Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09 . 02. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и седми януари през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1662
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред
СРС, срещу решение № 307650 от 20.12.2019 г., постановено от СРС, Второ ГО,
79 състав по гр.д.№ 37338 по описа за 2019 г., в частта, в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК за
сумата над 1 220,29 лв. – главница за заплащане на ТЕ до пълния предявен
размер от 2623,31 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
Въззивникът твърди, че решението на
СРС е неправилно в частта, в която е прието, че вземанията на ищеца, въззивник
пред настоящата инстанция, са погасени по давност. Позовава се на чл.33, ал.1 ОУ
на дружеството, в които било посочено, че потребителите на ТЕ са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок след изтичането на периода, за който
се отнасят. В ОУ в сила от 27.06.2016 г. – чл.33, ал.2, било посочено, че
задълженията се заплащат в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който
се отнасят, арг. се и с чл.32, ал.1 и ал.2 от ОУ. Клиентите изпадала в забава
при условията на чл.33, ал.4 от ОУ. При това положение задълженията по Обща
фактура от 31.07.2015 г. ставали изискуеми едва на 14.09.2015 г. и от този
момент започвал да тече давностния срок. Процесната Обща фактура касаела
периода м.05.2014 г. до м.04.2015 г. Освен това неправилно СРС бил приел, че
ответницата е собственик на 5/6 идеални части от имота. От представения по
делото нот.акт се установявало, че тя е собственик на целия имот.
Иска се от съда да отмени решението в
обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба- Е.И.Д.,
ответник и пред СРС, е депозирала отговор
по въззивната жалба. Счита, че правилно СРС е приел в обжалваната част на
решението, че задълженията са погасени по давност. Издаването на Обща фактура
не можело да промени началния момент на погасителната давност, аргументира се и
с нормата на чл.113 ЗЗД. Правилно СРС бил приел, че ответницата е собственик на
5/6 идеални части от топлоснабдения имот; от ищеца не били ангажирани доказателства,
че ответницата е собственик на целия имот. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач- „Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 30.12.2019 г., а въззивната
жалба е подадена на 09.01.2020 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва СРС
частично е отхвърлил иска по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 31.05.2018 г. по
ч.гр.д.№ 31278 по описа за 2018 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът е била уведомена на 10.01.2019 г.
На 11.01.2019 г. е било подадено
възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 30.05.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 28. 06.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията
по давност, направено още с възражението по чл.414 ГПК, е приел, че извън
погасителната давност са всички, претендирани за установяване вземания, чиято
изискуемост настъпва след и на 17.05.2015 г. по арг. от чл.114, ал.1 ЗЗД, тъй
като заявлението по чл.410 ГПК било подадено на 17.05.2018 г. . В случая това
били вземанията за периода от м.04. 2015 г. до 30.04.2017 г. Ищецът претендирал
вземания за периода о 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. Съгласно ОУ вземанията ставали
изискуеми след изтичането на 30 дни от периода, за който се отнасят. При това
положение била изтекла погасителната
давност за вземанията за периода м.05.2014 г. до м.03.2015 г. , вкл., които
съгласно Общата фактура от 31.07.2015 г. били в размер на 1 158,96 лв. Или
непогасена част от главницата за топлинна енергия възлизала на сумата в размер
на 1 464, 35 лв. / 2 623,31 лв.- 1 158,96 лв./. Тъй като ответницата
била собственик на 5/6 идеални части от топлоснабдения имот, то тя дължала на
ищеца сумата в размер на 1 220,29 лв., за която сума СРС е приел за
основателен предявеният установителен иск по чл.422 ГПК.
В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба първото спорно по делото е
погасени ли са вземанията, предявени за установява по иска по чл.422 ГПК по давност по начина, приет от
първоинстанционния съд.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая заявлението по чл.410 ГПК е било подадено на 17.05.2018 г., а претендираният период по отношение на
стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. По този начин
е била издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.
Общите условия, в сила от
27.06.2016 г. са неприложими за периода, за който СРС е приел, че вземанията са
погасени по давност, а именно: м.05.2014
г. до м.03.2015 г. За този период са в сила ОУ, одобрени с решение на ДКЕВР от
03.02.2014 г. и тези условия не предвиждат изпадане в забава на клиентите след
изтичането на 45-дневен срок, в който смисъл са доводите във въззивната жалба. Видно
от обстоятелствената част на исковата молба самият ищец сочи, че съобразно
влезлите в сила от 12.03.2014 г. ОУ, срокът за заплащане на задълженията е
30-дневен /виж л.3 от исковото производство пред СРС/.
Нещо повече, настоящата инстанция
констатира, че резултатът по Общата фактура от 31.07.2015 г., относима за
периода за който СРС е приел, че вземанията са погасени по давност, е сума за
връщане на потребителя в размер на 150,71 лв., виж л.25 от исковото
производство пред СРС.
При това положение въззивната
инстанция приема, че СРС е решил спора възможно най-благоприятно за ищеца,
въззивник пред настоящата инстанция.
Относно квотата на съсобственост в процесния топлоснабден имот:
Видно от заявлението по чл.410 ГПК, т.9 от същото, претенциите се основават по отношение на аб. № 333080 с
административен адрес: гр.София, ж.к. „*********. Видно от нот.акт № 85, дело №
619 от 31.10.2007 г., по силата на дарение ответницата е придобила
собствеността върху 5/6 идеални части от процесния ап.№ 24 /л.13 от исковото
производство пред СРС/. Доводът на въззивника, че ответницата била притежавала
и другата 1/6 идеална част от починалата й майка, не е доказан по делото.
Удостоверение за наследници по закон на въпросната майка не е представено по
делото. Нещо повече, видно от съдържанието на исковата молба претенциите на
ищеца срещу ответницата не са предявени в качеството й на наследник по закон, а
на лично основание.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение, поради което
му се присъждат.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно. Адв. възнаграждение е в минималния размер от 300
лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адв.възнаграждения.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 307650 от 20.12.2019 г., постановено от СРС, Второ ГО, 79 състав по гр.д.№
37338 по описа за 2019 г., в частта,
в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК за сумата над
1 220,29 лв. – главница за заплащане на ТЕ до пълния предявен размер от
2623,31 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Е.И.Д., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***,
партер – адв.С., сумата в размер на 300
лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: