Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 01 април 2019 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, в открито съдебно заседание, проведено на единадесети март през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
Членове: ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Андреева
и с участието на прокурор от СОП М., като разгледа докладваното от съдия
Тодорова в.н.о.х. дело № 29 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
С
присъда № 66 от 18.12.2017 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.о.х.д. №
26/2017 г. по описа на същия съд, подсъдимия В.И.Ш.,***, ЕГН **********, е
признат за невиновен в това, че на 02.10.2015 г., пред надлежен орган на
властта – прокурор от Районна прокуратура – гр.С., чрез подадена жалба вх.
№ 1593/02.10.2015 г. по описа на Районна
прокуратура – гр.С., е набедил Д. Г. П., от гр.С., в извършването на
престъпление по чл.206 ал.1 от НК и по чл.209 ал.1 от НК, като е знаел, че е
невинен – престъпление по чл.286 ал.1 от НК, поради което и на основание чл.304
от НПК е оправдан по така повдигнатото му обвинение.
Срещу
така постановената присъда е постъпил въззивен протест от прокурор при Районна
прокуратура – гр.С.. В протеста са въведени оплаквания, че атакуваната присъда
е незаконосъобразна, необоснована и неправилна. Твърди се, че приетата от
районния съд фактическа обстановка не кореспондира на събраните по делото
доказателства, от които несъмнено се установява, че подсъдимия Ш. е осъществил
от обективна и субективна страна състава на инкриминираното му престъпление. Сочи
се, че първостепенния съд неправилно е изградил фактическите си изводи за липса
на знание в подсъдимия, че свидетеля П. не е извършил престъпления по чл.206
ал.1 НК и чл.209 ал.1 НК. Според прокурорът, подсъдимия е узнал, че поведението
на свидетеля П. е несъставомерно, при посещението си в работилницата му, когато
„за пореден път е разбрал, че следва да се издължи и едва тогава ще получи
камината си“, но въпреки това е подал жалбата си до прокуратурата, в която е
изнесъл неверни данни за извършено от П. престъпление. Твърди се още, че
неправилно първостепенния съд е приел и субективна несъставомерност на
извършеното от подсъдимия Ш., доколкото според прокурорът, той /подсъдимия/ е
съзнавал, че твърди неистина в жалбата си, защото не е изплатил дължимата цена
по договора дори и след като свидетеля П. монтирал камината на мястото й. Предвид така изложените съображения,
представителят на държавното обвинение счита, че решаващият извод на
първоинстанционния съд за липсата на извършено от подсъдимия В.Ш. виновно
деяние, което да съставлява престъпление по чл.286 ал.1 от НК, е неправилен,
незаконосъобразен и не почива на верен анализ и обективна оценка на
доказателствената съвкупност. С оглед на това и на основание чл.336 ал.1, т.2
във вр. с чл.334 т.2 от НПК в протеста се предлага въззивния съд да отмени
изцяло атакуваната присъда, с която подсъдимия В.Ш. е оправдан за посоченото
престъпно деяние и да го осъди за същото.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на С.о.п. не поддържа
протеста на прокурора от РП – гр.С. срещу оправдателната присъда на първоинстанционния
съд. Счита последната за правилна и законосъобразна и моли въззивната инстанция да я потвърди
изцяло. Според представителят на СОП, инкриминираното поведение на подсъдимия Ш.
не сочи на субективните признаци на неправомерното посегателство срещу
правосъдието по чл.286 ал.1 от НК. В тази насока се твърди, че несъмнено установения
по делото за възникнал между подсъдимия и свидетеля П. гражданскоправен спор,
относно обема на задълженията на последния по сключения между тях договор за
изработка на камината и относно времето на изпълнение на задължението на
подсъдимия да плати цената по този договор, е създало представа /убеденост/ в
подсъдимия за проявено виновно, престъпно поведение от страна на П.. Сочи се
още от прокурорът, че в инкриминираната жалба подсъдимия е изразил своите лични
възприятия за отношенията му със свидетеля П., като по никакъв начин не е
допускал, че поведението на П. е правомерно и че същият е невиновен.
В
съдебно заседание пред въззивната инстанция защитата на подсъдимия В.И.Ш. в
лицето на адв.Т., моли протестът да бъде
оставен без уважение и да бъде потвърдена оправдателната присъда на първия съд,
като правилна и законосъобразна. Не излага конкретни доводи в подкрепа на
посоченото искане.
Пред
настоящата втора инстанция подсъдимия В.И.Ш. поддържа заявеното от защитника си
и моли атакуваната присъда да бъде потвърдена.
Настоящият
съдебен състав на Софийски окръжен съд, след като обсъди доводите на страните
във връзка с данните по делото и като провери изцяло правилността на
атакуваната присъда, съобразно изискванията на чл.314
от НПК, приема за установено следното:
Въз основа на доказателствените материали, събрани и
проверени в хода на първоинстанционното съдебно следствие, и след цялостния
анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на въззивния съд
намира за безспорно установена и съответно възприема следната относима към
предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
През 2015 г. подсъдимия В.И.Ш.,***,
стопанисвал заведение в к.к.”Б,”, което се отоплявало с камина с водна риза.
През лятото на същата година подсъдимия и свидетеля Д. П., който се занимавал с
поправка на камини, се разбрали последния да извърши ремонт на водната риза на
камината на подсъдимия, за да се увеличи отоплителната й мощност. В началото на
месец септември свидетелят П. дошъл в заведението на подсъдимия, за да
демонтира камината, като му казал, че цената на ремонта не може да се определи
предварително, но ще струва не-повече от 300-350 лева. Свидетелят П. натоварил
камината на джипа си и я закарал в гаража си на адрес гр.С., ул.”В.” № 8,
където в двора на къщата му била неговата работилница. По това време гости в
заведението на подсъдимия били неговата приятелка, свидетелката С. Д. и нейния
приятел. По-късно същият ден свидетелят П. разглобил камината и след като
установил, че водната й риза е протекла, се обадил по телефона на подсъдимия и
го уведомил, че ремонта ще струва 500 лева, като поискал от тази сума
подсъдимия да му даде 250 лева капаро. Подсъдимият се учудил за размера на
цената на ремонта, тъй като свидетеля П. му казал, че поправката на камината ще
струва около 300 – 350 лева, но въпреки това се съгласил. В това време
подсъдимия бил в заведението си и разговорът между двамата бил възприет и от
свидетелката С. Д.. На другият ден подсъдимия Ш. платил на свидетеля П.
исканото капаро от 250 лева.
Няколко дни по-късно свидетелят П.
уведомил по телефона подсъдимия, че е приключил с ремонта на камината и го поканил
да дойде да си я вземе, и да му плати остатъка от цената. Тъй като подсъдимият
бил по това време извън гр.С., двамата не се срещнали. След няколко дни
свидетеля П. отново се обадил по телефона на подсъдимия с претенция за
заплащане на цената на ремонта. При този разговор подсъдимия му предложил
двамата да отидат заедно до к.к.”Б,” и П. да монтира камината. Обяснил му, че
едва тогава ще плати остатъка от уговорената цена на ремонта. Свидетелят П. отказал с мотив, че първо
следва да му бъде заплатен остатъка от цената и тогава ще върне камината на
свидетеля П.. Тогава подсъдимият отишъл до дома на свидетеля П.. Заедно с него
била и свидетелката Д.. Между подсъдимия и свидетеля П. възникнал конфликт и
всеки от тях подал сигнал на националния телефонен номер за спешни повиквания
112. На място – пред дома на свидетеля П. пристигнали полицейски служители от
РУП С. – свидетелите С.К. и С. Г., които заварили подсъдимия и П. да се
разправят на улицата. Полицаите посъветвали подсъдимия Ш. в случай, че има
някакъв спор със свидетеля П., да подаде жалба по съответния ред. След това
полицейските служители си тръгнали, а след тях – и подсъдимия.
Подсъдимият се консултирал с
адвокат, който изготвил текста на жалба до Районна прокуратура – гр.С., с копие
до РУП – гр.С.. Жалбата съдържала твърдения за възникването и развитието на
отношенията между подсъдимия Ш. и свидетеля П. по повод ремонта на камината,
сочещи според жалбоподателя, на данни за извършени от Д. П. престъпления по
чл.206 ал.1 НК и чл.209 ал.1 от НК. Подсъдимият подписал жалбата и я депозирал
в РП – С., където същата била заведена с входящ номер 1593/02.10.2015 г.
С постановление от 05.10.2015 г.
прокурор от РП – гр.С. възложил извършването на проверка по горепосочената
жалба, за наличие на данни за извършено престъпление от общ характер и дал
конкретни указания за извършването й. Проверката била извършена от служител на
РУП – гр.С. – свидетеля Е. П.. В снетите от него обяснения на подсъдимия,
последният му споделил за опасенията си, че камината му може да бъде повредена
или продадена за скрап от свидетеля П.. Свидетелят П. констатирал, че камината
се намира в двора на свидетеля П., пред работилницата му. Свидетелят П.
съставил протокол, с който оставил вещта при свидетеля П. на отговорно пазене.
Свидетелят П. заявил на свидетеля П., че ако подсъдимия му заплати остатъка от
дължимата цена за ремонта на камината, ще я закара в заведението на подсъдимия.
Впоследствие свидетелят Г. М., който бил познат и на двамата, гарантирал пред
свидетеля П., че подсъдимия ще плати задължението си, поради което П. се
съгласил да закара камината в заведението. На 23.10.2015 г. свидетелите П. и М.
закарали камината в заведението на подсъдимия и я монтирали, като свидетеля П.
я напълнил и обезвъздушил. Подсъдимият поискал от него да му издаде гаранция за
качеството на ремонта и фактура, но свидетеля П. заявил, че няма фирма и не
може да му предостави такива документи. Тогава подсъдимия му дал сумата от 150
лева. Свидетелят П. се ядосал и си тръгнал от заведението.
В подадени по преписката,
образувана по жалбата на подсъдимия, писмени обяснения от 26.10.2015 г., същият
/подсъдимия/ заявил, че предвид монтирането на камината от П. на датата
23.10.2015 г. в заведението му, той няма повече претенции към него и желае
работата по жалбата му да бъде прекратена от РП – С..
С постановление от 17.11.2015 г.
прокурор от РП – гр.С. отказал да образува наказателно производство срещу Д. Г.
П. за престъпление по чл.206 ал.1 от НК и прекратил образуваната прокурорска
преписка.
Така приетата от въззивната
инстанция фактическа обстановка не се различава съществено от описаната в
мотивите на атакуваната присъда. Въззивният съд споделя напълно и дадената от
първостепенния съд оценка на събрания по делото доказателствен материал, а
именно – че не се констатират съществени противоречия и несъответствия в доказателствената
съвкупност, и че събраните гласни и
писмени доказателства, в своята цялост пресъздават непротиворечиво, логично и
последователно възприетите за безспорно установени фактически обстоятелства по
делото. Също, както първата инстанция, настоящият съдебен състав няма основание
да не кредитира и даде вяра на показанията на свидетелите Г. М., Д. П., Е. П.,
С. Д., С.К., Т.В.. Между събраните гласни доказателства чрез разпита на
посочените свидетели и останалите доказателствени източници по делото,
основателно не са намерени съществени противоречия от първоинстанционния съд.
Противоречия от такъв характер /касаещи релевантните обстоятелства по делото/
не се откриват и между отделните показания на така посочените свидетели. Същите
са кореспондиращи си и пресъздават възприятията на всеки един от тези свидетели
по логически последователен, житейски достоверен, обективен и безпристрастен
начин. Правилно първият по степен съд е приел, че показанията на посочените
свидетели, в съвкупност с обясненията на подсъдимия, подробно и по несъмнен
начин изясняват обстоятелствата по постигнатата устна договореност между
подсъдимия и свидетеля П., последният да извърши ремонт на камината, използвана
за отопление в заведението на подсъдимия, срещу възнаграждение в размер на 500
лева; обстоятелството, че свидетелят П. взел камината в работилницата си и на
това основание започнал да упражнява фактическа власт върху нея; че след като
извършил ремонта на камината, поискал от подсъдимия да му заплати остатъка от
уговорената цена за ремонта и му обещал, че едва тогава ще му върне обратно
камината; че подсъдимият настоявал свидетеля П. първо да му монтира камината в
заведението и тогава да му заплати в цялост уговореното възнаграждение; че до
инкриминираната дата свидетелят П. продължавал да упражнява фактическа власт
върху камината и отказвал да я върне на подсъдимия, докато не му бъде заплатена
цената за поправката й.
Наред с това обсъжданите гласни
доказателства не са изолирани и от останалия доказателствен материал. Същите
кореспондират на събраните по делото писмени доказателствени средства,
материализиращи информация за датата на подаване и съдържанието на
инкриминираната жалба, за предприета от страна на прокуратурата проверка на
данните по тази жалба, за действията на подсъдимия в хода на така образуваната
прокурорска проверка, за приключването на същата с отказ за образуване на
наказателно производство.
В обобщение следва да се отбележи, че
въззивната инстанция напълно споделя дадената
от първостепенния съд оценка на събрания по делото доказателствен материал. Изводите си по фактите, районният
съд е извел именно въз основа
на тази законосъобразна и правилна интерпретация на
доказателствата по делото, без да са били допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, като при оценката на
доказателствените материали не са били допуснати и логически грешки.
При така възприетата от анализа на
посочените доказателства, безспорна и непротиворечива фактическа обстановка,
аналогична на описаната в мотивите на проверяваната присъда, този състав на СОС счете, че правните изводи на първата
инстанция за липса
на извършено от подсъдимия Ш. деяние, което да е съставомерно, по своето
обективно и субективно проявление престъпление по чл.286 ал.1 от НК, са законосъобразни и правилни. В частност, първостепенният съд правилно е приложил материалния закон, като е достигнал
до решаващия си извод, че инкриминираните в процесната жалба изявления на
подсъдимия пред надлежен орган на властта, остават извън обхвата на
престъплението „набедяване”.
По същество престъпното
набедяване се изразява в изявление пред надлежен орган на властта, с което се
уличава невинно лице в извършването на определено престъпление. От субективна
страна престъплението по чл.286 ал.1 от НК може да бъде осъществено само
умишлено – дееца следва да съзнава, че приписва престъпление на лице, което то
не е извършило.
В случая, констатациите на
първостепенният съд, че данните в инкриминираната жалба са отговаряли на обективните
данни, касаещи възникването и развитието на отношенията между подсъдимия и
свидетеля П. по повод ремонта на камината, правилно са интерпретирани в
правните му изводи за липса на набедяване от страна на подсъдимия спрямо
свидетеля П.. Казано по друг начин, процесната жалба, депозирана от подсъдимия
до прокуратурата, съдържа само вярна информация относно действителните
отношения между подсъдимия и свидетеля Ш., във връзка с постигнатата между тях
договорка за поправка на камината на подсъдимия и изпълнението на задълженията
им по нея. До този извод обосновано е достигнал и районния съд, с оглед
приетите от него за установени фактически положения, изведени от съдържанието на
доказателствената съвкупност - за постигнатата устна договореност
между подсъдимия и свидетеля П., последният да извърши ремонт на камината,
използвана за отопление в заведението на подсъдимия, срещу възнаграждение в
размер на 500 лева; за отказа на свидетеля П. да предаде фактическата власт
върху камината на подсъдимия, продължил и до инкриминираната дата на подаване
на жалбата до прокуратурата; за претенциите на двамата във връзка със
съдържанието и изпълнението на задълженията им по договора. Следователно,
доколкото престъпно набедяване може да е налице само, ако твърденията на дееца
пред надлежните органи са неистинни /и той съзнава тяхната лъжливост/, то с
подаването на процесната жалба от подсъдимия до прокуратурата, в която
изложените от него твърдения са съобразени с обективната действителност, същият
не е осъществил от обективна страна състава на набедяването по чл.286 ал.1 от НК.
В тази
връзка не могат да бъдат възприети за основателни релевираните във въззивния
протест доводи, че в инкриминираната жалба подсъдимия е изнесъл не само
фактическите си твърдения за действията на свидетеля П., но и е квалифицирал
правно същите като престъпления по чл.206 ал.1 от НК и по чл.209 ал.1 от НК. По
този въпрос съдебната практика е категорична в становището си, че собствената
правна оценка на подсъдимия, при вярно /истинно/ отразяване на чуждите
действия, не е престъпление по чл.286 от НК /в този смисъла решение № 356/2009
г. 3 н.о., решение № 108/2009 г. 2 н.о. ВКС/. Така, че без значение за
възникване на наказателната отговорност за набедяване е как в случая
подсъдимият, като подател на жалбата, е квалифицирал от правна страна,
действията и поведението на свидетеля Д. П.. И това е така, защото той
/подсъдимия/ би осъществил престъпно набедяване със съзнателно посочване на
неверни факти и обстоятелства, отговарящи на признаците на престъпление по НК,
но не и чрез собствена правна оценка на иначе вярно отразеното поведение на
свидетеля П.. Предвид това и по същество с идентични аргументи, коментираното
възражение на прокуратурата, основателно не е било споделено и от
първоинстанционния съд.
На
второ място, съставът на СОС напълно се солидаризира и с решаващия извод на
първата инстанция за липса на изискуемата се субективна даденост на предвидения
в чл.286 ал.1 от НК престъпен състав – знанието на дееца, че набеденото лице е
невиновно. Тази констатация мотивирано е изведена от районния съд на базата на
приобщените доказателства, установяващи отказа на свидетеля П. да предаде на
подсъдимия фактическата власт върху камината, до датата на депозиране на
инкриминираната жалба; че към процесната дата, подсъдимия не е бил узнал
/включително и от свидетеля М./ за готовността на свидетеля П. да върне
камината на подсъдимия; че текста на инкриминираната жалба е написан от
адвокат, а подсъдимия единствено я е подписал. По мнение на съставът на
въззивния съд, действително липсва проявен от подсъдимия Ш. умисъл за
набедяване на свидетеля П. с подадената от него жалба в прокуратурата, тъй като
подсъдимия е действал със съзнанието, че съобщава на органите на властта
достоверна информация за определени факти. Това, че подсъдимият Ш. е бил
добросъвестен, т.е. действал е със субективна увереност, че упражнява правото
си на жалба с описание на обективно възприети действия на другиго, със
субективната увереност, че те са неправомерни и действително извършени, се
доказва още и от показанията на свидетеля Е. П., съдържащи информация за
заявеното пред него от подсъдимия /включително и описано в обясненията му/ опасение,
че камината може да бъде повредена или продадена за скрап, и че пропуска ползи
от неексплоатирането й; от показанията на свидетелката С. Д., която дава
сведения, че при възникналия между подсъдимия и свидетеля П. конфликт пред дома
на последния, пристигналите полицейски служители посъветвали подсъдимия в
случай, че не може да уреди отношенията си с П. „да пусне жалба в прокуратурата
и полицията”; от показанията на полицейския служител – свидетеля С.К., който е
заявил, че действително е посъветвал подсъдимия и свидетеля П., че „ако имат
някакъв спор по между си, да си пуснат жалби в полицията и в прокуратурата”. При
тези данни и въззвиният съд приема, че подсъдимия Ш. не е целял да набеди
свидетеля П. в извършване на престъпление, а единствено да сигнализира
компетентните органи да установят и проверят съмненията му същия да е извършил
такова. Аргументи, подкрепящи изложеното са и установените в съдебната практика
константни положения, че всякога, когато се установи, че деецът не е съзнавал,
че твърдяните от него обстоятелства са неверни, не може да е налице
престъпление набедяване, тъй като в противен случай всяко обръщане на
гражданите към властта за установяване на някои обстоятелства, които те считат
за престъпни, би съставлявало престъпление, ако при проверка тези обстоятелства
се окажат неистински. В този смисъл решение № 453/2010 г. на 3 н.о., решение №
356/2009 г. на 3 н.о., ВКС.
По всички
тези съображения настоящият състав на въззивната инстанция прие, че въз основа
на така установените фактически положения и констатации, направени след
съвкупна преценка на доказателствения материал по делото, не може да се изведе
правен извод, че инкриминираното поведение на подсъдимия Ш. сочи на обективните
и субективни признаци на неправомерното посегателство срещу правосъдието,
визирано в разпоредбата на чл.286 ал.1 от НК. Поради това СОС намери, че
подсъдимия правилно, законосъобразно и обосновано от първостепенния съд е
признат за невиновен и оправдан за това да е извършил посоченото престъпление. Съобразно
това се налага и крайното заключение на настоящата инстанция, че протестирания
съдебен акт следва да бъде изцяло потвърден.
С оглед
изхода на делото пред двете съдебни инстанции и на основание чл.190 ал.1 от НПК,
направените по делото разноски следва да останат за сметка на държавата.
Воден от
горните мотиви и на основание чл.338, вр. чл.334 т.6 от НПК, Софийският окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 66 от 18.12.2017 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.о.х.д. № 26/2017 г. по описа на същия съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране по касационен ред.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/