№ 101
гр. Ямбол, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Николай Енч. Иванов
Анита Хр. Велева
при участието на секретаря Пенка Г. Узунова
като разгледа докладваното от Анита Хр. Велева Въззивно гражданско дело
№ 20212300500232 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Сдружение „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи" /НББАЗ/, гр. София, район Средец, ул. „Граф Игнатиев" № 2,
ет. 2, представлявано от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО "БЪРЗАШКА, АНГЕЛОВА, Д.",
чрез адв. А.Д., срещу Решение № 260253 от 27.05.2021 г., постановено по гр. д. № 600/ 2021
г. по описа на Районен съд - Ямбол.
На основание чл.268, ал.1 от ГПК, ЯОС докладва възивната жалба и отговора:
С въззивната жалба от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи" се обжалва решение № 260253 от 27.05.2021 г., постановено по гр. д. № 600/
2021 г. по описа на Районен съд - Ямбол, с което ЯРС осъжда Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи, ЕИК *********, да заплати на всяка от
ищците: К.К.К., Т.К.К., С.К.П. и Н.К.С., сумата от по 25 000 лв.(частичен иск от по 30
000 лв.), представляващи обезщетения за неимуществени вреди в следствие смъртта на
техния брат П.К.Т. при ПТП на 03.08.2018 год., ведно със законната лихва от
06.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивникът счита решението за неправилно и необосновано, постановено при
нарушение материалния закон, процесуалните правила, съдебната практика. Излага, че
първоинстанционният съд е пропуснал да отчете, че присъдата в гражданската й част не се
ползва със сила на пресъдено нещо спрямо лица, които не са били страна в това
1
производство - застрахователят на подсъдимия, респ. НББАЗ в качеството си на
представително национално бюро по чл.506, ал.2 от КЗ. Смята, че както в присъдата по
наказателното дело, така и в решението по в.гр.д.№ 487/ 2020 г. на ЯОС, размер на
съпричиняването на загиналия при разглеждане на въпроса за размера на търпените
неимуществени вреди не е бил определян. Счита, че съгласно чл. 300 от ГПК, въпросите
извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, по които се е
произнесъл наказателният съд с присъдата, обвързват гражданският съд, че присъдата е
задължителна по отношение на всички досежно решените от наказателния съд въпроси,
включени в състава на престъплението, в т. ч. и относно размера на вредите, когато те са
част от състава на престъплението, а всички останали факти, които имат отношение към
гражданските последици на деянието следва да бъдат установени конкретно със съответните
доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу
застрахователя иск, в това число и възражението за съпричиняване, без значение дали за
същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Според въззивника
в конкретния случай размерът на вредите не е част от състава на престъплението, поради
което размерът, за който е бил уважен искът срещу деликвента, няма сила на пресъдено
нещо спрямо НББАЗ, като същото се отнася и до размера на съпричиняването, въпреки че,
въпросът за съпричиняването е бил разгледан в наказателната част на присъдата. Счита, че
при определяне на механизма на настъпване на ПТП, респ. деянието на подсъдимия водач,
наказателният съд по никакъв начин не бил определил размера на това съпричиняване.
Въззивникът излага, че оценката на това поведение от фактическа и правна страна по
отношение на непозволеното увреждане (допринесло ли е обективно поведението на
пострадалия за настъпване на ПТП и на вредоносния резултат и ако да - в каква степен, т.е.
има ли допринасяне по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и в какъв размер), доколкото не била
част от фактическия състав на престъплението, не била обвързваща и може да бъде
пререшавана в настоящия процес, тъй като, от една страна не била част от задължителната
сила на присъдата по чл. 413 от НПК, а от друга страна - НББАЗ не е било страна в
производството по гражданските искове и не било обвързано от евентуална сила на
пресъдено нещо по този въпрос.
Въззивникът възразява, че не са били доказани твърдените в исковата молба
последици върху нематериалната сфера на ищците от смъртта на П.Т., които да обосноват
присъдения с обжалваното решение размер от по 25 000 лв.. Твърди, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил цитираното в решението му TP № 1/ 2014
от 23.12.2015 г. по т. д. № 1/ 2014 г. на ОСТК на ВКС като се е позовал на него в смисъл,
какъвто, според въззивника, не е вложен в посоченото тълкувателно решение. Моли ЯОС да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове, с всички законни последици от това и да присъди на НББАЗ направените по делото
разноски за двете инстанции.
В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил писмен отговор от К.К.К. ЕГН
**********, Т.К.К. ЕГН **********, С.К.П. ЕГН ********** и Н.К.С. ЕГН **********,
2
чрез процесуален представител адв. Щ. Щ. – АК Хасково. В отговора се излага становище за
неоснователност на жалбата и съображения, че решението е правилно и законосъобразно.
Моли ЯОС да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди
обжалваното решение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ пред втората инстанция, както и разноски по производството пред
ЯОС.
След суверенна оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, ЯОС
формира следните изводи по релевантните за спора фактически положения:
Производството пред РС-Ямбол е образувано по предявени при условията на субективно
съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 511, ал. 3 вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 от
КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД от К.К.К., Т.К.К., С.К.П. и Н.К.С. против Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи, за осъждане на ответника да заплати на всяка
една от ищците сумата от по 25000 лв. /частични искове от по 30 000 лв. за всяка от
ищците/, представляващи обезщетения за причинени неимуществени вреди вследствие
смъртта на брат им П.К.Т., загинал при ПТП на 03.08.2018г., ведно със законната лихва от
06.05.2019 г. до окончателното изплащане на главниците.
С влязла в сила на 24.11.2018г. Присъда №139/08.11.2018 год. постановена по НОХД
№313/2018г. по описа на ЯОС, Пьотр Сланина, гражданин на Р Молдова, е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.3 б.“б“ вр.с ал.1 б.“в“ вр.с чл.342 ал.1 от
НК, за това, че на 03.08.2018 год., около 00.30 часа на път 1-7, км.260+500, между с.
Козарево и с. Окоп, двете в община Тунджа, обл.Ямбол, при управление на МПС – лек
автомобил марка и модел „Мерцедес 318 CDI“ с ДК №CSI 181, с посока на движение към
с.Окоп, гр.Елхово и ГКПП-Лесово и скорост на движение от 78 км./ч., е нарушил правилата
за движение по пътищата, установени в разпоредбите на чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП, в
резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на П.К.Т. от гр.Ямбол, с ЕГН
**********, след което избягал от местопроизшествието. Със същата присъда са разгледани
предявените в наказателния процес граждански искове, в рамките на които подсъдимият е
бил осъден да заплати на всяка от въззиваемите в настоящото производство сумата от 30 000
лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 03.08.2018 г. до окончателното изплащане.
Към материалите по делото са присъединени гр.д.№2567/2019 г. на РС-Ямбол и в.гр.д.
№487/2020 г. на ЯОС. С решение №259 от 16.12.2020 г. ЯОС се е произнесъл положително
по предявени частични искове от настоящите въззиваеми в размер от по 5000 лв. /част от
цялото вземане в размер от по 30 000 лв./ против НББАЗ за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди вследствие смъртта на брат им П.К.Т., причинена от съставомерното
поведение на Пьотр Сланина, гражданин на Р Молдова. По отношение на същия е
установено, че е водач на лек автомобил „Мерцедес 318 CDI“ с ДК №CSI 181 и страна по
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ от системата „Зелена карта“ със
застраховател, намиращ се на територията на Р Молдова.
На база доказателствените находки в кориците на разгледаните гр. д. са следните писмени
3
доказателства – Удостоверение за наследници от 02.07.2019 год. и Удостоверение за
родствени връзки от 29.10.2019г., въз основа на които ЯОС е имал повод да формира
заключение, че въззиваемите - ищци попадат в кръга на наследници по закон на П.К.Т.,
който не е оставил наследници от по-близка степен.
Установено е, че въз основа на издадени към присъда №139/08.11.2018 г.на ЯОС
изпълнителни листи, не е постъпило плащане от страна на осъденото лице Пьотр Сланина,
факт, обуславящ правния интерес от предявените частични искове. Изяснено е
изпълнението на процедурата по чл.496, ал.1 и сл. КЗ по инициатива на правоимащите -
въззиваеми страни по спора, които са поискали от въззивника -ответник НББАЗ, с
извънсъдебна претенция с вх.№2-0686 на 05.02.2019г. изплащане на определените от ЯОС
обезщетения по чл.45 ЗЗД, което искане не е удовлетворено и е обосновало сбъдване на
процесуалното условие за предявяване на частичните искови претенции.
По предявените частични искове от по 5000 лв., ЯОС в решение №259/16.12.2020 г. е
изложил изчерпателна обосновка на аргументите си досежно материалната легитимация на
сестрите да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техния
брат. Въззивният съдебен състав е приел, че въззиваемите принадлежат към обособеното в
ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ВКС, ОСНГТК изключение,разширяващо кръга от субектите
с надлежна материална легитимация. На базата на пространни доказателствено защитени
съображения ЯОС е приел за пълно и главно доказването на особено силна емоционална
връзка между сестрите и починалия брат, която се разграничава от формалната връзка на
родство с починалия и е довела до причиняване на по-сериозни по тежест и
продължителност морални болки и страдания в сравнение с други подобни хипотези.
Въззивният съдебен състав, по в.г.р.д. №487/2020 г., позовавайки се на т.1 ТР № 1/2014 от
23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС е приел, че аналогично на
производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ обемът на
отговорността на застрахователя е в съответствие с размера на присъденото обезщетение по
уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет
обезщетяване на същите вреди, и в рамките на застрахователната сума, уговорена в
застрахователния договор. Съставът на ЯОС е приел, че задължителност намира присъдата
и в гражданската й част, по предявените искове по чл.45 от ЗЗД, в т.ч. относно отчетената
степен на съпричиняване. Въззивната инстанция при предходното си произнасяне е
достигнала до крайния извод, че НББАЗ следва да отговаря в размер общо на по 30 000 лв.
за всяка от ищците за претърпените от тях неимуществени вреди, тъй като за този размер
отговаря виновният водач.
На плоскостта на тези разрешения по приложимия материален закон в Решение
№259/16.12.2020 г. и ръководен от задължителните разяснения на ТР №3/22.04.2019 г. по
тълк. д.№3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, ЯРС е уважил в пълния им предявен размер
частичните искове за остатъка от вземането в размер на по 25 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от изтичането на срока по чл.496, ал.1 КЗ до окончателното изплащане на
главниците.
4
Мотивиран от очертаната фактическа обстановка, ЯОС прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба, депозирана от Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи - ответник по първоинстанционното производство е процесуално допустима
като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна при
наличието на правен интерес с оглед изхода на спора в развилото се пред ЯРС производство
по гр.д.№2567/2019г. Разгледана по същество въззивната жалба на въззивника ответник е
неоснователна.
Съгласно правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК и разясненията в ТР №
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд проверява правилността
на първоинстанционното решение само в рамките на формулираните в сезиращия го
документ оплаквания, а служебна проверка провежда по отношение на неговата валидност и
допустимост в обжалваната част, както и относно съответствието му с императивните норми
на материалния закон.
В изпълнение на тези свои правомощия ЯОС прецени, че атакуваното решение е валидно,
допустимо и правилно.
Първостепенният съд е дал вярна материалноправна квалификация на предявените пред
него субективно съединени искове - по чл.511 ал.3 вр.с чл.511 ал.1 т.2 от КЗ вр.с чл.45 от
ЗЗД, всеки от които за сумата от 25 000 лв., частични искове от вземане на стойност 30 000
лв., в рамките на което предходно предявени частични искове в размер по 5000 лв. са
уважени с влязло в сила решение№259/16.12.2020 г. на ОС-Ямбол.
В настоящото производство очертаните в жалбата оплаквания открояват като спорен
въпроса относно обема на отговорността на НББАЗ при уважените с присъда срещу
застрахования делинквент искове по чл.45 от ЗЗД, имащи еднороден предмет с процесните
искови претенции. Въззивникът поставя на съдебното внимание на ЯОС конкретни тезисни
доводи относно субективни и обективни предели на обвързващата сила на присъдата, които
според съдържанието на възраженията му се ограничават до прекия причинител на
вредоносния резултат - Пьотр Сланина и само до размера на онези вреди, съставляващи
обективен елемент от материалноправната конструкция на съответния престъпен състав,
каквато качествена характеристика нямат релевираните болки и страдания на сестрите на
починалия. Поставено на разглеждане от въззивната инстанция е и несъгласието на НББАЗ с
отсъствието, както в присъдата, така и в решението по в.гр.д.№ 487/ 2020 г. на ЯОС на
коректно и точно определяне размера на съпричиняването от страна на загиналия
пешеходец, от което зависи правилното определяне размера на отговорността на
застрахователя за причинените на въззиваемите неимуществени вреди.
Грижливо обмисляне по повод тези възражения и излагане на съдържателни мотиви е
извършено в първоинстанционното решение, като е формирана правилна оценка относно
тяхната колизия на първо място с критериите, дефинирани ТР№ 3 от 22.04.2019 г. на ВКС
по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК, касаещи пределите на силата на пресъдено нещо на решението
5
по разгледан и уважен частичен иск за предявеното вземане. В аргументацията на защитните
възражения е декларирана необходимост от пълно и главно доказване на обхвата и размера
на вредите, подлежащи на репариране от НББАЗ, за които се претендира да са различни от
уважения размер на обезщетението по деликтния иск по чл.45 ЗЗД. Тези доводи са
формулирани дистанцирано от породилото СПН решение №259/16.12.2020 г. на ЯОС,
постановено по разгледан частичен иск от предявеното в настоящото производство вземане.
В посочения влязъл в сила съдебен акт съставът на ЯОС е обосновал позицията си: "
произнасянето на ОС-Ямбол с влязлата в сила Присъда №139/08.11.2018г. по НОХД
№313/2018г. по описа на същия съд, в гражданската й част, по предявените граждански
искове по чл.45 от ЗЗД обвързва въззиваемия-ответник НББАЗ, чиято отговорност е
гаранционно-обезпечителна по отношение на деликвента Пьотр Сланина, относно размера
на претърпените неимуществени вреди и размера на справедливото им обезщетяване.
Поради тези си съображения, ЯОС в настоящия си състав намира, че НББАЗ следва да
отговаря в размер на по 30 000 лв. за всяка от ищците за претърпените от тях
неимуществени вреди, тъй като за този размер отговаря виновния водач." С цитираното
решение на ЯОС по основателността на частично заявеното вземане е формирана сила на
пресъдено нещо, в чийто предели се обхващат основанието на иска, т.е. общите
правопораждащи притезателното право факти, активната и пасивна материална легитимация
на страните и съдържанието на правоотношението до съдебно признатия размер на спорното
субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи факти са еднакво
валидни както за първоначално предявения частичен иск, така и за последващия относно
остатъка до пълния размер на вземането, правоустановяващото и преклудиращото действие
на СПН прави недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането
оспорването да се насочва конкретно към основанието на вземането и правната му
квалификация. Тезата за незадължителност на присъдата по отношение на въпроса за
размера на неимуществените вреди, претърпени на деликтно основание по чл.45 ЗЗД, на
практика въвежда недопустими възражения против основанието на иска по чл.511, ал.2,
вр.чл.511, ал.1,т.2 КЗ, спрямо което е формирана СПН в решението по частичния иск.
Изводите за релевантните факти за спорното материално правоотношение в
първоинстанционното решение са изградени в точно съответствие с проявилото СПН
предходно решение №259/16.12.2020 г. на ЯОС.
На следващо място, в сферата на пълнота на правния анализ следва да се отбележи, че нито
ЯОС в предходното производство по частичния иск, нито ЯРС са дерогирали верността на
претендираното от въззивника общо положение, че решението по деликтния иск срещу
застрахования няма непосредствена сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на
гражданската му отговорност, по аналогия срещу въззивника НББАЗ. ТР № 1 от 23.12.2015
г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК ясно и недвусмислено установява, че когато обхватът и
размерът на вредите, обезщетението за които е присъдено на деликтно основание, са едни и
същи със заявената претенция за обезщетяване срещу застрахователя на делинквента, те
имат обвързващо спрямо застрахователя действие в материалноправно отношение. В
посоченото ТР е възприето, че по прекия иск, основан на чл.226 КЗ /отм./, застрахователят
6
обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД е задължен
да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в
застрахователния договор застрахователна сума. В случая с влязлата в сила на 24.11.2018г.
Присъда № 139/08.11.2018г. постановена по НОХД №313/2018г. по описа на ЯОС, на
основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият делинквент Пьотр Сланина е осъден да заплати
обезщетение на всяка една от ищците-въззиваеми за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на техния брат Панайот Кр.Тодоров, в размер на сумата от по 30 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 03.08.2018г. до окончателното изплащане. Не е
спорно по делото,че отговорността на въззивника ответник НББАЗ е аналогична с тази на
застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" , което положение
произтича от правилото на чл. 506, ал. 2 о т КЗ, регламентиращо статута на Бюрото като
представител на застрахователите за Р. Б. в Съвета на бюрата и в съгласие с относимата към
случая нормативна хипотеза на чл.511, ал.2 вр.чл.511, ал.1, т.2 КЗ. Не е произволен и
субективен изводът на контролирания съд, /приведен в съответствие с решението на ЯОС по
предходно разгледаните частични искове от по 5000 лв./, че отговорността на НББАЗ по
чл.513 КЗ е гаранционно-обезпечителна и функционално обусловена от гражданската
отговорност на прекия причинител, гражданин на Р Молдова- застрахован по международна
застраховка "Гражданска отговорност".В трайната практика на ВКС е възприето
схващането, че прякото право има вторичен характер спрямо деликтното, че прякото право
и деликтното право възникват в един и същи момент и съществуват успоредно, като
конкуриращи се, а не взаимно изключващи се, както и че се погасяват едновременно, макар
законът да не е уредил с изрична правна норма връзката между тези две права, които имат
различни основания. /Решение №93/24.07.2013 г. по т. д. № 733/2012 г. на ВКС, ТК, І-во т. о.
P. 1./ В случая чрез предявените пред наказателния съд граждански искови претенции е
установено непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД като основание на деликтното право, а
доказването на фактическият състав на прякото право в особената нормативна хипотеза на
чл.513 КЗ, включващ наличието на непозволено увреждане с участието на виновен водач на
МПС, страна по валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със застраховател
от системата „Зелена карта“, е проведено в състезателния исков процес по в.гр.д. №487/2020
г. по описа на ЯОС. Съпоставяйки предявените в наказателното производство граждански
искове по чл.45 ЗЗД и предявените в настоящото исково производство преки частични
искове по чл.511, ал.3, вр.чл.511, ал.1, т.2 КЗ и настоящият съдебен състав формира
убеждение за еднородност между заявените претенции за неимуществени вреди на деликтно
основание и претендираното обезщетение за неимуществени вреди срещу въззивника
НББАЗ. Следователно в действие влизат разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 23.12.2015
г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК : "Застрахователят по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ отговаря при осъществен деликт, извършен от застрахования, в
рамките на обема на гражданската отговорност на делинквента, чиито граници са
определени в разпоредбите на чл.51 и чл.52 ЗЗД. Ето защо по прекия иск, основан на чл.226,
ал.1 КЗ, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на
основание чл.45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до
7
размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума." Посочената
задължителна практика на върховната съдебна инстанция не провежда диференциран
подход между характера на производството, в което е разгледан и уважен искът по чл.45
ЗЗД срещу прекия причинител на вредите, ограничавайки или изключвайки релевантността
на произнасянето по гражданските искове за непозволено увреждане в наказателния процес.
В съответствие с това заключение и аргументът на защитата по стриктното приложение на
чл.300 ГПК, е изолиран и превратен. Същият е с предназначение да обслужи защитното
възражение, лансиращо необходимост от признаване на ирелевантност на внимателно
обмислената от съдилищата съдържателна и функционална връзка между деликтната
отговорност и обусловената от нея гаранционно-обезпечителната отговорност на
въззивника НББАЗ. Подобно разбиране е в противоречие и с прокламираното становище на
върховната съдебна инстанция в Решение №140/05.10.2016 по дело №1302/2015 на ВКС, ТК,
II т.о., съгласно което решението на наказателния съд по предявения граждански иск по
чл.45 ЗЗД е задължително за страните по него и съдилищата на Р.Б., дори и в случаи на
допуснати нарушения при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и
критериите при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
при уважаване на иска по чл.45 ЗЗД. Допълнено е, че тези нарушения на наказателния съд
не могат да бъдат преразгледани и ревизирани в производството по прекия иск по чл.226
/отм./КЗ, в случая по аналогия с исковата претенция, квалифицирана по чл.511, ал.3
вр.чл.511, ал.1,т.2 КЗ. В логическа и концептуална взаимовръзка с това разрешение е и
отговорът на второто формулирано във въззивната жалба възражение относно липсата на
конкретизация на размера на съпричиняване на непозволеното увреждане от пострадаля,
както в присъдата, така и в решение №259/16.12.2020 г. на ЯОС. На първо място, следва да
се отбележи, че СПН на въззивното решение №259/16.12.2020 г. на ЯОС по частичните
искове има правоустановяващо и преклудиращо действие по отношение на общия дял на
съпричиняването в механизма на настъпилото ПТП. Този извод е съгласуван с
дефинираното в решение №92/07.09.2016г. по т.д.№185/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. качество
на възражението за съпричиняване като правоизключващо. В ц.р. се приема, че
възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради
принос на пострадалото лице, представлява правоизключващо възражение, относимо към
размера на дължимото застрахователно обезщетение, с оглед което това възражение отново
попада в обсега на правно третиране на ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г.,
ОСГТК, лимитиращо пределите на силата на пресъдено нещо на решението
№259/16.12.2020 г. на ЯОС по частичния иск. . В този контекст е и Решение №89/28.01.2020
по дело №2741/2015 на ВКС, ТК, I т.о., в което се приема: "при своевременно въведено в
производството по частичния иск възражение за съпричиняване, наличието на принос на
увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ
приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по
частичния иск. Съответно нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е
допринесъл за настъпването на вредите могат да бъдат преразглеждани в производството по
иска за оставащата част от вземането." Общият дял на съпричиняването във влязлото в сила
8
въззивно решение №259/16.12.2020 г. на ЯОС е възприет на база установяванията по този
въпрос в присъдата, не в процентно съотношение, а като общ фактор, намаляващ размера на
дължимото обезщетение за неимуществените вреди на гражданските ищци /въззиваеми/, в
съответствие с който за разликите над 30 000 лв. до пълните претендирани от тях размери от
по 50 000 лв. гражданските искове в наказателното производство са отхвърлени.
Споменатото Решение №140/05.10.2016 по дело №1302/2015 на ВКС, ТК, II т.о въвежда с
общо указание задължителност на съдебния акт на наказателния съд за страните по него и
съдилищата на Р.Б., независимо от възможните нарушения на трайно установените
критерии при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди при уважаване
на иска по чл.45 ЗЗД, които са в основата на действащия обективен механизъм за прилагане
понятието за справедливост, вложено в чл.52 ЗЗД. Не може да бъде дерогирана принципната
процесуална възможност в производството по прекия иск застрахователят да въвежда
всички възражения, свързани с деликтната отговорност на застрахования и относими към
определяне размера на обезщетението. В случая обаче при съблюдаване принципа на
служебното начало в наказателния процес при прецизиране както на параметрите на
наказателната отговорност, така и на гражданската отговорност на подсъдимия деликвент
Пьотр Сланина, наказателният съд е отчел правонамаляващото значение на поведението на
самия пострадал, обективно допринесло за увреждащия резултат и квалифицирано по
чл.108, ал.1 ЗДвП. В този смисъл, независимо дали се отнася до пороци в използваната
методика за определяне на конкретния принос и степен на съпричиняване, което не е
извършено в процентно съотношение в присъдата, тези нарушения не подлежат на корекция
по пътя на последваща суверенна доказателствена дейност в производството по разглеждане
на иска с правно основание чл.511, ал.3 вр.чл.511, ал.1, т.2 КЗ.
По тези съображения решението на ЯРС от 27.05.2021 г. по гр.д.№600/2021 г. следва да
бъде оценено като законосъобразно, обосновано и правилно, а анализираните защитни
възражения на въззивника НББАЗ следва да бъдат отхвърлени като несъстоятелни.
При този изход на спора пред настоящата инстанция и предвид своевременно заявеното
искане в тази насока на въззиваемите-ищци следва да се присъдят направените пред
настоящата инстанция разноски, представляващи претендирани адвокатски възнаграждения
на осн. чл.38, ал.2 от ЗА за процесуално представителство, осъществено от адв. Щ. Щ. от
АК-Хасково. Размерът на дължимия адвокатски хонорар на процесуалния представител на
въззиваемите следва да бъде определен в съответствие с минимума, установен в чл.7, ал.2
т.4 Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения, а именно -сумата от 6144 лв. общо
с вкл. ДДС или сумата от 1536 лв.за всяка една от въззиваемите с вкл.ДДС.
Воден от така изложените мотиви, Окръжен съд- Ямбол,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260253 от 27.05.2021 г., постановено по гр. д. № 600/2021 г.
по описа на Районен съд-Ямбол,ГО, 15 - ти състав.
9
ОСЪЖДА Сдружение "Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи" /НББАЗ/, ЕИК *********, гр.София, район Средец, ул.“Граф Игнатиев“ №2,
ет.2, да заплати на адв.Щ. Щ. от АК-Хасково на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв., сумата от
общо 6144 лева с вкл.ДДС –направени пред въззивната инстанция разноски за процесуално
представителство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10