Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …….2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на седми декември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 6156 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 279847 от 19.11.2019г.,
постановено по гр. д. № 66870/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169
състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 108645 от 03.06.2020г., постановено
по гр. д. № 66870/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, са
отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 150
ЗЕ, вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД от „Т.-С.“ ЕАД срещу П.О.П., за признаване на
установено, че ответникът дължи сумата от 2 678,16 лева, представляваща
стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот за периода от м.05.2014г.
до м.04.2017г., сумата от 481,22 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 11.07.2018г., сумата от 36,11
лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014г.
до м.04.2017г., както и сумата от 6,83 лева - представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 11.07.2018г., за които суми
е издадена Заповед за изълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 07.08.2018г.,
по ч.гр.дело № 49469/2018г. по описа на СРС, ГО, 169 състав.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.“ ООД, на страната на ищеца – „Т.-С.“ ЕАД.
С решението съдът се е произнесъл по разноските,
съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец „Т.-С.“ ЕАД обжалва
решението в цялост, с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. В подкрепа на изложеното се поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че П.О.П. не е клиент за битови нужди по смисъла на ЗЕ,
доколкото законът изрично дава легална дефиниция на понятието „клиент на
топлинна енергия“, като в тази връзка е без значение фактът, дали лицето е
обитавало процесния имот, респективно дали същото е консумирало топлинна енергия.
Сочи, че правомощията, който формират състава на едно субективно право са
типизираните възможности, които обективното право дава на своя носител и в този
смисъл пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ говори именно за нези възможности, а не за
реалното им упражняване. На следващо място излага, че законовата разпоредба,
определяща понятието „клиент на топлинна енергия“ не предпоставя необходимост
от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота, респективно кое
лице е потребило консумираното количество топлинна енергия за процесния период
за процесния имот. Поддържа, че от представенте по делото доказателства
непротиворечиво се установява, че П.О.П. е придобил правото на собственост
върху процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане на прехвърлителя,
респективно същият следва да отговаря за задълженията за консумираната топлинна
енергия. По изложените съображения, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение, като вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове, като основателни и доказани. Претендира присъждане на
направените по делото разноски
и юрисконсултско възнаграждение. Релевира се бланкетно възражение по отношение
размера на разноските, претендирани от насрещната страна.
Въззиваемият – ответник С.Д.П., е
депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба
се оспорва по подробно изложени съображения.
Третото лице – помагач в производството,
не е депозирало писмено становище на въззивната жалба.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 150 ЗЕ, вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В конкретния
случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото,
че за процесните искови суми, видно от приложеното ч. гр. д. № 49469/2018г. по
описа на СРС, ГО, 169 състав, въззивникът – ищец „Т.-С.“ ЕАД е подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 27.07.2018 г. и е
постановена на 07.08.2018 г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл. 410 от ГПК срещу П.О.П.. В срока по чл. 414 от ГПК е депозирано от
длъжника възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта
на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
Установено е по делото,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в
която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Начинът на извършване на дялово разпределение е уреден в чл. 139-148 от ЗЕ и
подзаконови нормативни актове.
Установява се от
представения и приет по делото нотариален акт за прехвърляне на имот срещу
задължение за издръжка и гледане № 94, том. 236, нот. дело № 46477/1997 г. по
описа на Д.Д.– нотариус при Софийка нотариална служба, че П.О.П. е придобил
собствеността на процесния недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Дървеница“,
бул.“******. Видно от извършеното отбелязване във визирания нотариален акт, прехвърлителят
Е.П.А.си запазва правото на ползване на имота – пожизнено и безвъзмездно.
По смисъла на чл. 153. (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
В тежест на ищеца,
както и правилно е разпределил първоинстанционният съд в доклада си, е да
докаже качеството на "потребител" на топлинна енергия на ответника.
Настоящият състав счита, че тази тежест не е понесена и не е установено в
условията на пълно и главно доказване, че ответникът е в облигационни отношения
с ищцовото дружество.
До тези изводи настоящият
въззивен състав достигна, като съобрази факта, че макар и собственик на
процесния имот, ответникът притежава така наречената "гола"
собственост, тъй като видно от представения по делото нотариален акт, прехвърлителят
си е запазил пожизнено ограниченото вещно право на ползване върху имота. В този
смисъл чл. 153 от ЗЕ не е приложим спрямо ответника в производството П.П.,
доколкото същият не упражнява правомощието ползване, което е един от
компонентите на сложното субективно право на собственост. Облигационна връзка
между доставчика на топлинна енергия възниква с носителя на ограниченото вещно
право на ползване, а не с титуляра на правото на собственост, доколкото
последният е лишен от възможността да потребява топлинната енергия, доставяна
до имота. Същата се консумира, потребява и съответно заплаща от лицето, което
единствено има право да ползва имота – вещният ползвател. За да възникне
облигационна връзка между собственика и ищеца е необходимо или вещното право на
ползване да отпадне по един от предвидените в Закона за собствеността способи
или собственикът да получи облигационно право на ползване върху имота, което би
било годно правно основание последният да ползва доставената до имота топлинна
енергия.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по
тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно
чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и "битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от
§ 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ като клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване, са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди
("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
В гореизложения
смисъл, изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и
приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато
съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му
битови нужди.
Трябва да се
отбележи, че принципно вещният ползвател би бил страна по договора за покупко –
продажба на топлинна енергия, сключен при условията на чл. 153 ЗЕ, но само ако „голият“
собственик не е сключил индивидуален договор. Това произтича както от правилото
на чл. 57, ал. 1 ЗС, така и от изложеното в Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. В случая при наличието на
вещно право на ползване, учредено в полза на Е.П.А., логиката на закона е, че
доколкото вещният ползвател ограничава правата на собственика, то именно той е
задължен по договора за покупко – продажба на топлинна енергия.
Следва да се вземе
предвид, че по делото не са ангажирани доказателства, че правото на вещно
ползване, учредено с Нотариален акт за прехвърляне на имот срещу задължение за
издръжка и гледане № 94, том. 236, нот. дело № 46477/1997 г., е погасено, нито
че ответникът е подал молба – декларация или по друг начин е отправил оферта по
смисъла на чл. 13 и чл. 14 ЗЗД за сключване на индивидуален договор. Съобразно изложеното, ответникът не е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове. В този смисъл –
без значение е за кое лице е открита партида при ищеца, доколкото не е
представена молба –декларация, която принципно би могла да установи наличието
на индивидуален договор.
При така
установеното, настоящият състав на съда намира доводите в жалбата за
неоснователни. С оглед цитираната нормативна уредба, законът не дава
алтернативна възможност на топлопреносното предприятие да претендира дължимите
суми за потребената в имота ТЕ както от „голия“ собственик, така и от носителя
на вещното право на ползване. Законодателят е предвидил алтернативно, че
потребител е или собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на
ползване. В този смисъл е алтернативното посочване в § 1, т. 42 ДР ЗЕ, а
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението
на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота
съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да
плаща разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и
такси за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на
собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда
ползвателят да понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е
оправдано и от гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а
собственикът не може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало
собственикът е потребител/клиент на топлинна енергия за имота си, но ако върху
имота е учредено вещно право на ползване на друго лице, това лице (ползвателят)
е потребител/клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В случая, при
липсата на ангажирани доказателства за погасяване на учреденото право на
ползване, то именно вещният ползвател е бил потребител/клиент на ТЕ за битови
нужди за имота в процесния период. Същевременно ответникът, като „гол“
собственик, не е потребител/клиент на ТЕ за битови нужди и между него и ищеца
не е било налице облигационно правоотношение по доставка на ТЕ. Действително,
поначало правно ирелевантно е дали потребителят/клиентът е ползвал топлинна
енергия в имота си лично или чрез трето лице, освен ако не е налице цитираната
по-горе хипотеза – сключен договор директно с топлопреносното предприятие между
трето лице – ползвател със съгласието на собственика, респ. на вещния
ползвател. При учредено вещно право на ползване обаче, както беше посочено,
голият собственик изобщо е лишен от възможността да ползва имота си, именно
поради което обстоятелство същият няма качеството на потребител/клиент на ТЕ за
битови нужди по смисъла на закона.
По тези
съображения въззивният съд намира, че предявеният главен иск е недоказан и като
такъв – неоснователен и подлежи на отхвърляне, съответно неоснователен е и
акцесорният му иск за лихви за забава.
Крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на
спора, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемата страна не се
претендират, поради което разноски за въззивното производство не следва да се
присъждат.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 279847 от 19.11.2019г., постановено по гр. д. № 66870/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, поправно по реда на чл.147 ГПК с
решение № 108645 от 03.06.2020г., постановено по гр. д. № 66870/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.