РЕШЕНИЕ
№ 138
гр. Плевен, 03.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20224430104818 по описа за 2022 година
за да се произнесе, намери за установено следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от П.
Х. В. с ЕГН ********** от гр.Плевен, представлявана от адв. Д. М. от АК
П***, със седалище и адрес на управление гр.***, представлявано от
изп.директор ***. Ищцата твърди, че сключила с ответника договор за кредит
№ 737265/25.09.2021г., по силата на който ответникът се задължил да и
предостави в заем сумата от 700 лева, а тя се задължила да върне сумата от
811,86 лева съгласно условията на договора. Съгласно договора, страните
уговорили ГЛП 24,48% и ГПР 27,42%. В чл.27 от същия било предвидено, ако
ищцата не предостави допълнително обезпечение, то тя дължи на кредитора
0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, в който не е
предоставено договореното обезпечение. В договора било уговорено
неустойката да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. В
тази връзка, на ищцата била начислена неустойка в размер на 559,32 лева,
разпределена на 12 месечни вноски, всяка от които била добавена към
дължимата главница и лихва по договора, като по този начин месечната
вноска нараснала на 114,27 лева. Ищцата твърди, че клаузата на чл.27 ал.1 от
1
договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави и не са спазени
изискванията на чл.146 ал.1 ЗЗП вр. чл.24 ЗПК. Твърди, че клаузата е
нищожна, тъй като нарушава правен принцип, съгласно практиката на ВКС,
какъвто е добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения.
Целта на този принцип е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Твърди, че в случая
е налице търговска сделка, но с оглед разпоредбата на чл.289 ТЗ, то съгласно
чл.8 ал.2 и чл.9, този принцип намира приложение. Според задължителната
практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор
на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Твърди, че в случая се стига
до нееквивалентност на престациите и до злепоставяне на интересите на
потребителя с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Твърди, че
клаузата на чл.27 от договора е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и е неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 ЗПК, тъй като сумата,
която се претендира чрез нея в размер на 559,32 лева е в размер на 80 % от
сумата на отпуснатия кредит. Това нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост, тъй като със заплащане на тази неустойка се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. Твърди, че е неравноправна
по смисъла на чл.143 т.5 ЗЗП, тъй като предвижда необосновано висока
неустойка. Тази уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди, че тази
уговорка е нищожна поради накърняване на добрите нрави защото е
уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което е прието в т.3 от ТР №1 / 15.06.2010г. на ВКС по Тълк.дело
№1/2009г. ОСТК. С тази клауза в полза на кредитора се уговаря едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължения и
основаната цел е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя
за сметка на кредитополучателя. В този смисъл цитира съдебна практика.
При условията на евентуалност счита тази клауза на договора за
нищожна на основание чл.146 ЗЗП. Клаузата не е индивидуално уговорена и
е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
2
кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им им
към момента на сключване на договора.
В законовия срок е постъпил, в който ответникът не оспорва, че
договорът за кредит е сключен при Общи условия. Оспорва твърденията, че
уговорената неустойка е нищожна клауза. Твърди, че не е налице изначална
невъзможност кредитополучателят да осигури обезпечение, тъй като ищецът
е била запознат с условията на договора преди сключването му и е имал срок
да го сключи. В тази връзка е разполагал първо с възможност да открие
поръчител и едва тогава да сключи договора. Предявява насрещен иск,
ищцата да бъде осъдена да му заплати главница в размер на 409,41 лева и
лихва в размер на 26,96 лева.
В съдебно заседание страните не се явяват и представляват.
Представят писмени бележки.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства, приема
за установено следното :
Безспорно е, че на 25.09.2021г. е сключен договор за потребителски
кредит № 737265 между „*** като заемодател и П. Х. В. като заемател. Видно
е, че съгласно договора на ищцата бил предоставен заем от 700 лв., който е
следвало да върне на общо 12 месечни погасителни вноски. Видно е, че
лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 24,48 %.
Видно е, че общият размер на всички плащания е бил 811,86 лв., която сума е
сборът от общия размер на заемната сума и начислената договорна лихва по
кредита при ГЛП 24,48%.
Посочените в ОУ параметри на договора са посочени и в
индивидуалния договор за кредит :
Уговорено е в чл.17 от Общите условия по договора, че страните
посочват наличие на задължение за предоставяне на обезпечение от страна на
потребителя, което съгласно чл.18 може да бъде поръчителство или банкова
гаранция. Към поръчителя има въведени изисквания по отношение на трудова
заетост, редовно получаване на трудово възнаграждение, размер на
получаваното трудово възнаграждение. Посочени са изисквания и към
предоставяне на посочена банкова гаранция в тридневен срок, а съгласно
чл.46 от ОУ, в случай, че потребителят не изпълни задължението си за
предоставяне на договореното обезпечение, същият дължи на кредитора
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.
3
Уговорено е в чл.17 от Договора, в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок от три дни от сключване на
договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на
всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване
на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или други; или да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да е най – малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл.27 от
Договора е посочено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението на заемателя посочено в чл.17 потребителят се дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение.
Съгласно погасителния план, приложен към договора, дължимата
вноска е в размер на 114,27 лв., а общото задължение по договора става в
размер на 1371,18 лв.
По делото е безспорно, че ищецът кредотополучател не е изпълнил
задължението по чл.17 от договора и не е предоставил обезпечение.
Не е спорно и се установява от заключението на вещото лице, че за
периода 28.10.2021г. до 17.07.2022г. ищцата е заплатила на ответното
дружество сума в общ размер на 1085,45 лева.
Спорен е въпросът нищожен ли е договорът за потребителски кредит
изцяло или частично? По насрещния предявен иск и с оглед направеното
възражение за прихващане, следва да се установи дължи ли ищцата
незаплатени по договора за кредит суми.
Съдът приема, че доводът на ищеца, че така въведената клауза за
неустойка в чл.46 ОУ и в чл.27 Договор за кредит №737265/25.09.2021г. е
нищожна и като такава не е породила своите правни последици е
основателен. Така определената неустойка е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора, както и са въведени
редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите (чл.20 ал.2 ОУ),
в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем.
4
Съдът приема, че така въведената неустойка не съответства на въведените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните задължения. Видно е, че размерът на
главницата (700 лева) е близък до предвидената неустойка (560 лева).
Уговорената неустойка е начислена еднократно, а не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Видно
е, че същата е включена във вноските по погасителния план. Заемодателят е
определил месечните вноски, включващи и неустойката още с погасителния
план, преди да е изтекъл срока, в който заемателят е следвало да представи
обезпечение на кредита. Заемодателят е начислил неустойката и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски
кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка не се осъществява
обезщетителната й функция. Съдът счита, че в случая липсва
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от
подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът
за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Така уговорената неустойка в чл.46 ОУ противоречи на чл.143 ал.2 т.5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл.46 от ОУ, на която ответникът основава
претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение. Договорът за
5
потребителски кредит, както и Общите условия по него не е изцяло
нищожен, а е налице негова нищожна клауза - това е уговорката за
неустойка. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция,
като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения-
3- дневен от сключване на договора, както и са въведени редица сложни
условия, на които да отговарят поръчителите и в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Очевидно е, че
така въведената неустойка не съответства на законово определените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните задължения.
Като противоречаща на ЗЗП : Съдът счита, че уговорката между
страните за осигуряване на поръчител или банкова гаранция не е нищожна, но
санкцията, до която води при неизпълнението и, а именно плащане на
неустойка в размер на 560 лева при кредит от 700 лева е неравноправна
клауза, а безспорно в случая кредитополучателя има качеството на
потребител по смисъла на ЗЗП. Касае се за неравноправна клауза, която не е
индивидуално уговорена и е част от ОУ, изготвени предварително и върху
които потребителят не е имал възможност да влияе. Това е клауза, която не е
индивидуално уговорена и която въпреки изискванията за добросъвестност
създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Договорът за
потребителски кредит е сключен при Общи условия, в които договорните
клаузи са предварително определени от страна на кредитодателя. Договорът е
бланков и сключен по електронен път, поради което съдът приема, че същият
не е бил предмет на предварително договаряне между страните и ответникът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил
подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от заявителя. С оглед изложеното, съдът приема, че
разпоредбата на чл.46 от ОУ и съответно чл.27 от Договора, сключен при
Общи условия е неравноправна клауза на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП и на
основание чл.146 ЗЗП е нищожна.
Като противоречаща на добрите нрави : Съгласно постоянната
практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала,
6
когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично
формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на
други разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави“
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Вярно е, че чл.9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето,
позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно
необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност,
но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от „добрите нрави“. Нарушаването на императивно
поставените корективи води до нищожност на сделката. Видно от договора,
възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 559 лева, който
размер е почти равен на получения кредит. По тази причина, съдът приема, че
договорът противоречи на добрите нрави, което представлява отделно
основание за нищожност.
По предявения насрещен иск следва да се установи дължима ли е
претендираната сума в размер на 409,41 лева главница и 26,96 лева
договорна лихва и направеното възражение за прихващане с платени такси
за уведомления и съобщения, както и с платената от ищцата неустойка по
договора.
Нищожността на отделната клауза не води до нищожност на целия
договор. По силата на чл.23 ЗПК главницата се явява винаги дължима и
кредитополучателят винаги дължи връщането на получената като главница
сума. Това гарантира основен принцип в гражданското право да не се допуска
неоснователно обогатяване. Обстоятелството, че в договора страните са
договорили нищожна клауза, не го прави недействителен по смисъла на чл.22
ЗПК, поради което съдът счита, че кредитополучателят дължи връщане на
главницата и договорната лихва.
По отношение на договорената лихва направените възражения за
нищожност на договора са изцяло неоснователни. В договора изрично е
посочен фиксиран лихвен процент от 24,48 % годишно и ГПР от 27,42 %.
Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 24,48 % не е
7
нищожна и не накърнява добрите нрави.
До изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от 23.07.2014г., Законът
не е регламентирал максимума на възнаграждението за възнаградителна
лихва, а съдебната практика е приемала, че неоснователно обогатяване е
налице, когато по необезпечен заем е уговорена възнаградителна лихва,
надвишаваща три пъти размера на законната лихва, като преценката за
съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва следва да
се прави към момента на сключване на договора. В настоящия случай
възнаградителната лихва е в размер по-нисък от три пъти законната лихва.
Договореният ГПР също е в рамките на закона. Към момента на сключване на
договора законната лихва е 10. 00%, а нейният петкратен размер - 50 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора. В процесния договор, ГПР е 27,42
%, в които се включва ГЛП 24,48 %. Поради това съдът приема, че по
насрещния иск, кредитополучателят дължи договорна лихва в размер на
111,86 лева.
С оглед направените изявления за прихващане с платените суми за
неустойка в размер на 424,41 лв , уведомления за просрочени задължения и
СМС уведомяване, следва да се установи дали тези суми се дължат от
кредитополучателя.
Съдът счита, че платената сума за неустойка в размер на 424,41 лева е
платена на нищожно основание и следователно недължимо платена, поради
което подлежи на връщане.
По отношение на платените суми за : такса просрочие в размер на 150
лева, писма уведомления за просрочени задължения в размер на 40 лева и
СМС уведомяване в размер на 87,54 лева, съдът счита, че са недължимо
платени. С разпореждане №408 / 11.02.2023г. съдът е указал на ответника, че
в негова тежест е да докаже, че е извършил разходи в размер на 87,54 лева за
СМС уведомяване с оглед посочената цена на СМС от 0,30 лева. Указал е на
ответника да докаже, че е направил разходи за писма за уведомления в размер
на 40 лева, както и основанието, на което е начислил такса просрочие.
Доказателства в тази насока не са представени, въпреки, че ответникът е
получил разпореждането на 20.01.2023г., а писменото становище е изпратил
8
на 25.01.2023г. В заключението си вещото лице също не е установило на
какво основание и за какво използвани са начислените суми. Вещото лице е
установило, че сумите са начислени в аналитичен регистър, но не са
представени никакви документи, от които да се установи за какво точно са
направени посочените разходи. В чл.10 от Договора е посочено, че всички
такси за събиране на просрочени погасителни вноски не могат да надхвърлят
120 лева, а в случая е начислена такса просрочие 150 лева. В чл.11 е отразено,
че цената на един СМС е 0,30 лева, но не са представени доказателства за
изпратени СМС-и от страна на кредитодателя на стойност 87,54 лева. При
така изложеното, съдът приема, че сумата от 277,54 лева, от които 150 лева
такса просрочие, 40 лева писма за уведомление за просрочени задължения, и
87,54 лева СМС уведомяване е недължимо платена от страна на ищцата.
Заедно с платената неустойка в размер на 424,41 лева, ищцата е платила
без основание сума в размер на 701,95 лева. С оглед направеното прихващане
в представеното преди заседание писмено становище, то предявените искове
за остатък от непогасена главница в размер на 409,41 лева и договорна лихва
в размер на 26,96 лева се явяват неоснователни като погасени чрез
прихващане с недължимо платената сума от 701,95 лева, от която 424,41 лева
неустойка, 150 лева такса просрочие, 40 лева писма за уведомление за
просрочени задължения и 87,54 лева СМС уведомяване.
С оглед изхода на делото, „*** следва да бъде осъдено да заплати на
адв. Д. М., на основание чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА сумата от 850 лева, от които
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева по предявения с исковата
молба иск, 400 лева по насрещния иск и депозит за вещо лице в размер на 250
лева за процесуално представителство. Ответникът следва да заплати на
ищцата разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
С оглед всичко гореизложено, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.27 ал.1 от Договор за
кредит №***/25.09.2021г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер
на 559,32 лева поради това, че противоречи на добрите нрави на основание
чл.26 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143
ал.1 ЗЗП.
9
ОТХВЪРЛЯ предявения от ***, със седалище и адрес на управление
гр.***, представлявано от изп.директор *** против П. Х. В. с ЕГН **********
от гр.Плевен иск за заплащане на сумата от 409,41 лева остатък от непогасена
главница и сумата от 26,96 лева договорна лихва КАТО ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ
ПРИХВАЩАНЕ с недължимо платената сума от 701,95 лева, от която 424,41
лева неустойка, 150 лева такса просрочие, 40 лева писма за уведомление за
просрочени задължения и 87,54 лева СМС уведомяване.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ГПК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ на П. Х. В. с ЕГН
********** от гр.Плевен разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д.
М. от АК *** с адрес *** сумата от 850 лева за процесуално
представителство.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10