Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 130 29.03.2022г. град Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският
административен съд,
V състав, в публично съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА
при секретар Пенка Маринова и
с участието
на прокурор Гриша Мавров като разгледа
докладваното от
съдия Р. ТОДОРОВА административно дело № 505 по описа за 2021г.,
за да се произнесе съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с
чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по искова молба на И.А.П.,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора –
Стара Загора, подадена чрез пълномощника му адв. Г.М. ***, с която срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София е предявен иск с правно
основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение в размер на
30 000 лева, за претърпени от И.П. неимуществени вреди в Следствения арест
– гр. Хасково при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане
под стража” и в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора – Стара Загора при изтърпяване на
наложеното му наказание „лишаване от свобода“, вследствие на неосигуряване на
минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия за периода
02.08.2014г. – 27.11.2019г., ведно със законната лихва от датата на
преустановяване на незаконосъобразните бездействия. Незаконосъобразната
административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразява в
неосигуряване на задържаното респ. на лишеното от свобода лице на изискуемата
се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода и липсата на такива в помещенията, в които е бил настанен; на
условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на други
битови условия /пряк достъп на дневна светлина, възможност за естествено
проветряване, вентилация и отопление/ и др.
Ищецът
твърди, че през периода от 02.08.2014г. до 01.07.2015г., във връзка с
изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, е бил
настанен в Ареста гр. Хасково, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия.
Поддържа че помещението, в което е пребивавал, не съответствало на изискванията
за минимална нетна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В спалното помещение
нямало санитарен възел, като не бил осигурен и постоянен достъп до такова,
вследствие на което И.П. през времето извън определения съгласно графика достъп
до общото за всички задържани лица санитарно помещение, е бил принуден да ползва кофа за облекчаване на физиологичните
си нужди в килията. Твърди, че в килията липсвал пряк и директен достъп
на дневна светлина и на чист въздух, като ищецът е бил лишен и от полагащия му
се едночасов престой на открито. При идентични лоши битови и санитарно-хигиенни
условия И.П. твърди, че е бил поставен и през периода 01.07.2015г. – 27.11.2019г., при изтърпяване
на наложеното му наказание „лишаване от свобода” в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора
- Стара Загора – помещенията не съответствали на изискванията за минимална
свободна жилищна площ за всяко едно от лишените от свобода лица; нямало
санитарен възел и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до
такива през нощта; липсвало осигурени условия за поддържане на личната хигиена;
липсвал пряк и директен достъп на достатъчно естествената дневна светлина и
възможност за проветряване; нямало вентилация, отопление и достатъчно
мебелировка. В килиите имало мухъл, насекоми и др. вредители; предоставяната
храна била недостатъчна и с лошо качество; липсвала осигурена възможност за
участие в програми за въздействие за индивидуална и групова работа. Излага
доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в условията на жестоко,
нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи и чл.3 от ЗИНЗС, довело до причинени му
неимуществени вреди.
Ответникът
- Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, чрез процесуалния си
представител по делото, в съдебно заседание и в представените писмен отговор и
писмено становище, оспорва предявената искова претенция, като неоснователна. Поддържа,
че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин
наличието на кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия фактически
състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на И.П. неимуществени
вреди. С подробно изложени съображения обосновава, че условията в Ареста гр. Хасково
и в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора - Стара Загора, при които И.П. е изтърпявал
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” и съотв. наказанието
„лишаване от свобода”, не са били в противоречие със законово установените
норми, като ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението
на мярката съотв. на наказанието и същите са изцяло съобразени с
регламентирания специален режим в арестите и в местата за лишаване от свобода.
Поддържа, че дори и да се приеме, че е налице някакво неблагоприятно засягане
на личността на ищеца от санитарно-хигиенните и битовите условия в Ареста гр. Хасково
и в ЗОЗТ „Черна гора“, то твърдението му за жестоко, нечовешко и унизително
отношение в нарушение на забраната по чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2
от ЗИНЗС, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се
явявало недоказано. По тези съображения и такива за спазването на принципа на
справедливостта, като законово въведен критерий за правилното определяне на
основанието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и неговия
размер, е направено искане за отхвърляне на предявения иск, като недоказан и
неоснователен. Прави възражение и за изтекла погасителна давност на исковата
претенция в частта й за периода 02.08.2014г. – 24.09.2016г.
Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана
като страна по делото на основание чл.286, ал.1 от ЗИНЗС, чрез участващия по
делото прокурор, дава мотивирано заключение, че исковата претенция е недоказана
по основание и по размер и предлага да бъде отхвърлена, като неоснователна. Поддържа,
че не са доказани твърденията на ищеца и релевираните като основание на предявения
иск нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, както и че искът е погасен
по давност за периода 02.08.2014г. – 24.09.2016г.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Ищецът И.А.П. е пребивавал
в Ареста гр. Хасково в периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г. във връзка с
изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно
представената справка от РС „Изпълнение на наказанията” – гр. Хасково /л.167 и
сл. по делото/, при престоя на И.П. ***, задържаното лице е било настанено в
килия № 16 с площ от 08.06кв.м с още едно или две лица през отделните периоди. Килията
имала неотваряем прозорец на външната стена за осигуряване на слънчева светлина
и отваряем на вратата на килията към коридора за осигуряване на свеж въздух. Отоплението
било посредством радиатор на централно отопление, като имало и въздуховоди от
вентилационната система, осигуряваща постоянна циркулация на въздуха. Достъпът
до общото за всички задържани лица санитарно помещение /санитарен възел – баня,
умивалня и две тоалетни/, престоят на открито и почистването на помещенията, се
осъществявали съобразно утвърдения в Ареста график и Заповед № Л-6399/
26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния
ред в арестите. Помещението за престой на открито – 14кв.м, било специално
обособено за целта, осигуряващо достъп на свеж въздух и естествена светлина
чрез два прозореца. Всички общи помещения в Ареста гр. Хасково се миели ежедневно
с вода и дезинфекционни препарати, като хигиенните материали се осигурявали от
администрацията, а организацията по почистването се осъществявала и
контролирала от дежурните длъжностни лица и медицинския специалист в ареста.
Задържаните лица сами поддържали личната си хигиена и хигиената и чистотата в
килиите, като за целта по график се осигурявали часове за хигиенизиране. На
задържаните лица се осигурявала възможност за къпане, хигиенизиране и личен
тоалет в рамките на разпределението на времето по раздел ІV от Заповед №
Л-6399/ 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите.
Съгласно справка изх. №
5476/ 04.11.2021г. на Началника на Затвора - Стара Загора /л.30 и сл. по
делото/, ищецът И.П. *** към Затвора гр. Стара Загора на 14.01.2015г. за
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” и е пребивавал в ЗОЗТ до
28.10.2015г., когато е преразпределен в Затвора – Стара Загора. Лишеният от
свобода П. е разпределен в 3-та група, като е бил настаняван в килия № 30 /40
кв.м и капацитет десет лишени от свобода лица/ и килия № 28 /24кв.м и капацитет
шест лишени от свобода/. В справката подробно са описани оборудването в
спалните помещения, броя на отоплителните радиатори, броя на осветителните
тела, броя и размера прозорците и т.н. В спалните помещения нямало санитарен
възел и течаща вода, като лишените от свобода разполагали с общи санитарни
възли с тоалетни и умивалници с течаща вода, достъпът до които бил свободен за
времето от 6.00ч. до 20.00ч., съобразно действалите нормативни изисквания и утвърден
график за разпределение на времето, а в останалата част от денонощието бил
осигуряван при необходимост. Общата за групата баня работещите лишени от
свобода, какъвто е бил И.П., са имали възможност да ползват ежедневно, отразено
в график за разпределение на времето. На 09.12.2015г., след обратно
преразпределение от Затвора – Стара Загора, И.П. *** и е пребивавал там до м.
октомври 2017г., когато е прекатегоризиран в ЗОЗТ „Стара Затвора“. Лишеният от
свобода П. е настанен в килия № 30 /40 кв.м и капацитет десет лишени от свобода
лица/. На 07.08.2019г. И.П. отново е разпределен в ЗОЗТ „Черна гора“ и е
пребивавал там до 22.11.2019г., когато е освободен, като в този период лишеният
от свобода също е настанен в килия № 30 /40 кв.м и капацитет десет лишени от
свобода лица/. В справката е посочено, че по време на пребиваването си в ЗОЗТ „Черна
гора“, лишеният от свобода редовно е участвал при провеждането на спортни
мероприятия; участвал е в КСП „Справяне с житейски проблеми чрез промяна в
мисленето“, като с И.П. са провеждани многобройни индивидуални корекционни
разговори и беседи.
По
делото са представени и приети като доказателства Справка изх. № 5476/
04.11.2021г. на Началника на Затвора - Стара Загора; Справка изх. № 1803/
09.11.2021г. на РС „Изпълнение на наказанията“ – Хасково с приложени към нея
документи; утвърдени графици в ЗОЗТ „Черна гора“ за разпределението на времето
на лишените от свобода лица, за провеждане на престоя на открито, за ползване
на баня и за ползване на пералня; документи /договори, протоколи, фактури и др./
за извършени дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейности в ЗОЗТ
Черна гора за процесния период; фактури и счетоводни извлечения за закупени и
доставени хигиенни, перилни, миещи препарати и материали в ЗОЗТ Черна гора за
процесния период; седмични менюта и др.
По
искане на ищеца е допуснато събиране на гласни доказателствени средства чрез
разпит в качеството на свидетел на лицето Р.А.А.. Свидетелят заявява, че е бил
в ЗОЗТ „Черна гора“ в периода 2009г. – 28.02.2014г., а с ищеца И.П. за кратък
период от време през 2009г. – 2010г. /за около един месец, извън исковия период/,
е бил в една килия в Затвора гр. Стара Загора.
По допустимостта на исковата
претенция:
Предявеният от И.П. иск
следва да бъде квалифицирани като такъв по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно
която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода
и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията
в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, вкл. за поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност. Искът за присъждане на
обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени
вреди в резултат на неблагоприятните условия, при които е било поставено при
изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” и при изтърпяването
на наказание „лишаване от свобода”, причинени от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в Ареста гр. Хасково и в ЗОЗТ „Черна Гора“ към Затвора
гр. Стара Загора, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо
лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби Затворите и Областните
служби "Изпълнение на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/ – т.е
исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно
легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във чл. 284, ал.1 във вр.
с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.
Ето
защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава
от фактическа страна с допуснати от специализираните органи по изпълнение на
наказанията нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно
увреждане вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за
неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково и наказанието „лишаване
от свобода“ в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора гр. Стара Загора, е допустим и
подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на
забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Следователно
отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на
няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните органи по
изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или
на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или
неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са
налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от
правопораждащия фактически състав за
възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства
възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство
по чл.203 и сл. от АПК.
В чл.3
от ЕКПЧ е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на
жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Във вътрешното законодателство на
страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС,
предвиждаща че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат
поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража /чл.3, ал.2 от ЗИНЗС/. На това право на
лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства насрещното
административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода”
и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и
достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото
здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им
/чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
Съдебната
практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от
български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3
от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и
задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката
дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ
основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България, Решение от
24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото М.
срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С.К. срещу България, Решение
от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, Решението на ЕСПЧ от
27.01.2015г. по делото Н. и други срещу България и др. В посочените решения се съдържат критерии от значение за
преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да
достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста на тази съдебна
практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо отношение”
предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на
страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или
наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване
от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да
осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението
към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката
не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното
ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид
практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние
са адекватно осигурени.
По отношение на предявения от И.А.П. иск
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” за присъждане на обезщетение,
в частта му за претърпени от И.П. неимуществени
вреди при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под
стража” в Ареста гр. Хасково за периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г.:
С предявения иск в тази му част се претендира обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част на
подадената от И.П. искова молба,
релевираното като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във
вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в неблагоприятни
условия при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под
стража” в Ареста гр. Хасково, от гл.т на неосигуряване на задържаното лице на
изискуемата се минимална квадратура жилищна площ; на постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалното помещение, в което
е бил настанен; на други битови условия /пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване/ и на престой на открито.
Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /в действалата в периода на 2014г. – 2015г. редакция на нормата, сега
ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода,
не може да бъде по-малка от 4 кв.м, като е било предвидено разпоредбата на
чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ, да
влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в
спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията
от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС, нормата на чл.20 влиза в сила три
години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския
съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. В чл.240,
ал.1 от ЗИНЗС е предвидено че разпоредбите относно осъдените на лишаване от
свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за
неотклонение „задържане под стража”.
Очевидно е, че с оглед
предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби,
нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за санитарен възел
и течаща вода в спалните помещения на затворите и арестите и за осигурен пряк
достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на
помещенията, не са били част от действащото законодателство за периода на
исковата претенция. Но по аргумент от нормите на чл.2 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, държавата в лицето на специализираните органи
по изпълнение на наказанията, е длъжна да осигури в местата за лишаване от свобода
респ. в арестите такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане
на физическото и психическото здраве на лишените от свобода /задържаните лица и
унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в
докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и
нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.
Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните
битови и санитарно-хигиенни условия, при които И.П. е бил поставен за времето
на пребиваването му в Арест гр. Хасково при изпълнението на мярката за
неотклонение „задържане под стража”, релевират нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и
съотв. нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
От събраните по делото
доказателства се установява, че ищецът И.П. е пребивавал в Ареста гр. Хасково в
периода от 02.08.2014г. до 07.01.2015г. /а не както се твърди в исковата молба
до 01.07.2015г./ във връзка с изпълнението на наложена му мярка за неотклонение
„задържане под стража”, като задържаното лице е било настанено в килия № 16 с обща
площ от 8.06кв.м, в по-голямата част от времето с още две лица т.е площта на
помещенията не е съответствала на установения с пилотното решение на ЕСПЧ по
делото „Н. и други срещу България“ стандарт. Не се оспорва от ответника по иска
обстоятелството, че в арестантското помещение, в което е бил настанен И.П., не
е имало санитарен възел и мивка с течаща вода, както и отваряем външен
прозорец. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение с
тоалетни и мивки, е било два пъти дневно – сутрин и вечер - през времето,
определено за личен тоалет, съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към
ОС „Изпълнение на наказанията” – гр. Хасково график за разпределение на времето
в Ареста гр. Хасково – от 06.00 часа до 08.00 часа и от 17.30 часа до 22.00
часа. Съгласно представената справка от РС „Изпълнение на наказанията” – гр.
Хасково, в изпълнение на т.19 от Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния
директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите, през
останалото време /извън времето, определено за личен тоалет/, при заявено
желание и при възможност лицата са били извеждани за ползване на санитарен
възел, но поради факта, че санитарното помещение е общо за всички задържани
лица, извеждането до санитарния възел понякога е било невъзможно да се
изпълнява незабавно след направено от лицата искане. С оглед на гореизложеното
съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и
санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът И.П. при
пребиваването му в Ареста - гр. Хасково
от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на
възможност за естествено проветряване на помещението и на минимално изискуемата
се свободна жилищна площ.
Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените
от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от
чл.240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на
наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. От доказателствата по
делото се установява /а и не е спорно между страните/, че престоят на открито,
провеждан спрямо задържаните в Ареста гр. Хасково, се е осъществявал в
помещение в ареста. Това помещение, макар и с прозорци за пряк достъп на
светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица
ежедневно на не по-малко от един час престой на открито, поради което
провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на
открито по смисъла на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема,
че не е било осигурено правото на престой на открито на задържаното лице.
В килията е имало неотваряем прозорец
на външната стена, осигуряващ пряк достъп на дневна светлина, с оглед на което
съдът приема за недоказани твърденията на ищеца за липса на пряк достъп на
естествена дневна светлина.
При така установената фактическа обстановка съдът намира,
че с оглед на някои от условията, при които И.П. е изтърпявал наложената му
мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково за периода
02.08.2014г. – 07.01.2015г., е налице допуснато от страна на специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на
минимална обитаема площ и пребиваването за период от около пет месеца почти
денонощието заедно с още две лица /за по-голямата част от исковия период/ в
помещения от 8.06кв.м, без възможност за естествено проветряване на
помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито;
липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода извън рамките на определените
два пъти дневно хигиенни мероприятия, са обстоятелства, които в своята
съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на П. ***, несъмнено водят до
потискане, унижаване и неблагоприятно
засягане на личността. Изпълнението на наложената мярка за неотклонение
„задържане под стража” и статута на задържаното лице при пребиваването му в
Ареста гр. Хасково, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на
нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите
от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни
права на П.. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на
изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство,
посочени по-горе аспекти на условията, при които е бил поставен И.П. ***,
релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и
предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизително и
нехуманно третиране по см. на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Действително
по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето
/физическо или психическо заболяване/ на П., което би могло да бъде разглеждано
като последица от условията, при които е бил поставен при изпълнението на
наложената му мярка „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково. Изводът за
претърпени от ищеца неимуществени вреди обаче се основава както на установената
по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална
логика – условията в Ареста гр. Хасково се отклоняват не само от подходящата,
но и от нормалната жизнена среда. Кумулативният ефект от липсата за период от
около 5 месеца на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими
за опазване на здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази
липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното
прилагане на практика, несъмнено са причинили на И.П. неудобства, които
надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които са довели до
понесени от него трудности, до негативни емоционални преживявания и страдания,
които следва да бъдат квалифицирани като претърпени неимуществени вреди.
Независимо,
че по предявения иск в частта му за претърпени от И.П. неимуществени вреди при
изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста
гр. Хасково за периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г., е установено и доказано наличието елементите от правопораждащия фактически
състав за отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпените
от ищеца неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2
от ЗИНЗС, исковата претенция за присъждане на обезщетение в тази й част се
явява погасена по давност. Съображенията
за това са следните:
Погасителната
давност се свързва с изтичането на
предвиден в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и
не го упражнява. Предвид липсата на
специална правна уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност,
на основание както на § 1 от ЗР на ЗОДОВ във вр. с чл.203, ал.2 от АПК във вр.
с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, така и в съответствие с регламентираното в чл. 46 от
Закона за нормативните актове, следва да намерят приложение
правилата на чл.110 – чл.120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/,
уреждащи института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичането на
петгодишен давностен срок се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1
от ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият, това е
момента на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване
на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие.
Съгласно разрешението, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004
г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, когато вредите произтичат от
незаконни действия или бездействия на административните органи, началният
момент на погасителната давност за предявяване
на иска за заплащането им е от момента на преустановяването им.
След изтичане на законово
регламентирания давностен срок, правото на иск за вземането на ищеца
за обезщетение за претърпени вреди, се погасява. По аргумент от нормата на чл. 120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно, а следва
да се предяви, като възражение. В случая такова възражение е направено от
ответника и доколкото възражението за погасяване на вземането по давност е правоизключащо възражение, след
неговото изразяване, съдът дължи произнасяне относно това, дали претендираното
от И.П. вземане по предявения иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за обезщетение за
неимуществени вреди при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане
под стража” в Ареста гр. Хасково за периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г., е
погасено по давност.
При прилагането на
разрешението, дадено с посоченото по-горе Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, следва да се приеме, че в случая
погасителната давност започва да тече от момента на
преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на
специализираните органи по изпълнение на наказанията за поставянето на ищеца И.П.
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение
„задържането под стража“ в Ареста гр. Хасково, а именно от 07.01.2015г. –
датата, на която П. е бил изведен от Ареста – гр. Хасково и изпратен в Затвора
– Стара Загора. От този момент е налице промяна в условията, при които се търпи
осъществяваната държавната наказателна принуда, вкл. от гл.т на достъпа до
санитарен възел и течаща вода, на възможност за естествено проветряване на
помещенията и осигуряването на минимална обитаема площ съгласно установения
стандарт с пилотното решение на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу България”. Петгодишният
давностен срок следователно е изтекъл на 07.01.2020г., а исковата молба е
подадена по пощата на 17.08.2021г. и заведена в Административен съд – Стара
Загора с вх. № 4793/ 19.08.2021г. Следователно към датата на предявяване на
иска /17.08.2021г./, вземането на И.П. за претърпени вреди при изпълнение на
наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково
за периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г., е погасено по давност. Ето защо и с
оглед направеното от ответника в писмения отговор на исковата молба и в съдебно
заседание възражение по чл.120 от ЗЗД за изтичане на петгодишния давностен
срок, исковата претенция в тази и част следва да бъде отхвърлена, поради
погасяването на вземането на И.П. по давност.
По отношение на предявения от И.А.П.
иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” за присъждане на
обезщетение, в частта му за
претърпени от И.П. неимуществени вреди при изтърпяване на наложено му наказание
„лишаване от свобода“ в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора Стара Загора за периода 07.01.2015г.
– 27.11.2019г.:
С предявения иск в тази му част се претендира обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част на
подадената от И.П. искова молба,
релевираното като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във
вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в неблагоприятни
условия при изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода” в ЗОЗТ
„Черна гора“ към Затвора гр. Стара Загора от гл.т неосигуряване на лишеното от
свобода лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода за времето от 20.00 часа до
6.00 часа сутринта и липсата на такива в спалните помещения, в които е бил
настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в
помещенията; на други битови условия /пряк и директен достъп на достатъчно
естествената дневна светлина и възможност за проветряване, вентилация,
отопление и достатъчно мебелировка/; неизвършване на мероприятия по дезинсекция
и деритаризация срещу насекоми и др. вредители; непредоставяне на достатъчна по
калориен състав, количество и качество храна и липсата на осигурена възможност
за участие в програми за въздействие за индивидуална и групова работа.
От
доказателствата по делото се установява, че ищецът И.П. *** към Затвора – Стара
Загора на 14.01.2015г. за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” и е
пребивавал в ЗОЗТ през периодите от 14.01.2015г. до 28.10.2015г.; от
09.12.2015г. до м. октомври 2017г. и от 07.08.2019г. до 22.11.2019г. Лишеният
от свобода П. е бил разпределен в 3-та група, като е бил настаняван в килия №
30 /40 кв.м и капацитет десет лишени от свобода лица/ и килия № 28 /24кв.м и
капацитет шест лишени от свобода/. В спалните помещения е нямало санитарен
възел и течаща вода, като лишените от свобода разполагали с общи санитарни
възли с тоалетни и умивалници с течаща вода, достъпът до които бил свободен за
времето от 6.00ч. до 20.00ч., а в останалата част от денонощието бил осигуряван
при необходимост. Общата за групата баня, работещите лишени от свобода /какъвто
е бил И.П./, са имали възможност да ползват ежедневно, отразено в график за
разпределение на времето. Спалните помещения са разполагали с по два броя
двукрилни прозорци /1.50м на 1.50м/, два /три за килия № 30/ броя осветителни
тела, два /четири за килия № 30/ броя маси, шест /осем за килия № 30/ броя
столове, два /три за килия № 30/ броя отоплителни радиатора и шкафове за
личните вещи за всеки един от лишените от свобода. По делото са представени
документи /договори, протоколи, фактури и др./ за извършени дезинфекционни,
дезинсекционни и дератизационни дейности в ЗОЗТ Черна гора за процесния период;
фактури и счетоводни извлечения за закупени и доставени хигиенни, перилни,
миещи препарати и материали в ЗОЗТ Черна гора за процесния период; седмични
менюта и др.
При така установената фактическа обстановка съдът намира,
че условията, при които И.П. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от
свобода“ в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора Стара Загора през периодите от
14.01.2015г. до 28.10.2015г.; от 09.12.2015г. до м. октомври 2017г. и от
07.08.2019г. до 22.11.2019г., не могат да бъдат определени като такива,
нарушаващи забраната по чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Съобразно § 167 от
Пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. за условията в българските затвори по
делото „Н. и други срещу България“, всяко задържано лице трябва да има
индивидуално място за спане и най-малко три квадратни метра жилищна площ.
Съгласно същото решение, счита се, че пренаселеността е толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
ЕКПЧ, когато затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ. В случая не се доказа твърдяната от ищеца липса на осигурени
елементарни хигиенни и битови стандарти от гл.т на минимална обитаема площ
съгласно установения с пилотното решение на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу
България” стандарта и съотв. за нарушаване на изискването по чл.43, ал.4 от ЗИНЗС. Жилищната площ на спалните помещения, в които е пребивавал И.П., спрямо
броя на настаняваните в тях лишени от свобода лица, не сочи на тежка
пренаселеност или на липса на минимално изискуемото се жизнено пространство по
см. на пилотното решение на ЕСПЧ, които да обусловят сами по себе си,
независимо от други фактори, допуснато нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. Нито е
оспорена представената по делото справка изх. № 5476/ 04.11.2021г. на Началника
на Затвора - Стара Загора, нито от ищеца са ангажирани доказателства,
опровергаващи нейното съдържание, поради което съдът приема за недоказано и твърдението
на И.П., че не му е бил осигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода; че в спалните помещения, в които е бил настаняван П., е нямало достатъчно
естествената дневна светлина и възможност за проветряване, вентилация,
отопление и необходимата мебелировка. Достъпът до общите санитарни възли с
тоалетни и умивалници с течаща вода е бил свободен за времето от 6.00ч. до
20.00ч., като ищецът не ангажира каквито и да е било доказателства, че в
останалата част от денонощието такъв достъп не му е бил осигуряван при
необходимост, поради което лицето да е било принудено да се въздържа от
удовлетворяване на физиологичните си потребности или да ползва кофа за това. Всички
спални помещения са имали отваряеми прозорци и съотв. осигурен пряк достъп на
дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, както и
съответния според квадратурата на помещения брой отоплителни радиатори и
оборудване съобразно броя на лишените от свобода. Опровергани от събраните по
делото доказателства са и твърденията на ищеца за липса на осигурени в ЗОЗТ
Черна гора условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в
помещенията; на съответна на одобрените норми за вид, състав, енергийна
стойност и калоричност храна и т.н. Ежемесечно лишените от свобода са
получавали тоалетен сапун и сапун за пране, като работещите лишени от свобода
/какъвто е бил и ищецът/, са имали ежедневен достъп до банята. Регулярно на
ЗОЗТ Черна гора са предоставяни хигиенни и дезинфекционни препарати и материали
за почистване на спалните и общите помещения, като почистването им се е
извършвало и е било задължение на самите лишени от свобода
/отговорници-хигиенисти/. Периодично са извършвани и дейности по ДДД обработка
срещу насекоми, гризачи и други вредители. От представените писмени доказателства
безспорно се установява и че за периода на исковата претенция, полагаемата се
храна на лишените от свобода в ЗОЗТ „Черна гора” е била съответна на
утвърдените от Министъра на правосъдието, съгласувано с Министъра на здравеопазването и Министъра на финансите
норми за дневен оклад от гл. т на вид, състав, енергийна стойност и
калоричност на хранителните продукти, включени в дневните менюта. Видно от
съдържанието на утвърдените от Началника на Затвора – Стара Загора седмични
менюта, осигуряваната и предоставяна на лишените от свобода през исковия период
храна е разнообразна, като в състава и са включени всички хранителни продукти
съгласно утвърдената от Министъра на правосъдието Таблица № 1 за състава на
дневната дажба и полагаемите се хранителни продукти на един лишен от свобода –
възрастен. В производството по делото ищецът не ангажира каквито и да е било
доказателства, които да опровергаят съдържанието на представените седмично
изготвяните дневни менюта съотв. такива в подкрепа на твърденията си, че
даваната на лишените от свобода храна не е отговаряла на определените
изисквания и нормативи за количество и качество на хранителните продукти. В
посочената по-горе справка на Началника на Затвора Стара Загора е удостоверено,
че по време на пребиваването си в ЗОЗТ „Черна гора“, лишеният от свобода
редовно е участвал при провеждането на спортни мероприятия; участвал е в КСП
„Справяне с житейски проблеми чрез промяна в мисленето“, като с И.П. са провеждани
многобройни индивидуални корекционни разговори и беседи.
Въпреки предоставената възможност, ищецът не ангажира каквито
и да е било надлежни доказателства в подкрепа на изложените в исковата молба
твърдения досежно санитарно-хигиенните и битовите условия в ЗОЗТ „Черна гора“,
респ. доказателства, опровергаващи представената по делото информация по
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема че не са установени и
доказани твърдените от ищеца обстоятелства, които да водят до извод за създадено
за И.П. неудобство със степен и интензитет, което може да бъде квалифицирано
като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на
наложеното наказание „лишаване от свобода“ и статута на лишеното от свобода
лице при пребиваването му в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора – Стара Загора,
неминуемо водят до ограничения, като в случая прилагането на нормативно
регламентираните в ЗИНЗС и в ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях
ограничения, не може да се приеме, че обективно са рефлектирали неблагоприятно
върху личната сфера на П. в степен, по начин, с характер и интензитет на
преживени страдания от ищеца, които да сочат на допуснато от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в ЗОЗТ „Черна гора“ нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.
С оглед на изложеното съдът приема,
че в случая условията в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора – Стара Загора, при които
И.П. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода“, не са били в
противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са
надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наказанието и същите са
изцяло съобразени с регламентирания специален режим в местата за лишаване от
свобода. Съответно негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт
на И.П. не могат да бъдат определени като такива, надвишаващи неизбежното ниво
присъщо на изтърпяваното наказание „лишаване от свобода“ и до унижаване на
човешкото му достойнство, при допуснато от специализираните органи по
изпълнение на наказанията нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Не са налице кумулативно
изискуемите се елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране
отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, поради което предявената
от И.П. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” искова претенция в
тази й част се явява недоказана по основание и следва да бъде отхвърлена.
Водим от горните мотиви Старозагорският административен
съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.А.П., ЕГН **********,***,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
гр. София, иск с правно основание чл.284, ал. 1 от ЗИНЗС, за присъждане на
обезщетение в размер на 30 000лв., в
частта му за присъждане на обезщетение за претърпени от И.П. неимуществени
вреди, вследствие на допуснато от специализирани органи по изпълнение на
наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС поради
неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия при
изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста
– гр. Хасково за периода 02.08.2014г. – 07.01.2015г., поради погасяването на
вземането по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.А.П., ЕГН **********,***, срещу Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията” гр. София, иск с правно основание чл.284, ал. 1 от ЗИНЗС, за
присъждане на обезщетение в размер на 30 000лв., в частта му за присъждане на обезщетение за претърпени от И.П.
неимуществени вреди, вследствие на допуснато от специализирани органи по
изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС поради
неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия при
изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ в ЗОЗТ „Черна гора“
към Затвора гр. Стара Загора за периода 01.07.2015г. – 27.11.2019г., като
недоказан и неоснователен.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд –
Стара Загора в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.