№ 2308
гр. Пловдив, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Христина Ал. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20215330202903 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от СТ. Г. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***
против Електронен фиш серия К № 4214145 за налагане на глоба за
нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система,
издаден от ОДМВР – Пловдив, с който на основание чл. 189, ал. 4 вр. с чл.
182, ал. 2, т. 6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя
е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 600
(шестстотин) лева за нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат общи доводи за незаконосъобразност на
атакувания електронен фиш (ЕФ), без да се сочат конкретни пороци. Моли се
за неговата отмяна. С допълнителни мотиви към жалбата от адв. Т.Т.,
приложени на лист 53 и 54 от делото, се твърди неправилно установена
фактическа обстановка. Жалбоподателят счита, че на посоченото място на
извършване на нарушението пътният знак В26 не е пораждал действие, тъй
като то е било прекъснато от кръстовище, находящо се след знака, но преди
мястото на заснемане от техническото средство. Поддържа в процесния пътен
участък да е било приложимо общото ограничение на скоростта от 90 км/ч.
Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание,
редовно призован, жалбоподателят не се явява, представлява се от адв. Т.Т., с
пълномощно по делото, който поддържа жалбата.
Въззиваемата страна с писмено становище от старши юрисконсулт Г.Б.,
приложено на лист 2-3 от делото, оспорва жалбата и поддържа електронния
фиш. Твърди при издаването му да не са допуснати съществени процесуални
1
нарушения и същият да съдържа всички задължителни реквизити на
съдържанието си. Взема становище ясно да е посочено мястото на
извършване на нарушението, както и правилно да е определен размерът на
административното наказание глоба. Поддържа нарушението да е установено
с одобрен тип средство за измерване, което да е годно за употреба към датата
на деянието, както и да е отчетена максимално допустима грешка от 3 % в
полза на водача от измерената скорост. Моли жалбата да бъде оставена без
уважение, а електронният фиш да бъде потвърден. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призована,
въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от СТ. Г. Н., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от електронния фиш е връчен на жалбоподателя на
03.03.2021 г., установено от разписка за връчване на препис от ЕФ, а жалбата
е подадена на 11.03.2021 г. пред Районен съд – Пловдив и препратена за
окомплектоване на административнонаказващия орган, поради което срокът
по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е частично основателна, поради което атакуваният
електронен фиш следва да бъде изменен по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 24.10.2020 г. в 10:25 часа на републикански път II-64, км 50+500 в
посока от гр. Пловдив към с. Труд, извън населено място жалбоподателят СТ.
Г. Н. управлявал собствения си лек автомобил „Ауди А 4“ с рег. № ***, като
се движил със скорост от 113 км/ч. В този пътен участък не било въведено
ограничение на скоростта или други забрани за движещите се превозни
средства, поради което максимално допустимата скорост за движение
предвид категорията на управлявания лек автомобил била 90 км/ч.
Управлението на автомобила с посочената скорост било заснето и установено
с мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение
тип TFR1-M с № 529. Стойността на измерената скорост от техническото
средство била 116 км/ч, като след приспадната максимално допустима грешка
от „минус“ 3 % била установена стойност на скоростта на движение от 113
км/ч.
За това деяние и против жалбоподателя Н. в качеството му собственик на
автомобила бил издаден Електронен фиш серия К № 4214145, с който му било
наложено административно наказание глоба в размер на 600 лева. В
електронния фиш било прието, че в посочения пътен участък е действало
ограничение на скоростта от 60 км/ч, както и че това е била разрешената
стойност на скоростта, а наказанието глоба било наложено на основание чл.
182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП.
2
В посоката на движение от гр. Пловдив към гр. Карлово на км 50+650 от
републикански път II-64 имало поставен пътен знак В26, който въвеждал
забрана за движение със скорост по-висока от 60 км/ч. Тази забрана
действала до кръстовището, находящо се на км 50+590 от път II-64.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа
на събраните по делото и непротиворечиви писмени доказателства:
От Удостоверение за одобрен тип средство за измерване № 10.02.4835 се
установява, че процесното техническо средство тип TFR1-M е от одобрен тип
и е вписано в регистъра на одобрените за използване типове средства за
измерване под № 4835.
От Протокол от проверка № 2-32-20 се изяснява, че процесното
техническо средство тип TFR1-M с № 529 е преминало последваща
периодична проверка на 12.06.2020 г. със заключение, че съответства на
одобрения тип. Изяснява се още, че максимално допустимата грешка при
измерване на скоростта е +/- 3 км/ч при движение до 100 км/ч.
От Протокол за използване на автоматизирано техническо средство или
система с УРИ 6207р-13251/26.10.2020 г. се установява, че на дата 24.10.2020
г. мобилна система за видеоконтрол тип TFR1-M с № 529 е заснела статични
изображения с номера от 29377 до 29436, с начален час на работа 09:30 ч. и
краен час на работа 11:30 ч. и с посока на движение на контролираните МПС
от гр. Пловдив към с. Труд.
От приложената по преписката снимка № 29411 се изяснява, че е
измерена скоростта на движение на лек автомобил с рег. № ***, стойността на
измерената скорост е 116 км/ч, а заснемането е извършено на 24.10.2020 г. в
10:25 часа.
От справка за собственост на МПС с рег. № *** се установява, че същото
е собственост на жалбоподателя СТ. Г. Н..
От писмо с вх. № 24391/14.05.2021 г. от директора на Областно пътно
управление – Пловдив (лист 12 от делото) се изяснява, че километър 50+500
от републикански път II-64 в посока от гр. Пловдив към с. Труд се намира
след кръстовище с отбивка за „Осрам“ и срещу магазин на „Шкода“.
Установява се още, че посоката на нарастване на километража на пътя е от с.
Труд към гр. Пловдив. Изяснява се и че пътен знак В26 (60 км/ч) „Забранено е
движението със скорост по висока от означената“ е поставен на км 50+650 на
път II-64.
От писмо с вх. № 44852/09.08.2021 г. от директора на Областно пътно
управление – Пловдив (лист 47 от делото) се установява, че кръстовище с
отбивка за „Осрам“ се намира на км 50+590 от републикански път II-64.
Изяснява се и че поради промяна в организацията на движението в участъка
на лявото платно през месец април 2021 г. към пътен знак В26 (60 км/ч),
находящ се на км 50+650 от път II-64, е добавена табела Т2 (1000).
3
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
От събраните и проверени по делото доказателства се установява, че от
обективна страна на 24.10.2020 г. в 10:25 часа на републикански път II-64, км
50+500 в посока от гр. Пловдив към с. Труд жалбоподателят СТ. Г. Н. е
управлявал собствения си лек автомобил „Ауди А4“ с рег. № ***, като се е
движил със скорост от 113 км/ч. Прието е в електронния фиш, че на
посочения пътен участък максимално допустимата скорост за движение за
водачите на пътни превозни средства е 60 км/ч. Този извод обаче е
необоснован и е оборен от събраните по делото доказателства. В случая
посоката на движение на процесния автомобил е била от гр. Пловдив към с.
Труд, следователно автомобилът се е движил в посоката на намаляване на
километража на пътя. От събраните като писмени доказателства справки от
стопанина на пътя /Областно пътно управление – гр. Пловдив/ се установява,
че в интересуващата делото посока на движение и преди посоченото в ЕФ
място на извършване на нарушението /км 50+500 от път II-64/ е имало
поставен пътен знак В26. За този знак се доказа по делото да е въвеждал
забрана за движение със скорост по-висока от 60 км/ч, както и конкретното
му местоположение, което е на републикански път II-64, км 50+650.
Следователно основният спорен въпрос по делото се концентрира около
обстоятелството дали забраната, въведена с пътния знак В26 (60 км/ч), е
продължавала да действа и на приетото в ЕФ място на извършване на
нарушението. В случая зоната на действие на пътния знак В26, разположен на
км 50+650 от път II-64, се определя съгласно правилото на чл. 61, ал. 3 от
Наредба № 18/23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци.
Същото гласи, че въведената забрана с пътни знаци В20, В24, В25, В26, В27,
В28 и В30 е в сила до следващото кръстовище. При съвместния анализ на
постъпилите справки от ОПУ – Пловдив на лист 12 и лист 47 от делото, както
и на приложената схема на процесния пътен участък на лист 50 от делото се
установява, че км 50+500 от републикански път II-64 се намира след
кръстовище с отбивка за „Осрам“. Това кръстовище от своя страна се намира
на км 50+590 от същия път. Следователно участъкът на км 50+500 от път II-
64 в посока с. Труд не попада в обхвата на действие на пътния знак В26 (60
км/ч), находящ се на км 50+650, тъй като неговото действие се изчерпва на
км 50+590, където започва кръстовище. Събраните по делото доказателства
изцяло потвърждават този извод. Това е така на първо място при
съобразяване на разположението един спрямо друг на интересуващите делото
обекти, които нагледно са графично изобразени на схемата, приложена на
лист 50 от делото. При посоката на движение по намаляването на
километража на пътя първо се преминава през пътния знак В26 (60 км/ч),
разположен на км 50+650 от пътя, след него на км 50+590 се достига до
кръстовището с отбивка за „Осрам“, което прекъсва въведената със знака В26
забрана за движение със скорост по-висока от сигнализираните 60 км/ч, и
едва след това на км 50+500 е мястото, на което е прието да е извършено
нарушението.
4
Съгласно § 6, т. 8 от допълнителните разпоредби на ЗДвП кръстовище е
място, където два или повече пътя се пресичат, разделят се или се събират на
едно ниво. С разпоредбата на § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП е легално дефинирано и
понятието път по смисъла на закона като това е всяка земна площ или
съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на
пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и
улиците. Предвид горните съображения съдът приема, че мястото, където се
пресичат републикански път II-64 с отбивката за „Осрам“, представлява
кръстовище. Същият извод е направен и в постъпилата справка от стопанина
на пътя /лист 12 от делото/, която съдът намира за изцяло съответстваща на
посочените легални дефиниции и действащата нормативна уредба.
Именно това кръстовище, находящо се на км 50+590 от републикански
път II-64, представлява факта от обективната действителност, който
осъществява хипотезата на нормата по чл. 61, ал. 3 от Наредба № 18 от
23.07.2001 г. и активизира разписаното правило за поведение, което прекъсва
забраната, въведена с пътния знак В26 (60 км/ч). Следователно описаното
място в обжалвания електронен фиш – км 50+500 от път II-64 в посока от гр.
Пловдив към с. Труд, попада извън обхвата на действие пътния знак В26,
който е сигнализирал максимално допустима скорост за движение от 60 км/ч.
За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи, че
макар в писмото на лист 17 от делото да се сочи, че кръстовището с отбивка
за „Осрам“, което да прекъсва действието на пътния знак В26, се намира на
км 50+900 от път II-64, то това твърдение е категорично оборено по делото и
не получава вяра от настоящия състав. Това е така, защото в отговора от ОПУ
Пловдив на лист 47 от делото изрично е посочено, че в горецитираното писмо
е допусната техническа грешка при отбелязване на местонахождението на
кръстовището, както и че в действителност то се намира на км 50+590 от път
II-64. Именно това е приел и съдът от фактическа страна. Изцяло в този
смисъл е и извадката от географско-информационната система на АПИ,
приложена на лист 50 от делото. Същевременно отново в отговора на лист 47
от делото се твърди, че към пътния знак В26 (60 км/ч) има поставена
допълнителна табела Т2 (1000). Това не променя крайния извод, че зоната на
действие на знака е преустановена към мястото на извършване на
нарушението – км 50+500, тъй като за табела Т2 се установява да е добавена
през месец април 2021 г., докато процесното деяние е от 24.10.2020 г.
Следователно към датата на деянието допълнителната табела, указваща
дължината на действие на знака, все още не е била поставена и в този смисъл
не е пораждала правно действие, а обхватът на пътния знак се е изчерпвал до
началото на кръстовището на км 50+590 от републикански път II-64.
Съдът приема, че именно Областно пътно управление – Пловдив към
Агенция „Пътна инфраструктура“ е компетентната институция, която може
да предостави надлежна информация дали към даден момент на определен
участък от републиканската пътна мрежа е имало законосъобразно поставен
пътен знак. Това е така, доколкото в чл. 4 от Наредба № 1 от 17 януари 2001
5
г. за организиране на движението по пътищата, издадена от министъра на
регионалното развитие и благоустройството, е предвидено, че стопанинът на
пътя отговаря за организацията на движението, включително и поставянето на
пътна сигнализация по даден пътен участък. Съгласно чл. 17 от същата
наредба проектът за организация на движението се одобрява, както следва:
1. за автомагистрали и републикански пътища I клас - от изпълнителния
директор на Изпълнителната агенция „Пътища“;
2. за републикански пътища II и III клас - от директора на
съответното областно пътно управление;
3. за местни пътища - от кмета на съответната община.
В чл. 13, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/17.01.2001 г. е посочено, че
подлежащият на одобрение проект за организация на движението включва и
сигнализацията с пътни знаци и маркировка. Следователно директорът на
ОПУ – Пловдив е компетентен да одобри плана за организация на
движението по процесния републикански път II-64.
За пътния участък, посочен като място на извършване на нарушението,
не се установява да е имало въведени забрани или ограничения на скоростта с
пътни знаци. Щом поведението на водачите на ППС на посочения като място
на извършване на нарушението пътен участък не е било регулирано от пътен
знак, който да определя максимално допустимата скорост, то налага се извод,
че режимът на допустимата скорост за водачите се е определял според
общото правило на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. По делото се доказа, че процесният
лек автомобил „Ауди А 4“ с рег. № *** се е движил със скорост от 113 км/ч, а
предвид категорията на превозното средство, факта на осъществяваното
движение извън населено място и липсата на въведени ограничения на
скоростта, то приложимо е било общото ограничение от 90 км/ч.
Следователно движението на жалбоподателя Н. с посочената скорост все пак
е осъществено в нарушение на правилата за движение. В случая е извършено
виновно нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, изразило се в превишаване с 23
км/ч на максимално разрешената скорост за движение извън населено място
от 90 км/ч. Това деяние е наказуемо на основание чл.182, ал. 2, т. 3 от ЗДвП с
административно наказание глоба в размер на 100 лева.
Съгласно Тълкувателно решение № 8 от 09.16.2021 г. на ОСС от I и II
колегия на ВАС в производството по реда на раздел пети, глава трета на
Закона за административните нарушения и наказания районният съд има
правомощие да преквалифицира, описаното в наказателното
постановление изпълнително деяние, когато се налага да приложи закон за
същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено
изменение на обстоятелствата на нарушението. В случая съдът намира, че са
налице законовите предпоставки да упражни правомощието си и да
преквалифицира деянието, за което жалбоподателят Н. е наказан, като
приложи закон за по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение
на обстоятелствата на нарушението. Както се посочи, деянието на
жалбоподателя осъществява състава на нарушението по чл. 182, ал. 2, т. 3 от
6
ЗДвП, за което е предвидено административно наказание глоба в размер на
100 лева. С обжалвания електронен фиш жалбоподателят е санкциониран на
основание чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП с наказание глоба от 600 лева. Съгласно
Тълкувателно решение № 57/1984 г. на ОСНК на ВС: „кое престъпление е по-
тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него
наказание“. Изведените указания по приложението на закона следва да
намерят съответно приложение в производството по ЗАНН, като доколкото и
за двете нарушения са предвидени едни и същи по вид наказания, то по-леко
наказуемо е нарушението по чл. 182, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, тъй като наказанието
глоба е определено в по-нисък размер, който е фиксиран, спрямо
нарушението по чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП.
Не е налице и съществено изменение на обстоятелствата на нарушението,
тоест на обстоятелствата, които описват обективната страна – време, място,
начин на извършване и автор, и субективната страна на нарушението. Не се
променят фактите, по които жалбоподателят се е защитавал в хода на
административнонаказателния процес, а именно че нарушението е извършено
на 24.10.2020 г. в 10:25 часа на републикански път II-64, км 50+500 в посока
от гр. Пловдив към с. Труд и извън населено място. Не се променят и
фактите, че нарушението е извършено от жалбоподателя СТ. Г. Н. при
управлението на лек автомобил „Ауди А 4“ с рег. № *** и в качеството му на
собственик на този автомобил. Не се променя и стойността на установената
скорост на движение от 113 км/ч, както и че тя е установена с техническо
средство тип TFR1-M с № 529 и след приспаднат толеранс от минус 3% от
стойността на измерената скорост. В случая от обективна страна не се
прибавя никакъв нов факт, а единствено отпада факт от първоначалното
обвинение – действащо ограничение на скоростта от 60 км/ч, което да е
сигнализирано с пътен знак В26. След като режимът на допустимата скорост
не е бил определен с пътен знак, то приложимо се явява общото ограничение
от 90 км/ч за движение извън населено място и за съответния вид ППС, която
стойност е нормативно определена и в този смисъл отнапред известна за
всички водачи. Този фактически извод е изцяло в полза на жалбоподателя,
тъй като предвижда, че на пътя е действало по-високо ограничение на
скоростта. Съгласно ПВС № 7 от 1976 г. съществено изменение на
обвинението има, когато подсъдимият с оглед на обстоятелствата на
обвинението е бил изненадан и не е могъл да се защитава. В случая правото
на защита по никакъв начин не е ограничено, нито жалбоподателят е поставен
в положение да се брани по нови, отегчаващи положението му факти. Видно
от писменото становище на лист 54 от делото, защитата сама претендира, че
на мястото на извършване на нарушението е приложимо общото ограничение
на скоростта от 90 км/ч, като са наведени и съответни възражения защо при
тази фактическа обстановка електронният фиш да е незаконосъобразен. Тези
възражения не се споделят от съда. Обобщено те се изразяват в становище, че
правната квалификация и санкционната разпоредба за извършеното от
жалбоподателя деяние са различни от посочените в ЕФ, както и различен да е
7
размерът на административното наказание. Различната правна квалификация
не само не е пречка за упражняване на правомощието на съда за
преквалификация на нарушението, но дори е условие за това. Ако е налице
надлежна правна квалификация, то се явява безпредметно съдът да
преквалифицира фактите по делото. Обстоятелството, че жалбоподателят се
наказва за по-леко наказуемо нарушение по чл. 21, ал. 1 вр. чл. 182, ал. 2, т. 3
от ЗДвП вместо за по-тежко наказуемото по чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 182,
ал. 2, т. 6 от ЗДвП е напълно допустимо и не ограничава правото на защита,
тъй като деецът се е защитавал по релевантните факти.
По тези съображения съдът приема, че следва да упражни правомощието
си по т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2021 г. на ВАС, като
преквалифицира извършеното деяние от нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1
от ЗДвП в такова по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и изменени основанието за налагане
на наказанието от чл. 189, ал. 4 вр. с чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП в чл. 189, ал. 4
вр. с чл. 182, ал. 2, т. 3 от ЗДвП. Съгласно последната разпоредба водач, който
превиши разрешената скорост извън населено място, се наказва за
превишаване от 21 до 30 км/ч с глоба 100 лева. Видът и размерът на
приложимото наказание са определени от законодателя във фиксиран размер,
а съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 5 от ЗАНН не се допуска определяне на
наказанието глоба под предвидения най-нисък размер.
Правилно е установена стойността на скоростта на движение на
автомобила, а именно 113 км/ч. В електронния фиш изрично е посочено, че в
него е вписана не измерената скорост, а установената стойност на скоростта,
както и че приспаднатият толеранс от измерената скорост е от „минус 3 %“.
Следователно установената стойност на скоростта се получава като от
измерената скорост, за която в случая се изясни да е 116 км/ч, се извадят 3 %
максимално допустима грешка (т.нар. толеранс в полза на водача), които се
равняват на 3,48 км/ч. След извършване на аритметичната операция се
получава и установената стойност на скоростта, а именно 113 (112,52) км/ч,
каквато стойност е посочена и в електронния фиш. Тъй като по делото се
изясни, че стойността на разрешената скорост е била 90 км/ч, то
превишаването й е с 23 км/ч.
От обективна страна от събраните и проверени по делото писмени
доказателства по категоричен начин се установиха времето, мястото, начина
на извършване на нарушението и неговия автор – на 24.10.2020 г. в 10:25 часа
на републикански път II-64, км 50+500 в посока от гр. Пловдив към с. Труд,
извън населено място, при управлението на лек автомобил „Ауди А 4“ с рег.
№ *** и със скорост от 113 км/ч. Досежно авторството на деянието
наказанието е наложено на жалбоподателя Н. в качеството му на собственик
на лекия автомобил, с който е извършено нарушението, и който не е посочил
друго лице като фактическия водач съгласно предоставеното му от закона
право. В съдържанието на електронния фиш изрично е разяснено правото на
собственика, против когото изначално се съставя ЕФ, да предостави писмена
декларация с данни за лицето, извършило нарушението, както и срокът за
8
това действие. По този начин правото на защита на жалбоподателя е охранено
в пълнота. Съгласно чл. 188 от ЗДвП собственикът или този, на когото е
предоставено моторното превозно средство, отговаря за извършеното с него
нарушение. Собственикът се наказва с наказанието, предвидено за
извършеното нарушение, ако не посочи на кого е предоставил моторното
превозно средство. Жалбоподателят е могъл да обори презумпцията по
изрично регламентирания в чл. 189, ал. 5 от ЗДвП ред, в случай че друго лице
е извършило нарушението. Така е създаден механизъм, по който собственикът
може да отблъсне понасянето на отговорността за чуждо поведение. По
делото нито се твърди, нито се установява жалбоподателят Н. да е подал
писмена декларация в ОД на МВР – Пловдив с данни за друго лице, което да
е извършило нарушението. Следователно законосъобразно е ангажирана
отговорността му като собственик на превозното средство. С безрезултатното
изтичане на срока за подаване на писмена декларация от собственика с данни
за друго лице, което да е извършило нарушението, предметът на доказване по
делото се концентрира около обстоятелството кой е бил собственик на
автомобила към датата на деянието, а не кой е бил негов водач.
От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на
вината пряк умисъл. Към момента на извършването му жалбоподателят е
формирал съзнание за проявлението на всички признаци от състава на
нарушението – съзнавал е, че управлява моторно превозно средство, с каква
скорост се движи, както и какво е действащото ограничение при движение на
извън населено място, следователно в съзнанието му се е отразил и фактът на
извършеното превишаване в съответен размер на разрешената максимална
скорост за движение, но въпреки това е осъществил деянието си.
Макар от удостоверение № 10.02.4835 да се установява, че срокът на
валидност на одобрения тип на средството за измерване е до 24.02.2020 г.,
това не се отразява на годността на измерения резултат от процесното АТСС.
Съгласно изричния регламент на чл. 30, ал. 5 от Закона за измерванията,
когато срокът на валидност на одобрения тип е изтекъл, намиращите се в
употреба средства за измерване, които отговарят на одобрения тип, се считат
от одобрен тип. Действието на тази презумпция се разпростира и върху
употребата на мобилна система за видеоконтрол тип TFR1-M с № 529, тъй
като тя е била в употреба към 24.10.2020 г. и е отговаряла на одобрения тип.
Последното обстоятелство е категорично доказано по делото от протокол №
2-32-20 за извършена последваща проверка на средството за измерване на
дата 12.06.2020 г. Заключението е, че то съответства на одобрения тип.
Същевременно периодичността на последващите проверки на лазерните
скоростомери е една година съгласно т. 31 от Заповед № А-616/11.09.2018 г.
на председателя на ДАМТН, публично достъпна на интернет страницата на
ДАМТН на адрес: https://www.damtn.government.bg/wp-
content/uploads/2019/03/z-616-11-9-18.pdf. По тези съображения съдът приема,
че нарушението е установено с одобрен тип средство за измерване. В този
смисъл е и приложеното по преписката писмо от главен секретар на БИМ до
9
ОД на МВР – Пловдив, както и съдебната практика: Решение № 474 от
05.03.2021 г. по к.а.н.д. № 3287/2020 г. на XXI състав на Административен
съд – Пловдив; Решение № 616 от 29.03.2021 г. по к.а.н.д. № 3167/2020 г. на
XX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1765 от
04.10.2021 г. по к.а.н.д. № 1371/2021 г. на XXVI състав на Административен
съд – Пловдив; Решение № 532 от 12.03.2021 г. по к.а.н.д. № 3362/2020 г. на
XXIV състав на Административен съд – Пловдив.
По делото не се установяват никакви обстоятелства, от които да се
приеме, че нарушението представлява маловажен случай, а степента му на
обществена опасност е по-ниска спрямо обикновените случаи на нарушения
от този вид.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните имат право на
разноски в процеса. Присъждането на такива са поискали и двете страни. В
АПК въпросът за възлагането на разноските е уреден в чл. 143, в който е
посочено, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или
отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските
по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на
жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Подателят на жалбата има право на разноски по ал.1
и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него
административен акт. Когато съдът отхвърли оспорването или подателят на
жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е
благоприятен, има право на разноски. Когато съдът отхвърли оспорването
или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички
направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за
един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв.
Липсва обаче изрична уредба как следва да се процедира, ако искането за
отмяна на административен акт е частично уважено и частично отхвърлено.
По този въпрос съгласно препращащата норма на чл. 144 от АПК приложение
намират общите правила на чл. 78 от ГПК, които провеждат принципа, че
страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно
отхвърлената част от искането. В този смисъл е и съдебната практика:
Решение № 1947 от 22.10.2021 г. по к.а.н.д. № 1813/2021 г. на XXIII състав
на Административен съд – Пловдив; Решение № 930 от 10.05.2021 г. по
к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 854 от 26.04.2021 г. по к.а.н.д. № 769/2021 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив; Определение № 2105 от 14.12.2020 г. по
к.ч.а.н.д. № 2307/2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.
Съгласно чл. 63, ал. 5 от ЗАНН в полза на юридическите лица се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. При определяне на размера на възнаграждението
10
следва да се съблюдава правилото на чл. 63, ал. 5, изр. 2-ро от ЗАНН,
съгласно което размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Последната разпоредба от своя страна
препраща към Наредба за заплащането на правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от
17.01.2006 г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата в приложимата редакция
възнаграждението за защита в производства по ЗАНН е от 80 до 120 лева.
Препращането е единствено към максималния размер, като съдът определя
възнаграждението по справедливост и в рамките на посочената горна граница.
В настоящото съдебно производство административнонаказващият орган е
защитаван от юрисконсулт, който е представил писмено становище. Съдът
намира, че с оглед извършените от юрисконсулта правни действия, изразили
се в подаването на писмено становище, както и предвид конкретната
фактическа и правна сложност на делото, то справедливият размер на
възнаграждението за защита от юрисконсулт е 80 лева, който е съобразен с
правилата за неговото определяне. Следователно по съразмерност и на
основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН вр. с чл. 144 от АПК вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
сумата в размер на 13,33 лева, представляваща разноски по делото.
Жалбоподателят претендира разноски, сторени за адвокатско
възнаграждение, в общ размер на 500 лева, включително допълнително
заплатено възнаграждение за участие в повече от едно съдебно заседание.
Доказано е извършването на разноски в пълния претендиран размер, като в
договорите за правна защита и съдействие /лист 19, лист 55 и лист 56 от
делото/ е удостоверено, че сумата е заплатена в брой. Съдът намира, че така
заплатеният размер на адвокатското възнаграждение се явява справедлив и
обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съобразен с
извършените следствени действия по делото, ангажираните искания и
становище от страна на защитата. Следователно по съразмерност и на
основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН вр. с чл. 144 от АПК вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК
въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя
сумата в размер на 416,66 лева, представляваща разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, пр. 2 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Електронен фиш серия К № 4214145 за налагане на глоба за
нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система,
издаден от ОДМВР Пловдив, с който на СТ. Г. Н., ЕГН: **********, с адрес:
град *** основание чл. 189, ал. 4 вр. с чл. 182, ал. 2, т. 6 от Закона за
движението по пътищата е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 600 (шестстотин) лева за нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1 от
Закона за движението по пътищата, като
11
ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното деяние от нарушение по чл. 21, ал.2
вр. с ал. 1 от Закона за движението по пътищата в нарушение по чл. 21, ал. 1
от Закона за движението по пътищата и
НАМАЛЯВА размера на наложеното административно наказание глоба
от 600 на 100 (сто) лева, което се определя на основание чл. 189, ал. 4 вр. с
чл. 182, ал. 2, т. 3 от Закона за движението по пътищата.
ПОТВЪРЖДАВА Електронен фиш серия К № 4214145 за налагане на
глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или
система, издаден от ОДМВР Пловдив, в останалата му част.
ОСЪЖДА СТ. Г. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** да заплати на
ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ
РАБОТИ – ПЛОВДИВ сумата от 13,33 (тринадесет лева и тридесет и три
стотинки) лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на СТ. Г. Н., ЕГН:
**********, с адрес: гр. *** сумата от 416,66 (четиристотин и шестнадесет
лева и шестдесет и шест стотинки) лева, представляваща разноски по
делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
12