№ 2733
гр. София, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно гражданско дело №
20211100506681 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 7394/10.01.2020 г., постановено по гр.д. № 17712 по описа за
2018 г. на СРС, I ГО, 36-ти състав и коригирано на основание чл. 247 от ГПК с
Решение № 20036209/08.02.2021 г., постановено по същото дело, ответникът
И. Б. Г. е бил осъден да заплати на ищеца К. Б. П. на основание чл. 45, ал. 1 от
ЗЗД сумата в размер на 2000,00 лева, ведно със законната лихва за забава,
считано от 15.03.2018 г. до погасяването, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на честта и доброто име, в
резултат на изложеното от ответника в съставения му акт за установяване на
административно нарушение № 42/21.02.2018 г., бл. № 744853, клеветническо
твърдение („граничар, който ми заповяда – К. П. видимо беше употребил
алкохол!“), притесненията, че може да бъде образувано дисциплинарно
производство срещу него, преживяната обида от това да бъде обект на
критика и подигравки. С решението ответникът е бил осъден да заплати на
ищеца сумата в размер на 680,00 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
1
Ответникът е обжалвал решението на районния съд изцяло. В жалбата се
възразява срещу редовността на връчването на страната на призовки и
съобщения за призоваването на страната в първото открито съдебно заседание
предвид направените от страната доказателствени искания и ограничаването
на възможността да ангажира доказателства в първоинстанционното
производство. В жалбата се излагат твърдения за неправилност на
фактическите и правните изводи на районната инстанция. Посочва се, че няма
щета, деликт и причинно-следствена връзка. В забележките в акта за
установяване на административно нарушение (АУАН) ответникът бил
посочил свое съждение, предположение, субективни възприятия, а не факт.
Възразява се, че по делото нямало щета. В исковата молба били изложени
само условни твърдения, че ищецът може да стане обект на критика или може
да бъде образувано дисциплинарно производство, без да се твърди такива
събития да са се случили, като такива събития не са били установени в хода
на производството. Липсвало причинно-следствена връзка, тъй като фактите,
които според ищеца можели да му причинят щети, били от такъв характер, че
обективно не можели да породят негативен резултат. Посочва се, че спрямо
ищеца може да бъде образувано дисциплинарно производство и същият
можел да бъде обект на критика само ако в действителност е употребил
алкохол. Евентуалната критика от колеги била дейност, която зависела от
волята на трети лица, които не били подчинени на ответника и спрямо които
нямал власт. Евентуалната критика би обосновала неправомерна дейност
(деликт), извършена от колегите на ищеца, а не от ответника. Направено е
искане за отмяна на решението и отхвърляне на претенцията на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца в първоинстанционното производство.
С Решение № 20036209/08.02.2021 г. районният съд по реда на чл. 247 от
ГПК е допуснал поправката на очевидна фактическа грешка в обжалваното
решение, като е постановил в диспозитива на решението на ред 4 и 5 вместо
„считано от 121.02.2018 г. до погасяването“ да се чете „считано от 15.03.2018
г. до погасяването“. Решението не е било обжалвано.
Пред въззивния съд е било проведено съдебно дирене, като е бил допуснат
до разпит един свидетел на ищеца.
В открито съдебно заседание въззивникът се е явил лично и с процесуален
2
представител. На етап ход по същество са преповторени отново изложените
във въззивата жалба доводи по същество. Посочено е, че от свидетелските
показания, събрани пред въззивния съд, се установявало, че възприятията на
ответника са били верни, като дали служителят е употребил алкохол или не
бил факт, който не противоречал на възприетото от ответника, което
съставлявало мнение. Направено е искане за присъждане на разноски, като е
уточнено, че не се претендира адвокатско възнаграждение, а единствено
държавна такса.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна не се е явила и не е била
представлявана.
Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
От свидетелските показания на разпитаните пред двете инстанции
свидетели – Б.Й.В. и И.И.Н., както и от приобщените по делото писмени
доказателства – Акт за установяване на административно нарушение № 42 от
21.02.2018 г., бл. № 744853, и докладна записка, се установява, че на
21.02.2018 г. около 8.30 часа ищецът и ответникът се намирали на
територията на Летище София, Терминал 2, пред салон „Пристигане“. Към
този момент ответникът изпълнявал служебните си задължения като
служител към гранична полиция, заедно със свидетеля Б.Й.В.. Ответникът е
бил придружаван от свидетеля И.И.Н., който бил шофъор на ответника и
водел последния да посрещне майка си от летището. След спиране пред
Терминал 2, на лицата била направена забележка да преместят автомобила си
от мястото, където бил паркиран. След пристигане на място свидетелят
И.И.Н. влязъл в летището, а ответникът останал в автомобила. На излизане от
летището свидетелят И.И.Н. забелязал, че ответникът спори с ищеца.
По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че между ответника
и ищеца е възникнал конфликт, след което е бил съставен Акт за
установяване на административно нарушение № 42 от 21.02.2018 г., бл. №
744853, в който ответникът в графата за обяснения/възражения е вписал, че
ищецът „видимо беше употребил алкохол“. Видно от приложения по делото
акт за установяване на административно нарушение, в посочената графа в
него е вписано „граничар, който ми заповяда – К. П. видимо беше употребил
3
алкохол!“.
От показанията на свидетеля Б.Й.В. и писмените доказателства – протокол
за химическо изследване за определяне концентрацията на алкохол в кръвта
№ 198/22.02.2018 г. и протокол за медицинско изследване и вземане на
биологични проби за употреба на алкохол и/или наркотични вещества или
техните аналози от 21.02.2018 г., се установява, че след конфликта в същия
ден ищецът е дал кръвна проба, която била изследвана и било установено, че
ищецът не е бил с алкохолно съдържание в кръвта.
Свидетелят И.И.Н. не възприел целия конфликт между страните по
производството, тъй като влизал и излизал от сградата на летището, но му
направило впечатление, че един от граничарите е викал и ръкомахал. Именно
по тези външни белези свидетелят посочва пред настоящата инстанция, че е
заключил, че ищецът бил в нетрезво състояние. Въззивният съд счита, че с
посоченото заключение в разказа си свидетелят изказва собствени
предположения и субективни възприятия, поради което не може да се приеме,
че показанията му в тази част съставляват годно доказателство за твърдяното
обстоятелство, каквото е алкохолно въздействие върху ищеца по време на
проверката. Съмнение в достоверността на показанията му в тази насока
внася и посоченото от свидетеля, че същият е коментирал с ответника именно
това обстоятелство, което евентуално би оказало влияние върху собствената
му прецепция и наслагването на конкретния спомен в съзнанието на
свидетеля. Съдът обаче кредитира показанията на свидетеля в останалата
част, доколкото същите се явяват логични, последователни, подробни и в
съзвучие с останалия доказателствен материал, събран по делото.
Съдът кредитира в цялост показанията на свидетеля Б.Й.В., разпитан пред
районния съд, за обстоятелствата относно предявяване на съставения акт за
установяване на административно нарушение, впоследствие проведените
тестове на ищеца за алкохолно съдържание в кръвта му през процесния ден и
претърпените от ищеца притеснения и негативни емоции. Свидетелят е
колега на ищеца, поради което е имал възможност непосредствено да
възприеме тревогите на същия.
При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от
4
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо.
Районният съд е бил сезира с иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за
търсене на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на
честта и доброто име, притесненията, че може да бъде образувано
дисциплинарно производство срещу него, преживяната обида от това да бъде
обект на критика и подигравки, в резултат на изложеното от ответника в
съставения му акт за установяване на административно нарушение
клеветническо твърдение („граничар, който ми заповяда – К. П. видимо беше
употребил алкохол!“).
Достойнството и честта на личността могат да са обект на посегателство
при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице
посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното
разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или
приписване на престъпление). Разграничителният критерий между деянията
обида и клевета съгласно НК е характерът на информацията, касаеща
засегнатото лице. При обидата деецът дава своя негативна оценка за
личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения
и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата
и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на
пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които
не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил.
По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е
конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39,
ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно.
Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата си
обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да
се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други,
също конституционно защитени права и интереси, и може да става
единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10,
5
ал. 2 от ЕКЗПЧОС). В чл. 39, ал. 2 от Конституцията са посочени границите
на упражняване на това право – то не може да се използва за накърняване
правата на другиго, вкл. за накърняване на честта, достойнството и доброто
му име. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена личност могат да
се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството ѝ.
Въззивният съд не се съгласява, че вписаното в процесния акт за
установяване на административно нарушение от ответника като възражение
представлява негово лично съждение. Съжденията съставляват коментар на
фактите. От използвания изказ и смисловото му съдържание може да се
заключи, че вписаното словосъчетание е целяло възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. В случая доколкото
употребените от ответника думи подлежат на проверка и доказване, а такава е
била и извършена, и по своята смислова същност съдържа информация за
определени факти, въззивният съд също приема, че процесният израз
представлява твърдение, а не мнение или оценка на ответника. Не може да се
приеме, че в случая става въпрос и за вписано предположение от ответника,
предвид избрания изказ от същия – не са били употребени никакви думи или
изрази задаващи някаква хипотетичност или предположение. Наличието на
клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на
конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи
от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи
еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са
неистински, т. е. да не съществуват в обективната действителност. В
настоящия случай в процесния акт за установяване на административно
нарушение са обективирани именно клеветнически твърдения за употребата
на алкохол от ищеца, което се явява позорящо твърдение с оглед длъжността
на същия и обстоятелството, че същият е изпълнявал службата си към онзи
момент. По делото е проведено пряко и главно доказване на твърденията в
исковата молба, че в процесния ден ищецът не е бил под въздействието на
алкохол.
В жалбата са изложени и възражения касателно претърпените вреди, като
се твърди, че същите са хипотетични и нереализирани. Въззивният съд счита,
че оплакването е неоснователно. Ищецът е претендирал обезщетение предвид
преживените негативни емоции от критиката и подигравките на околните и с
оглед притеснението срещу него да се заведе дисциплинарно производство.
6
От показанията на разпитания в производството пред районния съд свидетел
се установява, че ищецът е станал обект на шеги от колегите му в
продължение на два – три месеца и е изпитвал притеснение от ангажирането
спрямо него на дисциплинарна отговорност. Въпрос на конкретен изказ е
формулировката на претенцията в исковата молба.
Що се отнася до доводите в жалбата касателно причинно-следствената
връзка между противоправното поведение и вредите, следва да се отбележи,
че от показанията на същия свидетел се установяват, че претърпените вреди
са пряка и непосредствена последица от клеветата, вписана в акта за
установяване на административно нарушение. Предвид службата на ищеца и
обстоятелството, че клеветата е била осъществена по време и във връзка с
изпълнение на служебните му задължения, въззивният съд счита, че
поведението на ответника обективно е годно да породи вреди за ищеца и го е
направило. Причинна връзка съществува не само когато деянието
непосредствено причинява вредата, но и когато създава условията и реалната
възможност от увреждане, макар и тази възможност да е превърната в
действително увреждане по друга причина. Осъществените критика и
подигравки от трети лица са били непосредствено обусловени от
твърденията, изложени от ответника в процесния акт за установяване на
административно нарушение.
Що се отнася до възражението в жалбата по отношение на допуснати от
СРС процесуални нарушения във връзка с редовността на процедурата по
призоваване и връчване на книжа, отразила се върху възможността на
ответника да ангажира доказателства, въззивният съд е отстранил
последиците от същото с Определение № 314 от 02.06.2021 г. и допускането
до разпит на поискания от ответника свидетел.
Доколкото жалбоподателят е оспорил пълния уважен размер на
присъденото обезщетение, присъден с оглед конкретните твърдени вреди, и
при възражение за липса на причинени такива и „условния“ им характер,
както и с оглед постановките на ТР № 1 от 01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021
г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд счита, че следва да бъде ревизиран размерът
на уважената претенция предвид интензитета на търпените вреди. Съобразно
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът следва да определи справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди от деликт, като в Постановление №
7
4/1968г. на Пленума на Върховния съд на РБ е указано, че понятието
„справедливост“ по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно и е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Оценката на увредения по отношение на
претърпените неимуществени вреди, която намира своя израз в петитума на
исковата молба, не е ограничителен критерий за определяне на размера на
справедливото обезщетение от страна на съда. В гражданския процес е водещ
принципът на диспозитивното начало, съобразно който предметът на
съдебното производство и участниците в процеса се определят по волята на
търсещото защита лице, но същият не изключва задължението на съда да
направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните
основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях
правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. При
постановяване на крайната си съдебна воля съдът е длъжен да вземе предвид
и фактите от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на
иска (чл. 235, ал. 3 ГПК). Предвид гореизложеното и с оглед служебно
известните кратки срокове за ангажиране на дисциплинарна отговорност,
доколкото от предявяване на иска (15.03.2018 г.) – около месец след
процесния инцидент, до приключване на устните състезания (27.09.2019 г.) са
били ангажирани доказателства единствено за притеснения от евентуално
образуване на дисциплинарно производство срещу ищеца, но не и за
наличието на такова, въззивният съд счита, че търпените от ищеца вреди са
били с по-малка интензивност, което следва да бъде взето предвид при
определяне на обезщетението по справедливост. Въззивният съд счита, че в
настоящия случай следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 500,00
лева, доколкото се твърдят и доказват негативни емоции във връзка с търпени
подигравки от трети лица и притеснение от евентуално дисциплинарно
производство, отзвука и продължителността на негативните изживявания.
Предвид гореизложеното въззивният съд счита, че следва да отмени
решението на районния съд в частта, с която исковата претенция е била
уважена за сумата над 500,00 лева до 2000,00 лева, като искът бъде отхвърлен
в тази част. Решението следва да бъде потвърдено в останалата част.
С оглед този резултат от спора, следва да бъдат преизчислени и
8
присъдените в първоинстанционното производство разноски. На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се полагат разноски в размер на 170,00 лева,
като за размера над този до присъдения от 680,00 лева решението следва да
бъде отменено. Ответникът не е претендирал разноски за
първоинстанционното производство. За въззивното производство
въззивникът е претендирал само сумата за внесена държавна такса, за
заплащането на която са представени доказателства. На основание чл. 78, ал.
1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника
сумата от 30,00 лева с оглед уважената част от въззивната жалба.
Въззиваемият не е претендирал разноски, сторени в настоящото
производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 7394/10.01.2020 г., постановено по гр.д. № 17712 по
описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 36-ти състав и коригирано на основание чл. 247
от ГПК с Решение № 20036209/08.02.2021 г., постановено по същото дело, в
ЧАСТТА, с която И. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, е
бил осъден да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
****, на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД сумата над присъдената в размер на
500,00 лева до 2000,00 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от
15.03.2018 г. до погасяването, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на честта и доброто име, в
резултат на изложеното от ответника в съставения му акт за установяване на
административно нарушение № 42/21.02.2018 г., бл. № 744853, клеветническо
твърдение („граничар, който ми заповяда – К. П. видимо беше употребил
алкохол!“), притесненията, че може да бъде образувано дисциплинарно
производство срещу него, преживяната обида от това да бъде обект на
критика и подигравки, и за сумата над 170,00 лева до 680,00 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. ****, срещу И. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на
9
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД иск за осъждане на И. Б. Г., ЕГН **********,
да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, сумата над 500,00 (петстотин) лева до
пълния претендиран размер от 2000,00 (две хиляди) лева, ведно със законната
лихва за забава върху нея, считано от 15.03.2018 г. до погасяването,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
засягане на честта и доброто име, в резултат на изложеното от ответника в
съставения му акт за установяване на административно нарушение №
42/21.02.2018 г., бл. № 744853, клеветническо твърдение („граничар, който ми
заповяда – К. П. видимо беше употребил алкохол!“), притесненията, че може
да бъде образувано дисциплинарно производство срещу него, преживяната
обида от това да бъде обект на критика и подигравки.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7394/10.01.2020 г., постановено по гр.д. №
17712 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 36-ти състав, и коригирано на
основание чл. 247 от ГПК с Решение № 20036209/08.02.2021 г., постановено
по същото дело,в останалата част.
ОСЪЖДА К. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да
заплати на И. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 30,00 (тридесет) лева,
представляваща държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10