/17.04.2008 година ведно със законната
лихва от заявлението до окончателното й изплащане; сумата от 630.50 евро,
съставляваща разлика над ДЪЛЖИМАТА от 812.82 евро до претендираната
от 1416.32 евро възнаградителна лихва по договора за периода 23.02.2014 г. –
25.10.2016 година;
-С което е отхвърлен установителният иск на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД против Д. П. Н. – лично и като наследник на О. Д. Н. за сумата от 169.11
евро - част от претендираната 356.32 евро – наказателна лихва за периода
23.02.2014 г. – 25.10.2016 г., и сумата от 120.96 евро – част от
претендираните 139.11 евро такси по договора за периода 25.02.2014 г. –
25.10.2016 година, и за сумата от 1035.60 лева нотариални такси по връчване
на изявления за предсрочна изискуемост и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. П. Н., ЕГН ********** от гр.
Варна, лично и като наследник на О. Д. Н., р. на 15.11.1952 г., б.ж. на гр.
Варна дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, гр. София
сумата от 169.11 /сто шестдесет и девет и 0.11/ евро – наказателна лихва за
периода 23.02.2014 г. – 25.10.2016 г., сумата от 120.96 /сто и двадесет и 0.96/
евро такси по договора за периода 25.02.2014 г. – 25.10.2016 година и сумата
от 1035.60 /хиляда тридесет и пет и 0.60/ лева нотариални такси по връчване
на изявления за предсрочна изискуемост на вземанията по Договор за
потребителски кредит № HL 36782/17.04.2008 година.
ОТХВЪРЛЯ предявеният установителен иск от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, гр. София против Д. П. Н., ЕГН
********** от гр. Варна, лично и като наследник на О. Д. Н., р. на 15.11.1952
г., б.ж. на гр. Варна за дължимост на суми за главница и възнаградителна
лихва по Договор за потребителски кредит № HL 36782/17.04.2008 година за
горницата над 6159.00 /шест хиляди сто петдесет и девет/ евро до
претендираната от 6699.50 евро – главница по Договор за потребителски
7
кредит № HL 36782/17.04.2008 година ведно със законната лихва от
заявлението до окончателното й изплащане; за горницата над 812.82
/осемстотин и дванадесет и 0.82/ евро до претендираната от 1416.32 евро
възнаградителна лихва по договора за периода 23.02.2014 г. – 25.10.2016
година.
ОТМЕНЯ Решението в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалите части.
ОСЪЖДА Д. П. Н., ЕГН ********** от гр. Варна, да заплати на
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, гр. София сумата от 2643.94
/две хиляди шестстотин четиридесет и три и 0.94/ лева разноски в
производството пред първа и въззивна инстанция и заповедното по ч.гр.д. №
13215/2016 г. по описа на ВРС, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, гр. София да
заплати на адвокат А. Т. А., вписан в АК Варна с № **********, гр. Варна ул.
„Христо Самсаров“ № 14 сумата от 236.40 /двеста тридесет и шест и 0.40/
лева възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита по чл. 38 ал.2
от ЗАдв на Д. П. Н. в производството пред първа и въззивна инстанция.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, гр. София да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка държавни такси на
Окръжен съд Варна сумата от 50.00 /петдесет/ лева държавна такса за
въззивното производство, на осн. чл. 78 ал.6 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Р България
в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8