ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1068
гр. Пловдив, 03.06.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,
IХ-ти гр. състав, в закрито заседание на
трети юни две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА
като разгледа докладваното от
съдия Дублекова в. ч. гр. д. № 963/ 2019 г. по описа на ПдОС, IХ-ти гр. състав,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
частна жалба, подадена от ищците в първоинстанционното производство В.Р.М., ЕГН **********, с адрес ***, И.Г.Д.,
ЕГН **********, с адрес ***, И.Р.Е., ЕГН **********, В.Р.Е., ЕГН **********, с
адрес ***, и А.Г.Д.- М., ЕГН **********, с адрес ***, всички чрез пълномощника
им адв. С.Л., със съдебен адрес ***, против Определение № 3554/ 28.03.2019г.,
постановено по гр. дело № 4208/ 2019г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив.
С обжалваното определение е
прекратено като недопустимо производството по делото.
С частната жалба се поддържа, че
обжалваното определение е неправилно и необосновано, като се излагат доводи и
съображения за това, въз основа на които се иска неговата отмяна.
Пловдивският окръжен съд, като прецени
данните по делото, намира за установено следното:
Частната жалба е подадена от
легитимирано лице, в законоустановения по чл.275, ал.1 от ГПК едноседмичен срок
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна поради следните
съображения:
Производството пред районния съд
е образувано по искова молба,
подадена от В.Р.М., И.Г.Д., И.Р.Е., В.Р.Е. и А.Г.Д.- М.,
против Х. З. С. с искане за признаване на установено, че договор за аренда от
17.06.2016 г., ведно с анекс към него от 15.07.2016 г. и договор за аренда от
15.07.2016 г. не съществуват.
С исковата молба се твърди, че ищците
и ответникът са наследници на общ наследодател Р. Е., както и че същите
притежават в съсобственост, по наследство от общия им наследодател, недвижими
имоти – земеделска земя, находяща се в землището на с. ………., община ….. – имот
№ 03603, с площ от 7,502 кв.м., в местността „……………..“, и имот № 202031, с площ
от 25,202 кв.м., в местността „…………..“, като се твърди, че за същите са
сключени договори за аренда (на 17.06.2016 г. за имот № 202031 и на
15.07.2016г. за имот № 036003, двата за
20 стопански години) между ответника, в качеството му на арендатор, и неговия
баща З. С., в качеството му на арендодател, последният също съсобственик на
основание наследствено правоприемство, който е починал и чийто единствен
наследник се явява ответникът, с оглед на което се поддържа, че към настоящия
момент за страните по договорите е настъпило сливане на основание универсално
правоприемство, поради договорите не съществуват като правно отношение, респ.
не съществува арендно правоотношение. Ищците мотивират правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск с това, че имотите са обременени
с несъществуващи договори за 20 години, през който период ищците са лишени от
възможността да обработват лично собствената си земя за задоволяване на личните
си нужди, както и са възпрепятствани да сключат договор за аренда за процесните
имоти при по-изгодни условия, като в тази връзка се твърди, че ищците са
отправяли многократно искания към ответника да им предаде процесните имоти за
ползване, на което последният категорично се е противопоставял.
За да постанови обжалваното
определение районният съд е приел, че за ищците липсва правен интерес да искат
признаване на договорите за аренда за несъществуващи, тъй като същите не са
страна по тях, а дори и техните права да се явяват засегнати от действията на
ответника, за тях е налице друг ред за защитата - чрез осъдителен иск срещу
наследника, лишил ги от ползите от съсобствената вещ или пък чрез претенция за
причинени им имуществени вреди, както и в случая наличието на друг ред за
защита чрез осъдителен иск, изключва правния интерес от установителната
претенция, тъй като договорите за аренда не могат да бъдат прекратени по
съдебен ред посредством подобен отрицателен установителен иск и дори и при
евентуален положителен изход от спора, ищците няма да получат търсената от тях
защита на имуществените си права като наследници.
От изложените в исковата молба
обстоятелства, на които се основава исковата претенция, се заключава, че се
касае за спор между съсобственици относно управлението и ползването на
съсобствени недвижими имоти и свързани с това имуществени претенции. Не се
спори, че страните по процесните договори за аренда са били съсобственици
заедно с ищците на процесните земеделски имоти, тъй като и към датата на
сключване на договора за аренда и арендодателят и арендатора са били
съсобственици, на основание наследствено правоприемство, всеки с права на
собственост в размер на по 1/10 ид. част. Със смъртта на съсобственика, сключил
процесните договори за аренда в качеството му на арендодател – З. С., починал
на 03.09.2018г., и настъпилото универсално правоприемство с ответника Х. С., в
качеството му на единствен наследник на починалия З., е налице сливане в едно и
също лице на двете страни по договорите за аренда- арендатор и арендодател, в
резултат на което облигационното правоотношение се погасява. Само по себе си, с
оглед наведените в исковата молба твърдения, дори и да бъде признато за
установено, че не съществуват правоотношенията, породени от сключените договори
за аренда, не би могло да се постигне исканата от ищците защита, а именно
същите да бъдат обезвъзмездени за претърпените от тях имуществени вреди и
пропуснати ползи, както и да им бъде предоставена възможност да ползват реално
съсобствените си имоти по предназначение за задоволяване на личните си нужди,
доколкото именно в тази насока са наведените от ищците съображения, мотивиращи
правния им интерес от воденето на настоящото производство. Ищците разполагат с
исковете на съсобственици за уреждане на вътрешните правоотношения между тях
във връзка с използването на общата вещ (чл.30 – чл.32 ЗС), както и с иск за
собственост по чл.108 ЗС за ревандикация на техните идеални част, във връзка с
които предявени искове ще могат да противопоставят възражението си за
несъществуване на процесните договори за аренда, в случай че ответникът
обосновава въз основа на тях правото си да държи идеалните части на ищците и/
или да получава добивите от вещта изцяло з асебе си.
Неправилно е поддържаното в
частната жалба схващане, че ищците не могат да се защитят по реда на чл.30,
ал.3 ЗС, защото в това производство те трябва да обосноват претенцията си на
процесните договори за аренда, които към настоящия момент не съществуват. Това
е така, тъй като за приложението на чл.30, ал.3 ЗС е без значение защо и как
ползващият съсобственик е ползвал общата вещ – от правно значение е дали е
реализирал доходи (в това число събиране на естествените плодове от вещта) и
дали тези доходи са резултат от ползването на притежаваните от другия
съсобственик идеални части. А в настоящия случай (с оглед твърденията в
исковата молба) е налице хипотеза, в която един от съсобственици реализира
ползите от съсобствената вещ, като ползва съсобствената вещ за извличане на
плодове от нея, като лишава останалите съсобственици от получаването на
съответната на техния дял в съсобствеността част. Искът по чл.30, ал.3 ЗС е иск
за събрани доходи от съсобствената вещ- добиви и/ или граждански плодове. На
следващо място всеки съсобственик има право да получи своя дял от естествените
плодове в натура и може да ревандикира съответната част от добивите, ако те са
заместими движими вещи в определено количество, а ако добивите вече са реализирани
– получената за тях сума, след приспадане на съответните разходи.
Неоснователно е оплакването, че
обжалваното определение противоречи на приетото с ТР № 8/ 2012г. на ОСТГК, тъй
като именно в мотивната част на същото е прието, че преценката на съда относно
допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от
степента на засягане, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера
на ищеца. Отделно от това постановките на цитираното тълкувателно решение не са
приложими, доколкото предмет на настоящото производство не е предявяване на
установителен иск за собственост и съответно преценка неговата допустимост с
оглед правната възможност ищците да предявят осъдителен такъв за собственост.
Ето защо, по гореизложените
съображение, съдът намира обжалваното определение за правилно и законосъобразно
и като такова следва да се потвърди.
Мотивиран от горното, Пловдивският
окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3554/ 28.03.2019г., постановено по
гр. дело № 4208/ 2019г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен
срок от връчване на препис на страната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.