Р Е Ш Е Н И Е № 1113
07.10.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VII-ми граждански
състав
На 18.09.2019г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА
КУРШУМОВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Ст.Михова в.гр.дело № 1188 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от „ТЕА ВИЖЪН ГРУП ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр. Пловдив, бул. „Никола Вапцаров“ № 98,
ет.3, ап. 41, представлявано от управителя
В. С., против Решение № 906 от 07.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 14620/2018
г. на Районен съд – Пловдив, V гр.с-в, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата М.М.У., ЕГН **********,***, сумата от
5924,50 лв., платена на отпаднало основание по
развален договор за извършване на
строително – ремонтни дейности , сключен на
28.04.2018 г., ведно
със законна лихва върху главницата, начиная от
09.09.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от общо 1407 лв.
– разноски по гр.д. №14620/2018 г. по описа на ПРС и ч.гр.д. № 10870/2018 г. по
описа на ПРС.
С бланкетно оплакване за неправилност на обжалваното решение жалбоподателят настоява за неговата отмяна и отхвърляне на
предявения иск.
Въззиваемата страна М. У. , чрез процесуалния си
представител адвокат Т. , оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните
по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и като такава
е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна по следните съображения:
Производството е образувано по иск с правна
квалификация чл.55, ал.1 предл.3 ЗЗД , предявен от ищцата М. М.У., ЕГН **********, за осъждане на ответното „ТЕА ВИЖЪН ГРУП ООД,
ЕИК *********, да й върне сумата от
5924,50 лв., платена на отпаднало основание по развален
договор за извършване на строително –
ремонтни дейности , сключен между страните на
28.04.2018 г.
В предвидения
в чл.131 ГПК едномесечен преклузивен срок по делото ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба, не е взел становище по допустимостта
и основателността на предявения иск, не е направил възражение и не е ангажирал
доказателства.
В хода на
производството по делото оспорва основателността на иска, като поддържа,че не е
изпълнил задължението си по договора , тъй като ищцата го е лишила от достъп до обекта и
неоснователно е развалила сключения между страните договор.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по сключен на 28.04.2018г. договор за изработка по
чл.258 и сл. от ЗЗД, по който ищцата, като възложител е изпълнила задължението
си и е заплатила на 08.05.2018г. на ответното търговско дружество дължимата авансова вноска в размер от 6000
лева. В уговорения срок , изтекъл на 30.06.2018г., ответникът е изпълнил само част от
възложените му СМР на стойност 75,50
лева съгласно неоспорената от страните и приета в производството по чл.207 от ГПК съдебно-техническа
експертиза.От ответника по спора не са ангажирани доказателства за форсмажорни
обстоятелства нито други обективни основания за освобождаване от поетата договорна отговорност да изпълни
възложените му от ищеца СМР за обект-жилищна сграда, находяща се в град
Пловдив,ул.“*** *“№5, поради което
за ищеца е възникнало правото едностранно да
развали сключения договор. Като правна последица на това разваляне ищецът,
който е изправна страна по договора с
ответника, има правно основание по чл.55,ал.1, предл.3 от ЗЗД да иска връщане
на даденото по този договор, като дадено на отпаднало основание.
По тези съображения първоинстанционният съд е уважил
предявения иск в пълния заявен с исковата молба размер.
С подадената бланкетна въззивната жалба
ищецът не е инвокирал конкретни пороци
на обжалваното решение и не е релевирал конкретни оплаквания във връзка с
наведените твърдения, че същото е неправилно.
Според разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. на ОСГТК на ВКС за правомощията
на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на
делото, служебната проверка на въззивния съд обхваща само
валидността и допустимостта /в обжалваната част/
на първоинстанционното решение, а при липса на конкретни оплаквания
във въззивната жалба не се дължи служебна проверка на неговата
правилност,с изключение на нарушение на императивна материалноправна норма, ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Прието е,
че въззивната инстанция не е ограничена от посоченото
във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и
ползването на семейното жилище.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Разпоредбите, обсъждани от районния съд не са императивни
материалноправни норми, не се констатира и нарушение на такива от въззивния съд,
нито се касае за защита на права на частноправни субекти или публичен интерес,
визирани в изключенията на т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за които
съдът следи служебно, за да се извърши цялостна проверка на правилността на
първоинстанционното решение, дори ако нарушение на такава норма не е въведено
като основание за обжалване.След като въззивната жалба не съдържа конкретно
указание за порочността на първоинстанционното решение, въззивният съд не може
да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на
първоинстанционното решение, а следва да го потвърди, в който смисъл е и
решение № 172 от 10.04.2017 г. по т.д. № 2312/2015г. на ВКС, І т. отд.
Ето защо обжалваното решение, като правилно, следва да
бъде потвърдено.
При този изход на правния спор жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 300 лева.
Водим от горното,
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 906 от 07.03.2019
г., постановено по гр.д.№ 14620/2018 г. на Районен съд – Пловдив, V гр.с-в.
ОСЪЖДА „ТЕА ВИЖЪН ГРУП ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление : гр. Пловдив,
бул. „Никола Вапцаров“ № 98, ет.3, ап. 41, представлявано от управителя В. С. , да заплати на М. М.У., ЕГН **********,***,
сумата от 300 лева-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.