РЕШЕНИЕ
гр. София, 30.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 13845 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 20221911 от 12.10.2020 г., постановено
по гр. дело № 48281/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 24-ти
състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД
против К.Г.В., по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от
700,02, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от
м.05.2016 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от подаване на исковата молба/заявлението в съда до окончателното й изплащане,
доставена в топлоснабден имот, представляващ Апартамент № 113, находящ се в гр. София, общ.Надежда, ж.к. „*********бл.*********с
аб.№ 057298, сумата от
19,80 лева - главница дялово разпределение за периода от м.05.2016Г. до
м.04.2017 г.; сумата от 101,09 лева - лихва за забава за периода от 14.09.2016Г. до 27.05.2019 г. и сумата от 4,80
лева - лихва дялово разпределение, като са отхвърлени предявените
искове с правно осн. чл.422 ГПК вр.чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ
и чл. 86, алл ЗЗД за разликата до пълните им предявени размери, като погасени
по давност.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от сумата от 489,45 лева, представляваща направени по
делото разноски, съобразно уважената част от исковите претенции, а ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата от 150,57 лева, представляваща
направени по делото разноски, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените главен и акцесорен искове са били частично
отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника
си – юриск. М.Ж., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми са погасени
по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, раздел IX от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен
срок, след изтичане на периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата
фактура № ********** от 31.07.2016 г., не са били погасени по давност, както
неправилно е приел първоинстанционният съд, тъй като същата ставала изискуема едва
на 15.09.2016 г. По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваните
му части и уважи изцяло предявените искове, както и да присъди и направените по
делото разноски.
Въззиваемият ответник - К.Г.В., не е подала в законоустановения срок отговор
на въззивната жалба.
Решението в частта, с която предявените установителни исковете с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, са
уважени за сумата от
700,02, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от
м.05.2016 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на исковата молба/заявлението в съда до окончателното й изплащане,
доставена в топлоснабден имот, представляващ Апартамент № 113, находящ се в гр. София, общ.Надежда, ж.к. „*********бл.*********с
аб.№ 057298, за сумата от
19,80 лева - главница дялово разпределение за периода от м.05.2016Г. до
м.04.2017 г.; за сумата от 101,09 лева - лихва за забава за периода от 14.09.2016Г. до 27.05.2019 г. и за сумата
от 4,80 лева - лихва дялово разпределение, не е обжалвано от ответника
и е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода за периода преди м.05.2015 г.,
за които е издадена обща фактура № **********
от 31.07.2016 г., които съгласно чл. 33, ал. 1 от общата условия на дружеството
е станали изискуема през м.8.2016 г., и следователно сумата по тази фактура не
е погасена по давност, следва да се отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената
в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно
и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски
/равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общата условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, т.е за
процесните главници, по отношение на които се прилагат общата условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение
е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими,
а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за
тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби
от общата условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода до м.05.2016 г. се
явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 05.06.2019 г. и
тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято
изискуемост е настъпила до 05.06.2016 г., като това обстоятелство не може да
бъде променено от последващо издаване на новата фактура № ********** от
31.07.2016 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде
посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след
издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е
възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент
съгласно чл. 33, ал. 2 от Общата условия, приети през 2014 г., а именно в
30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на
дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че законосъобразен извода на районния съд, с който е
приел за погасени по давност вземанията на ищеца за главница периода от м.05.2015
г. до 11.2015 г.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи, а по отношение размера на
уважените искове, извън приложението на погасителната давност, не са изложени
конкретни оплаквания, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20221911 от 12.10.2020
г., постановено по гр. дело № 48281/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 24-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕ Решение
№ 20221911 от 12.10.2020 г., постановено по гр. дело № 48281/2019 г. по описа
на СРС, І ГО, 24-ти състав, в необжалваната
част, с която са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД против К.Г.В. по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно съединени установителни искове с правно основание
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от
700,02, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от
м.05.2016 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на исковата молба/заявлението в съда до окончателното й изплащане,
доставена в топлоснабден имот, представляващ Апартамент № 113, находящ се в гр.
София, общ.Надежда, ж.к. „*********бл.*********с аб.№ 057298, сумата от
19,80 лева - главница дялово разпределение за периода от м.05.2016Г. до
м.04.2017 г.; сумата от 101,09 лева - лихва за забава за периода от
14.09.2016Г. до 27.05.2019 г. и сумата от 4,80 лева - лихва дялово разпределение
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Б.Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: