Решение по дело №615/2021 на Софийски градски съд

              Р      Е     Ш    Е    Н    И    Е    № ……

          Гр. София, 21.03.2022 г.

 

 

 

                                В     И М Е Т О     Н А     Н  А  Р  О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.

                                               ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                 Мл. съдия : Калина Станчева

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 615/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение №  2022143/08.10.2020 г. по гр. д. № 59369/2019 г. по описа на СРС, 63 с – в са отхвърлени изцяло исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********* срещу В. А.Ч., с ЕГН **********  и А.И.Ч., с ЕГН **********, за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца следните суми : 307, 19 лв. - главница за незаплатена цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******бл.*******за периода от 01.05.2015 г. до 31.12.2015 г., ведно със законна лихва от подаването на заявлението - 17.05.2019 г. до изплащане на вземането и 82, 40 лв. - лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016г. до 07.05.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 27562/2019 г. на CPC, II ГО, 63 с-в и ищецът е осъден за разноски.

Недоволен от решението е останал ищеца „Т.  С.“ ЕАД, който го обжалва с доводи за необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Поддържа, че неоснователно СРС е приел, че  вземанията изцяло са погасени по давност, по смисъла на ч. 111, б. „В“ ЗЗД. Ищецът сочи, че според чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г., в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, длъжникът изпадна в забава и дължи лихви върху непогасените вземания за топлоенергия. Не така е уговорено в чл. 33, ал. 2 от ОУ 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според който клиентите не плащат обезщетение за забава до изравняването за отчетния период. Едва след това се начислява обезщетение за забава върху сумите по общата фактура. Сочи, че задълженията по общата фактура от 31.07.2016 г., която е предмет на производството, стават изискуеми на 15.09.2016 г. и от този момент следва да тече давностния срок. За периода м. 05.2015 г. - м. 12.2015 г. са издавани кредитни известия с прогнозно начислени суми, които погрешно приети от съда като изискуеми задължения по фактури. Поддържа още, че вземанията на дружеството срещу ответника през периода са установени по основание и размер и исковете следва да бъдат уважени. Моли да се отмени решението и да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски за производството и прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемите страни - ответниците В. А.Ч. и А.И.Ч., чрез представителя си, в писмен отговор подаден по реда на чл. 263 ГПК, оспорват жалбата като неоснователна. Поддържат, че решението е законосъобразно постановено, като е съобразено с доказателствата по спора и материалния закон. Обосновано СРС е приел, че вземанията по главницата за периода м. 05.2015 г. - м. 12.2015 г. и лихвите за периода 14.09.2016 г. – 07.05.2019 г. са погасени по давност по смисъла на чл. 111, б. „В“ ЗЗД, въпреки че за месечните задължения са издадени кредитни известия, а общата сума за периода е включена в обща фактура. Сочат, че съгласно ОУ на ищеца клиентите следва да заплащат ежемесечно дължимите суми за ТЕ, начислени по прогнозни стойности в 30 - дневен срок след периода, за който се отнасят. Поддържат, че ОУ на дружеството не поставят изискуемостта на вземанията в зависимост от издаването на обща фактура за дължимите суми. Оспорват твърденията на ищеца, че погасителната давност за вземанията следва да тече от момента на издаване на общата фактура за тях. Ответниците се позовават и на нищожност поради неравноправност, на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1  ЗЗП, на клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г. на ищеца, които обвързват падежа на задължението с публикуване на фактурата в интернет. Позовават се на значително неравноправие в ущърб на потребителя, който следва да притежава специално техническо средство с възможност за достъп до интернет, за да изпълнява задълженията си. Молят да се остави без уважение жалбата, като се потвърди решението изцяло. Претендират разноски за адвокатски хонорар във въззивното производство.

            Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД, редовно призовано, не е взело становище по делото.

Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. Производството е образувано след подадени от двамата длъжници възражения в срока по чл. 414 ГПК.

С решението изцяло са отхвърлени претенциите по чл. 422, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД като е прието, че вземанията за главница и лихви са изцяло погасени по давност.

По съществото на спора и като съобрази становищата на страните във въззивното производство, настоящият състав намира следното :

В случая СРС е съобразил факта, че от приложения нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 169, том V, peг. № 6539, дело № 686 от 26.11.2015 г. се установява, че ответниците са прехвърлили собствеността си върху процесния имот на трето лице (Ц.В.М.), поради което следва да се приеме, че през периода от 01.05.2015 г. до 26.11.2015 г. между тях и ищеца е имало облигационно отношение по повод предоставянето на топлинна енергия в имота.

Съобразен с материалния закон е извода на съда, че за посочения период страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, вр. с пар. 1, т. 2 а ДР на ЗЕ, при действие на Общите условия за периода и в съответствие с ТР № 2 от 17.05.2018г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС. За останалата част от процесния период (от 26.11.2015 г. до 31.12.2015 г.)материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията е новият собственик на имота, поради което в тази му част предявеният иск за главница е неоснователен.

Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемането им от страна на потребителите, въпреки че е уредена възможност те да искат прилагане на специални условия спрямо себе си, като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Понеже не се установява ответниците да са възразили срещу прилаганите от ищеца ОУ обосновано е прието, че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в процесния период.

Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г., което е възложено на „Т.с.“ ЕООД.

Относно основния поставен в жалбата въпрос - за погасяване на вземанията по давност, въззивният съд споделя изводите на СРС. В допълнение към изложеното и в отговор на възраженията вжалбата, настоящият състав намира следното :

В съответствие с трайно установената практика по въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че процесните главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна давност. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението.

Във връзка с възраженията на ищеца по въззивната жалба следва да се отбележи, че обективирането на задълженията м. 05.2015 г. - 31.12.205 г. в една обща фактура, издадена на 31.07.2016 г., не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура, каквито твърдения ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, доколкото падежът на месечните задължения за заплащане стойността на потребена топлинна енергия остава до 30 число на месеца, следващ отчетния период, както е предвидено в ОУ от 2008 г. и в ОУ от 2014 г. Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества произволно периода на изискуемостта на месечните задълженията с оглед течението на срока на погасителната давност за тях, което е в противоречие с нормата на материалния закон уреждащ давностните  срокове.

Тъй като заявлението по чл. 410 ГПК, с подаване на което се прекъсва давността, е депозирано на 17.05.2019 г., следва че вземанията, заявени за периода от м. 05.2015 г. – м. 12.2015 г. вкл. са погасени по давност, както е приел и СРС. Въззивният състав не намира основание за промяна изводите на СРС.

Относно претенциите за установяване на лихви за забава върху главните задължения, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

По аргумент от чл. 119 ЗЗД, лихва не се дължи върху погасената по давност главница, с оглед на което акцесорната претенция върху погасената по давност главница за ТЕ също е неоснователна. Въззивният съд се солидаризира с изводите на СРС по този въпрос. Съдът споделя и изводите на СРС, че на самостоятелно основание, претенцията за мораторна лихва е неоснователна и поради обстоятелството, че ищецът не е доказал изпадането на ответниците в забава, доколкото не са ангажирани доказателства за обявяване на фактурите в интернет страницата  на дружеството, каквито са изискванията на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г.

По изложените до момента съображения в съвкупност, решението е съобразено с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди изцяло. Този извод се отнася и до присъдените в тежест на ищеца разноски.

По разноските пред СГС :       

При този изход от спора право на разноски за въззивното производство има ответника А.И.Ч., с която единствено е сключен договор за правни услуги за настоящото производство, по който е заплатено възнаграждение в минимален размер от 300 лв. Поради минималния размер на адвокатския хонорар, не е са налице основания за намаляване на възражението поради прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                    

 Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №  2022143/08.10.2020 г. по гр. д. № 59369/2019 г. по описа на СРС, 63 с – в.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с адрес *** Б, да заплати на А.И.Ч., с ЕГН **********, с адрес ***, партер, чрез адв. Д., адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                          ЧЛЕНОВЕ : 1.                            2.