Р Е
Ш Е Н И Е
№………./……...05.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОНИ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЖАНА МАРКОВА
при секретар Румяна
Дучева
като разгледа докладваното от председателя
въззивно търговско дело № 404 по
описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д.Н.Г.
чрез процесуалния и́ представител – адв. И.Р. срещу решение № 5286/19.12.2018 г.,
постановено по гр.дело № 6319/2018 г. по описа на
РС – Варна, в частта с която е уважен иска на „ИМОТ В БГ“ ЕООД, гр. Варна, за
заплащане на сумата от 2 100,00 евро, представляваща дължимо
възнаграждение по договор за поръчка ведно със законната лихва на основание чл.
286 вр. чл. 79 от ЗЗД.
В
жалбата бланкетно се излага, че решението на ВРС е неправилно поради нарушение
на материалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на обжалвания
съдебен акт, отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба по изложени съображения. Моли за
потвърждаване на атакуваното съдебното решение и присъждане на разноски.
Постъпила е и
въззивна жалба от „ИМОТ В БГ“ ЕООД, гр. Варна, чрез процесуалния му
представител – адв. Н.Т., срещу решение № 5286/19.12.2018 г.,
постановено по гр.дело № 6319/2018 г. по описа на
РС – Варна, в частта с която е отхвърлен иска на „ИМОТ В БГ“ ЕООД, гр. Варна, с
правно осн. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 050,00 евро
ведно със законната лихва.
В жалбата се сочи, че
решението в тази му част е неправилно поради незаконосъобразност и
необоснованост. Счита, че вземането за мораторна неустойка е валидно възникнало
и дължимо едновременно с вземането за заплащане на дължимото по договора
възнаграждение. Счита също, че съдът е нарушил диспозитивното начало като се е
произнесъл по въпроса за прекомерност на неустойката без да е бил сезиран от
ответницата с такова възражение.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор от Д.Н.Г..
Искания за събиране на
нови доказателства не са направени.
В открито съдебно заседание страните
чрез процесуалните си представители поддържат изложените доводи и искания.
И двете въззивни жалби са подадени в
срок, от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което са допустими и следва да се разгледат по същество.
По
предмета на спора:
Производството пред РС
Варна е образувано по искова молба, подадена от „ИМОТ В БГ“ ЕООД срещу Д.Н.Г., с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 286 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 2 100,00 евро,
представляваща дължимо възнаграждение по договор за поръчка от 01.02.2018 г. за
продажба на апартамент и гараж, находящи се в гр. Варна, ул. „Капитан I ранг Георги Купов“ № 2А, както и
сумата 1 050,00 евро, представляваща неустойка, дължима съгласно т. 4 от същия
договор поради неизпълнение на задължението на ответницата да заплати
уговореното възнаграждение. Претендира се и законната лихва за забава от датата
на завеждане на исковете.
Ищецът твърди, че на 01.02.2018 г. с
ответницата са сключили договор за поръчка, по силата на който дружеството се
задължило да предлага за продажба и да съдейства за намирането на купувач за собствени
на ответницата недвижими имоти с желана продажна цена 70000 евро, а ответницата
се задължила да заплати възнаграждение в размер на 2 100,00 евро при
подписване на предварителен договор за покупко-продажба с купувачи, намерени от
ищцовото дружество. Твърди, че на 23.02.2018 г. е сключил договор за депозит
със С.К.Д., която изрично е заявила, че желае да закупи предлаганите от ответницата
имоти и, че е изпълнил всички свои
задължения по договора за поръчка, в т.ч. изготвяне на предварителен договор за
продажба на недвижим имот и съдействие при неговото сключване. Твърди, че на
01.03.2018 г. в офиса на дружеството ответницата заедно с И.К.Г. в качеството им
на продавачи сключили предварителен договор за покупко-продажба на процесните
недвижими имоти с купувача С.К.Д.. Въпреки изпълнението от страна на ищеца в
пълен обем на задълженията по договора за поръчка и сключения предварителен
договор ответницата не заплатила уговореното възнаграждение. Ето защо счита, че
същата дължи и неустойка, съгласно т. 4 от договора.
В писмен отговор ответницата Д.Г. оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че е сключила
договор за поръчка с ищеца. Оспорва сключването на предварителен договор за
продажба на собствените й имоти – апартамент и гараж с лицето С.Д.. Не оспорва,
че е имало среща между двете, но твърди, че няма подписан предварителен
договор.
Варненският окръжен съд, след преценка на представените по делото
доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.
269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи.
І.
По въззивната жалба на Д.Н.Г..
Установените от първоинстанционния съд
факти не са оспорени в жалбата. Ответницата Д.Г.
не е въвела в предмета на въззивната проверка изложените в хода на устните
състезания от процесуалния и́ представител адв. И.Р. доводи във връзка с обстоятелството,
че облигационната връзка между страните не е доказана с договора за поръчка от 01.02.2018
г. Подобни оплаквания не се съдържат във въззивната жалба. С оглед правилото на
чл. 269, изр.2 ГПК същите не са част от обхвата на дължима въззивна ревизия.
Съгласно разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд може да приеме, че
първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил,
или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната
жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно
установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за
необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното
решение в тази му част.
При това положение въззивният
съд приема за доказани установените от ВРС факти, а именно:
По силата на договор от 01.02.2018 г.
ответницата Д.Н.Г., като съсобственик на подробно описан недвижим имот и пълномощник на
другия съсобственик е възложила на „ИМОТ
В БГ“ ЕООД
извършването на дейност по посредничество при продажба за срок до 31.12.2018 г.
срещу възнаграждение в размер на 2100,00 евро платимо в деня на подписване на
предварителния договор за продажба на имота. В изпълнение на договора ответното
дружество е свързало ищцата с потенциален купувач на имота – С.К.Д.. Между последната, като купувач, и ответницата
и трето-лице, като продавачи, е сключен предварителен договор от 01.03.2018 г. Независимо от оспореното от ответницата авторството
на подписа върху предварителния договор, за който се твърди, че е положен от
нея за продавач, съставът на ВРС въз основа на съвкупна преценка на събраните
по делото доказателства, в т.ч. допустими свидетелски показания при липса на
представен оригинал от посочения договор по причини, за които ищецът не
отговаря, е приел, че между ответницата и посочените лица е сключен
предварителен договор за покупко-продажба на описаните имоти с лицето,
предложено от ответника в качеството му на посредник по сделката.
Следователно, ответникът е изпълнил
задължението си по договора от 01.02.2018 г. и е свързал ответницата с купувач на
описаните в исковата молба имоти при спазване на срока – 31.12.2018 г. и
условията – цена от 70000,00 евро, визирани в договора за поръчка. Съгласно чл.
286 от ЗЗД доверителят е длъжен да
заплати на довереника възнаграждение, ако е уговорено такова. Ответницата не
твърди да е изпълнила задължението си по договора, поради което искът за реално
изпълнение е основателен.
ІІ. По
въззивната жалба на „ИМОТ В БГ“ ЕООД.
Оплакванията се свеждат до нарушение на материалния
закон. Оплакването, че първоинстанционния съд е нарушил диспозитивното начало
произнасяйки се по непредявено възражение за прекомерност на неустойката е неоснователно,
тъй като съображения в тази насока са изложени само в мотивите на обжалвания
акт. Съдът не е постановил диспозитив за намаляване на размера на неустойката.
От друга страна, визираното процесуално нарушение е без значение, тъй като
спорът е за дължимостта на неустойката въобще.
Видно от уговорката в т. 4 на договора за
посредничество, при неизпълнение на задълженията по договора или невярност на
декларираното ответницата дължи неустойка в размер на 1050,00 евро независимо
от възнаграждението за изпълнение на поръчката.
В практиката на ВКС се приема, че кредиторът има
право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за
която същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално
изпълнение заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
пълното неизпълнение на длъжника компенсаторна неустойка. (Решение № 123 от
17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 698/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 26 от
26.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 50246/2016 г., III г. о.).
Ищецът твърди в исковата молба единствено
неизправност на длъжника изразяваща се в липса на плащане на възнаграждението
по договора и иска реално изпълнение, поради което претенцията за неустойка би
била основателна само ако последната има характер на обезщетение за забава.
Цитираната договорна клауза поставя въпроса за вида
на уговорената неустойка – дали същата има компенсаторен или мораторен характер,
респ. дали е уговорена като обезщетение за неточно във времето изпълнение на
задължението за плащане на дължимото по договора възнаграждение.
Съгласно чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на
договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните
уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора
обичаите в практиката и добросъвестността.
Следвайки посочените критерии за тълкуване на
договора, съдът намира, че между страните е уговорена компенсаторна неустойка,
а не неустойка за забава на плащане на възнаграждението по договора.
Това следва най-напред от липсата на каквато и да
било уговорка, която да свързва начина на определяне на размера на неустойката
с период на забавено изпълнение. Мораторните обезщетения обичайно са свързани с
времето на забавата. Независимо че при продължителна забава уговорената по този
начин неустойка може да достигне непропорционално големи размери, такава
уговорка не би била недействителна. Така според Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, не е нищожна клауза за
неустойка уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да
се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради
свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.
На следващо място, страните са уговорили, че
неустойката се дължи при неизпълнение на задълженията на доверителя по
договора, като е посочен един частен случай на неизпълнение – навярно
декларирани обстоятелства. Неустойката е във фиксиран размер от 1050 Евро, т.е.
50% от уговореното възнаграждение, и е уговорено, че се дължи наред със самото
възнаграждение от 2100 евро.
Тълкувани във връзка с другите уговорки между
страните и схващани в смисъла, който произтича от целия договор, тези условия
сочат на постигнато съгласие довереникът да бъде обезщетен за неизпълнение на
задължения различни от самото плащане на възнаграждението, като напр.
задължението по т. 1.2 от договора доверителят да не предлага сам или чрез
друго лице имота за продажба, с което довереникът придобива качеството на
ексклузивен посредник, или задължението доверителят да не се отказва от
продажбата за срока на договора, т.е. да не оттегля поръчката. В тези случаи е
възможно неустойката да е дължима без довереникът да е изпълнил поръчката – при
отказ от договора, или едновременно с възнаграждението за изпълнена поръчка,
ако поръчката е изпълнена, но е нарушено правото на ексклузивност, например.
Обратно, тълкуването на неустоечната клауза като
мораторна би било в противоречие с добросъвестността, защото би означавало дори
за съвсем кратък период забава доверителят да дължи непропорционално високо
обезщетение – в размер на 50 % от възнаграждението. Така при незначително по
време неизпълнение, респ. пренебрежимо малки вреди, единствената цел, за която неустойката е
уговорена, би излязла извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Това налага извода, че уговорената между страните неустойка
има компенсаторен характер и е дължима в случай на неизпълнение на задължение
различно от забавата за плащане на възнаграждението. Ищецът не твърди
ответницата да не е изпълнила задължения, за които е уговорена неустойката по
т. 4 от договора, поради искът за заплащането и́ е неоснователен.
Като е достигнал до същите по същество правни изводи
ВРС е постановил правилно решение, което ще бъде потвърдено. Съдът препраща и
към мотивите на ВРС на осн. чл. 272 от ГПК.
По
разноските:
И
двете страни са представили доказателства за извършени разноски за заплатени
държавни такси и процесуално представителство в размер на 600,00 лева
адвокатски хонорари. Предвид отхвърлянето на двете насрещни жалби разноските
следва да останат за страните така, както са ги направили.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5286/19.12.2018 г., постановено
по гр.дело № 6319/2018 г. по описа на PC – Варна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.