РЕШЕНИЕ
№ 260
гр. Перник, 23.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20241700500339 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 246/19.03.2024 г., постановено по гр.д. № 2433/2023 г. на Пернишкия
районен съд е осъдена Община Перник да заплати на Т. М. К. на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата
от 4453,74 лева - представляваща обезщетение за лишаването от право на ползване върху
собствената на ищцата 1/2 идеална част от поземлен имот с ид. 55871.504.940 по КККР на
гр. Перник, одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на
АГКК /с номер по предходен план от ***, в кв. ***/, с площ на целия имот от 327 кв.м.
/застроена и незастроена част/ и с адрес на поземления имот: ***, за периода от 16.06.2018 г.
до 02.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на
исковата молба в съда /02.06.2023 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и на осн.
чл. 86 ЗЗД сумата от 1125,96 лева за периода от 16.06.2018г. до 02.06.2023г., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата, като е отхвърлил иска с пр. основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД за разликата над 4 453,74 лева до пълния предявен размер от 9 810,00 лева и за
периода след 02.06.2023г., като неоснователен. С решението на осн. чл. 78 от ГПК съдът се е
произнесъл и относно разноските по делото.
1
В срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Община Перник, чрез
адв. А. А., с която се обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част, както
и в частта за разноските. Твърди се, че същото е постановено при съществени процесуални
нарушения и противоречие с материалния закон. Излагат се твърдения, че въз основа на
всички събрани по делото доказателства по делото е безспорно изяснено, че през процесния
период общината не е използвала спорния поземлен имот под никаква форма, както и че
същия никога не е бил ограден и достъпа до него е бил свободен. В продължение с
въззивната жалба се сочи, че необосновано и в противоречие с доказателствата по делото
съдът е приел, че е доказан фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от
ЗЗД. Намира изводите на първата инстанция за незаконосъобразни и необосновани, като
счита, че същите са в противоречие с установените факти и обстоятелства чрез събраните по
делото доказателства. Допълва, че при постановяване на своето решение съдът не е обсъдил
в съвкупност всички налични по делото доказателства. Твърди се, че съдът не е изложил и
мотиви по всички направени от Община Перник възражения по предявения иск. Сочи, че по
делото е изяснено, че сградата е построена в процесния имот от община Перник преди 1989
г. без да е извършено отчуждително производство. Правят се твърдения, че владението на
общината върху тази сграда след 21.03.1998 г. е било явно, непрекъснато повече от 10 г. със
съзнание, че сградата е собственост на Община Перник. Излага, че по тези съображения
през март 2008 г. Община Перник е станала собственик на сградата на основание давностно
владение и допълва, че правото на собственост се установява с Акт за частна общинска
собственост, приложен и приет като доказателство по делото. По подробно изложени
аргументи за неправилност на атакуваното решение се иска същото да бъде отменено в
обжалваните му части. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете инстанции
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната
страна - Т. М. К., чрез адв. К. Б., с който въззивната жалба се оспорва изцяло. Всички
направени в нея оплаквания се сочат за неоснователни. Твърди се, че въз основа на
събраните по делото доказателства се установява, че К. е собственик на 1/2 от спорния имот,
като е придобила същия по наследство от своята майка С.П.С.. Сочи за установено по
делото, че Община Перник е изградила сграда - магазин в същия имот, като го отдава под
наем и по този начин се обогатява за сметка на собствениците на имота. Допълва, че след
прекратяване на дейността на магазина сградата продължава да стои в имота и по този
начин възпрепятства собствениците да упражняват своите права. С отговора се сочи, че има
предходни дела, по които са постановени решения, с които Община Перник е осъдена да
заплати на собствениците обезщетение за имота. В продължение се сочи, че в мотивите на
решението си, първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото
доказателства, като е приел, че от същите по категоричен и безспорен начин се установява,
че К. е собственик на 1/2 ид.ч. от имота. Навеждат се твърдения, че направените от Община
Перник възражения, че е станала собственик на процесния имот са неоснователни и
недоказани. Въз основа на подробно изложени съображения твърди, че представеният по
делото акт за частна общинска собственост не касае сградата в имота на К., поради което
2
счита, че същият не представлява документ за собственост на процесната сграда издаден от
Община Перник. Моли се съда въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
постановеното от първата инстанция решение да бъде потвърдено. Прави се искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната му
част.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Не са спорни, включително и пред настоящата въззивна инстанция, установените от
писмените и гласни доказателства и съдебните експертизи пред РС факти, че с нот. акт №
***, том ***, рег. № ***, дело № 10/2004 г. и по наследство от С.П.С., ищцата се
легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния поземлен имот с ид. 55871.504.940 по
КККР на гр.Перник, с площ от 327 кв. м. /номер по предходен план ***, кв. ***/, като в
нот. акт изрично е посочено, че правото на собственост се признава, без построената върху
този имот масивна търговска сграда- магазин.
Със заповед № 467/11.05.1966 г. на Председателя на ГНС – Перник и протокол от
15.03.1966 г. е открита процедура за отчуждаване на имот № *** по кадастралния план на
гр. Перник от 1946 г., от който процесният е част, за нуждите на ГТП "Градска търговия",
ГТП "Здрава храна" и ГСП "Хлебна промишленост". С протокол от 15.03.1967 г. суми за
обезщетение за отчуждението са били преведени на ДСК с платежно нареждане №
3670/17.03.1967 г., но липсват разписки за уведомяване на собствениците, както и че
обезщетението е получено. Установено е, че въз основа на така започналата процедура е
издадено строително разрешение № 97/25.04.1974 г., с което се позволява на СД "Търговия"
при ОНС да построи магазин за стоки.
От първоначалната и допълнителна съдебно - техническа експертиза пред РС се
установява, че строителството е извършено като процесният имот - ПИ с идентификатор
55871.504.940 по КК не е заграден и няма видими белези да е заграждан някога във времето
от собствениците. Намира се в ***, гр.***, като имота има частична асфалтова настилка
пред сградата. В имота/по КК/ попадат частично Сграда с идентификатор 55871.504.940.1 по
22
КК със ЗП 94м, на един етаж и Сграда с идентификатор 55871.504.940.2 по КК със ЗП 62м.
2
Обща площ с която попадат двете сгради (по КК) е 96м .Сградата на място е една,
представлява масивна конструкция,бетонни основи, колони, стоманобетонни греди, плоча
над тях и хидроизолация с наклон в едната посока-назад. Измерена на място сградата е
2
159м. Терена на място е застроен с описаните по-горе сгради /по КК/, а на място една
сграда. Има наклон, не е ограден. На място свободната площ се ползва от съседните места
/собственици/ да си паркират леките автомобили и част е свободна.
3
С оглед на така установеното, въззивният съд намира, че е приложима нормата на чл.
2, ал. 2 ЗВСОНИ във връзка с чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, тъй като процедурата за отчуждаване на
имота не е била спазена, както и не е установена законността на извършените строежи и
ефектът на реституцията му настъпва по право. Община Перник е завзела имота,
позовавайки се на извършено със заповед № 467/11.05.1966 г. на Председателя на ГНС –
Перник и протокол от 15.03.1966 г. отчуждение на имота. Съгласно разпоредбата па чл. 39,
ал. 1 от ЗПИНМ (отм.) в редакцията й към посочения момент, за да се счита за отчужден
определен имот, то собственикът му трябва да е бил реално обезщетен. По силата на §81, ал.
2, т. 2 от ППЗПИНМ (отм.) отчуждението се счита извършено със заплащането на паричното
обезщетение в брой на правоимащите. Параграф 93, ал. 1 от ППЗПИНМ (отм.) предвижда
възможността обезщетението да бъде внесено в ДСК при посочените в разпоредбата случаи.
За да породи действие това внасяне обаче, следва да са налице предпоставките на § 93, ал. 2
от ППЗПИНМ (отм.), а именно правоимащите да бъдат уведомени за това. В случая по
делото не са представени доказателства, че правоимащите са били уведомени за внасянето
на сумите в ДСК. Доколкото при док. тежест на ответника по делото няма доказателства
дължимото се на правоимащите обезщетение за отчуждаването на имота да е било
заплатено, то същото не е породило действие и правото на собственост на имота не е било
придобито от държавата. Към момента на осъществяване на строителството в имота в
периода 1960-70 г. ЗПИНМ и Правилника за приложението му, са изисквали издаване на
строително разрешение въз основа на утвърдени проекти, определяне линия и ниво на
строежа, обективирани в строителен протокол. При док. тежест на ответника липсват
доказателства, а и твърдения, за установяване на положителния факт за спазване на
установените в § 185 и § 186 от ППЗПИНМ (отм.) изисквания, от което следва, че
строителството е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и не се явява пречка за
възстановяване правото на собственост на ищеца /в този смисъл Решение № 301 от
16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., II г. о., ГК/.
От горното следва, че са налице посочените в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ във връзка с чл. 2,
ал. 6 ЗОСОИ материално правни предпоставки за възстановяване правото на собственост
върху незаконно отнетия процесен имот и че реституираните собственици на дворното
място, респ. техните правоприемници са станали собственици и на извършените в имота
незаконни строежи по приращение – чл. 92 ЗС, съобразно притежаваните от същите идеални
части и на основание чл.2 ал.6 от ЗОСОИ от влизане на тази разпоредба в сила - 23.11.1997 г.
Предвид това е налице хипотезата на чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ за уреждане на
отношенията между собствениците и ответника, който е извършил строителството, съгласно
чл. 73 от ЗС. Разпоредбата на чл. 73 от ЗС дава право на ищеца като собственик да
претендира от ответника, считано от посочената в разпоредбата на 2, ал. 6 от ЗОСОИ дата -
25.02.1992 г., добивите, които е получил от вещта, както и обезщетение за ползите, от които
е лишил собственика до датата, на която е предадено владението върху имота и сградите на
ищеца. В случаите на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ законодателят изрично е посочил, че за добивите и
обезщетенията намират приложение разпоредбите на чл. 73 ЗС, а те се отнасят до
4
задълженията на недобросъвестния владелец. Следователно самият законодател е определил
извършителят на незаконните подобрения- строежи като недобросъвестен владелец и е
посочил какви са задълженията му. Вземането по чл. 73, ал. 1 от ЗС на собственика срещу
недобросъвестния владелец за обезщетение за ползите, от които е бил лишен, се основава на
принципа в чл. 59 ЗЗД на неоснователното обогатяване. Всяко владение без основание води
до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи
обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява
чрез различни действия, включително както е в случая чрез застрояване от ответната община
на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/
или чрез трето лице. В случаите, когато в чужд имот се извършва застрояване, с което се
пречи на ползването му, отговорен пред собственик на имота е извършителят на
незаконните подобрения- строежи, който лично или чрез трето лице неоснователно ги е
извършил там, съответно онзи, който поддържа това състояние /решение № 409 от
20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2010 г., IV г. о., ГК, решение от 23.01.2015 г. по гр.
дело № 2858/2014, ІІІ г. о. и решение от 4.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., ВКС, І г. о. на
ВКС/.
Щом след като от 23.11.1997 г. е възстановена по силата на закона собствеността на
реституираните собственици върху имота и на извършените в него от ответната община
незаконни строежи, то това значи, че ответникът без основание държи имота и сградите за
времето от 23.11.1997 г. Същевременно ответната община не доказва, че след 23.11.1997 г.
включително и през исковия период е предала владението на собственика на имота и
сградите в него, с което не е изпълнил задължението си да върне владението на
реституираните собственици въпреки, че е отпаднало основанието да ги владее, което значи,
че ответната община без основание държи имота и сградите за времето от 23.11.1997 г.,
която фактическа власт продължава и през процесния период. Така през целия исков период
фактическата власт върху имота е продължила да се осъществява от ответната община,
посредством изградените, ползвани и стопанисвани от общината сгради и достъпът до тях се
осъществявал единствено и изцяло през процесния имот и независимо от това дали реално е
ползвала имота или не, като не го е върнала на ищеца, а го е задържала, е лишила
собственика от възможността да го ползва.
За възникване на вземането за неоснователно обогатяване не е необходимо
ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена
или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се
намира в неговия имот без правно основание и не е изпълнил задължението си да върне
владението му на собственика, а последният е лишен от възможността да ползва собствения
си имот, в това число и да реализира приходи от него /Решение № 252 от 23.01.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК/. За това време ответникът следва да обезщети
ищеца за лишаването му от право да ползваимота или съответно да го отдава под наем, на
основание чл. 73 от ЗС, във вр. с чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ. Собственикът има право на
обезщетение за ползите, от които е лишен, независимо от това дали е заплатил стойността на
5
подобренията и на необходимите разноски. Без значение в случая е начина на ползване на
имота от страна на ответника /лично или чрез другиго/, без значение е и дали реално го е
ползвал, щом като не е изпълнил задължението си да върне владението му на собственика.
Владението е върху чужд имот без основание и това е достатъчно да обоснове извод за
основателност на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Възникването и реализирането на
правото на обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е обусловено от отправяне на покана до
неоснователно обогатилото се лице за възстановяване на равностойността на
неоснователното обогатяване /за разлика например от иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС/, поради
което наличието или липсата на покана в случая са ирелевантни за основателността на
предявения иск /решение № 715 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2008 г., IV г. о., ГК,
Решение № 381 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 272/2009 г., IV г. о., ГК/.
Съгласно утвърдената практика на ВКС в този случай – чл. 59 ЗЗД обогатяването на
ползващия имота, съответно обедняването от това за собственика, е в размер на
средномесечния пазарен наем за вещта за съответния период от време. При определяне на
дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се има цялата
площ на имота ведно с цялата квадратура на постройката в него, т. е. разгънатата застроена
площ. За установяване стойността на обезщетението по делото допълнителната съдебно-
счетоводна експертиза пред РС е дала заключение за пазарната стойност на наемоподобния
доход по отношение на незастроената и застроена част от имота - последната като разгъната
застроена такава, а за незастроената част от имота - съобразно посочените прилежащи
площи към всяка една от построените в имота сгради и изградени в същия съоръжения.
Съдът счита, че при определяне размера на действителния пазарен наем за процесния имот в
случая следва да се възприеме заключението на допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза, което е обективно, пълно и компетентно изготвено. Според това заключение за
процесния период приспадащата се на ищеца част от средната пазарна наемна стойност на
въпросния имот, съответна на 1/2 ид.ч. от правото му на собственост, възлиза на сумата
4453,74 лв. В тази връзка съдът не споделя доводите, че обезщетението по чл. 59 ЗЗД следва
да се изчислява само за частите от сградата, навлизащи в процесния имот. Както се посочи
по-горе чрез осигуряване достъп до общинските сгради през имота на ищеца реално се
препятства цялостното му ползване, при което не може обезщетението да се съизмерва само
с пазарен наем за части от сгради. Предвид изложеното, искът по чл. 59 от ЗЗД е доказан по
основание и в размер за сумата 4453,74 лв., ведно със законната лихва, считано от исковата
молба до окончателното изплащане.
В жалбата не са изложени съответни и конкретни доводи и оплаквания относно иска
по чл. 86 ЗЗД за лихвата за забава, поради което с оглед правомощията по чл. 269, изр.
последно ГПК въззивната инстанция не дължи служебна проверка и произнасяне по
правилността на постановеното решение в тази част.
С решението си в обжалваната част РС е достигнал до идентични правни изводи и
краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта
за разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78
6
ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемата претендира и доказва разноски по въззивното производство общо 600
лв. – заплатено адв. възнаграждение, които й се дължат от жалбоподателя изцяло, предвид
неоснователността на жалбата.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 246/19.03.2024 г., постановено по гр.д. № 2433/2023 г.
по описа на Районен съд – Перник, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Община Перник, ЕИК *********, пл. Св. Иван Рилски 1А да заплати на Т.
М. К. с ЕГН **********, с адрес: *** сумата 600 лв. - разноски по производството пред ОС
- Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7