№ 371
гр. София, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвия Тачева Въззивно гражданско дело №
20211100506299 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 48560 от 21.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1775 по описа за
2017 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 44 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД, срещу В. Н. Ц. и Г. Н. Ц. искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че В. Н. Ц. и Г. Н. Ц. дължат на „Т.С.“ ЕАД разделно – по ½ част всеки,
обща сума в размер на 185,99 лв. – гавница, представляваща неплатена цена на
доставена топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2011г. до м.04.2013г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб. № 180916, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
10.04.2014г. до окончателното плащане обща сума в размер на 205,22 лв. – мораторна
лихва върху главницата за периода 01.07.2011г. до 06.03.2014г., и обща сума в размер
от 368, 06 лв. – законна лихва върху платената главница от 1780 лв. за периода от
10.04.2014г. до 21.04.2016г., които вземания са предмет на издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 19267/2014г. по описа на СРС, 37 състав, като са отхвърлени
исковете в останалата им част, съответно главните – за разликата до 1965,99 лв. – като
погасени чрез плащане, и за разликата над 1965,99 лв. до 1986,39 лв. – като
неоснователни, и акцесорните – за разликата до 206, 87 лв. и за датата 30.06.2011г.
Ответниците обжалват решението, в частта, в която районният съд е уважил
частично два от исковете – искът за мораторна лихва върху главницата в общ размер на
205,23 лв. и обща сума в размер на 386, 06 лв. – законна лихва върху платената
главница от 1780 лв.. Твърдят, че решението е недопустимо, неправилно,
необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържат, че СРС не е бил сезиран с иск за лихва в размер на 386,06 лв. Заявяват, че
неправилно районният съд е установил съществуването на вземане за лихва за забава
върху прогнозни сметки. В подкрепа на това сочат, че е налице неравноправна клауза
1
във връзка с предвидената в общите условия възможност за начисляване на лихва за
забава предварително и на база фактури по прогнозна стойност, а не реално
потребление. Заявяват, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение, като е открил производство по чл. 193 ГПК спрямо договора между
етажната собственост и фирмата за топлинно счетоводство, но въпреки това е приел,
че услугата дялово разпределение е била фактически осъществявана от третото лице.
Поддържат още, че оценката на доказателствения материал е хаотична и неясна. Искат
от въззивния съд да обезсили обжалваното решение в частта относно общата сума в
размер на 386, 06 лв., евентуално ако приеме решението за допустимо в съответната
част, то да го отмени в частта относно сумата в общ размер на 205,22 лв. и общата сума
в размер на 368, 06 лв., като постанови друго решение, с което да отхвърли предявения
иск в цялата обжалвана част. Претендира разноски.
Подадена е и частта жалба от ответниците в първоинстанционното
производство, срещу постановеното по реда на чл. 250 ГПК определение №
20043915/16.02.2021г., с което СРС е оставил без уважение молбата им за допълване на
решението. Поддържат, че при откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК
районният съд е бил длъжен да се произнесе по истинността на оспорения документ
изрично в диспозитива на решението.
В срокът по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
в първоинстанционното производство, който оспорва въззивната жалба.
Третото лице помагач не е ангажирало становище във въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно и съответства на приложимите материален и
процесуален закон, като съображенията за това са следните:
На първо място не може да бъде възприето за основателно възражението за това,
че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, в частта, с която се е
произнесъл по законната лихва. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане на главницата представлява последица
от уважаването на съдебно предявеното вземане. Размера се определя от съда по своя
преценка (включително с помощта на електронен калкулатор), съгласно чл. 162 ГПК.
Ето защо, като е определил размера на законната лихва в размер на 368,06 лв., СРС не
се е произнесъл свръх петитум, каквото е разбирането на въззивния жалбоподател.
По възражението на ищеца по въззивната жалба, че обезщетението за забава се
начислява върху действително разходваното количество топлинна енергия, а в случая
ищецът претендира лихви за забава изчислени на база прогнозно, а не реално
потребление:
В случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ЗЕ задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен
характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове. Той води до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по - голям или по - малък размер от стойността на
2
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно
и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски (равни
или прогнозни), а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
От заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че доставеното през
исковия период количество топлинна енергия е определено при спазван нормативните
изисквания по Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, като дяловото
разпределение е правилно извършено от фирмата за топлинно счетоводство въз основа
реален отчет на измервателните уреди. В подкрепа на това съдията – докладчик от
първоинстанционния съд е изложил пространна мотиви /стр. 5 и 6 от решението/,
които въззивният съд споделя изцяло и не намира основание да го преповтаря.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия на
потребители за нужди в гр. София, одобрен с Решение № ОУ-002/07.01.2008г. на
ДКЕВР, приложими към процесното продажбено правоотношение, потребителите са
длъжни да заплащат начислените месечни суми за доставената им топлинна енергия в
30 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответниците са изпаднали в забава съответно на
01.07.2011г. – за вземането за м. 05.2011г., и от деня, следващ последния ден от 30 –
дневния срок след съответния месец на доставката – за всяко от последващите
вземания до м.04.2013г. Размерът на обезщетението за забава, което съгласно чл. 86,
ал. 1 ЗЗД се дължи в размер на законната лихва от датата на забава по всяко от
дължимите за исковия период вземания за цена на услугата за период на забава от
01.07.2011г. до 06.03.2014г., възлиза на сумата от 205,22 лв., правилно изчислена от
СРС по реда на чл. 162 ГПК и заключението на ССчЕ.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на
СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната от ответника част
следва да се потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимите
материален и процесуален закон.
По частната жалба:
Съдът намира същата за неоснователна.
Оспорването на писмен документ по чл. 193 ГПК прилича по съществото си на
инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не е самостоятелна искова
претенция, за да могат да се прилагат по аналогия указанията на ВС, дадени в ТР № 87-
1954-ОСГК ВС РБ/ за произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното
решение. Целта на производството по чл. 193-194 ГПК е, във висящ процес, да се
определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на
фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като
неистинско от доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 ГПК е от
същество за доказването. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на
устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като
заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236
ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не
намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените
средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване.
По изложените съображения, въззивният съд намира за правилен и
законосъобразен извода на първостепенния съд, липсата на диспозитив и по приетото
от съда в мотивите на крайния съдебен акт относно истинността на оспорения
документ в рамките на откритото производство по чл. 193 ГПК не съставлява
непълнота на съдебния акт по смисъла на чл. 250 ГПК.
По разноските:
Неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата
3
страна да претендира присъждането на разноски за производството на основание чл.
78, ал.3 ГПК. В качеството си на въззиваема страна ищецът е депозирал единствено
бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на
въззивната жалба на ответника, без да излага каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може да се третира
като отговор на въззивната жалба, какъвто не е депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“
ЕАД като въззиваем не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция
единствено съдебно заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл.
78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 48560 от 21.02.2020 г., постановено по гр. д. №
1775 по описа за 2017 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 44 състав, е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, срещу В. Н. Ц. и Г. Н. Ц. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл.
422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Н. Ц. и Г. Н. Ц. дължат на „Т.С.“ ЕАД разделно –
по ½ част всеки, обща сума в размер на 185,99 лв. – гавница, представляваща
неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода
м.05.2011г. до м.04.2013г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„*******, с аб. № 180916, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 10.04.2014г. до окончателното плащане обща сума в
размер на 205,22 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 01.07.2011г. до
06.03.2014г., и обща сума в размер от 368, 06 лв. – законна лихва върху платената
главница от 1780 лв. за периода от 10.04.2014г. до 21.04.2016г., които вземания са
предмет на издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 19267/2014г. по описа на СРС,
37 състав.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете в
останалата им част, съответно главните – за разликата до 1965,99 лв. – като погасени
чрез плащане, и за разликата над 1965,99 лв. до 1986,39 лв. – като неоснователни, и
акцесорните – за разликата до 206, 87 лв. и за датата 30.06.2011г., е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач "МХ Е.“ ООД на
страната на "Т.С." ЕАД.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20043915/16.02.2021г. по гр. д. № 1775/2017г.
по описа на СРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4