Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 19 ноември 2020 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение – първи въззивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на девети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН
ПЕТКОВ
Членове: НЕДЯЛКА НИКОЛОВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Карамихова
и с участието на прокурор от СОП Полетинска, като разгледа докладваното от
съдия Тодорова в.н.о.х. дело № 229 по описа за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
С
присъда № 4 от 14.01.2020 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.о.х.д. № 271/2019
г. по описа на същия съд, подсъдимия В.А.И.,***, с ЕГН **********, е признат за
невиновен в това, че на 22.02.2019 г., около 10,00 часа, в сградата на РУ на
МВР – гр.С., е осуетил изпълнението на съдебно решение, а именно определение №
3/23.01.2019 г. на Районен съд – гр.С., постановено по ЧНД № 39/2019 г. по
описа на същия съд, като отказал да му бъде извършена принудителна полицейска
регистрация – престъпление по чл.296 ал.1, пр.1 от НК, поради което и на
основание чл.304 от НПК е оправдан по така повдигнатото му обвинение.
Срещу така постановената оправдателна
присъда е постъпил въззивен протест от прокурор при Районна прокуратура – гр.С.,
с твърдение за нейната неправилност. В този аспект се изтъква, че
първостепенният съд неправилно е приел липсата на извършено от подсъдимия И.
деяние, което по своето обективно и субективно проявление, да осъществява
признаците на инкриминираното му престъпление. В частност се сочи, че в
противоречие със закона и съдебната практика е формиран решаващия извод на
първата инстанция за отсъствие на елемент от обективната страна на предметното
престъпление, доколкото процесния съдебен акт, който се претендира подсъдимия
да не е изпълнил, не представлява съдебно решение. Според подалият протеста
прокурор, като е използвал думите „съдебно решение“ в разпоредбата на чл.296
ал.1 от НК, законодателя е имал в предвид не само и единствено решение на съда
като вид съдебен акт, а всяко произнасяне на съда, с което се решава по
същество представения пред него казус. Сочи се, че в случая процесното
определение на Районен съд – гр.С. съставлява акт, с който е решен по същество
въпроса за извършването на принудителна полицейска регистрация на подсъдимия И.
и съответно въвежда задължение за последния да спазва определено правно
поведение, поради което не може да се счете за акт, с който съда се произнася
по процедурни въпроси, както е приел първостепенния съд. В протеста са въведени
и оплаквания, че контролираният съдебен акт страда от липса на мотиви,
доколкото предложените такива са противоречиви – от една страна, районния съд
приема, че процесното съдебно определение застъпва единствено решаването на
процедурни въпроси и затова осуетяването на изпълнението му, не е съставомерно
деяние по чл.296 ал.1 от НК, а от друга страна – че това същото определение не
може да постигне целения с него правен резултат, поради съществуващото
несъответствие между мотивната и диспозитивната му част. По изложените
съображения, в протеста се предлага въззивния съд да отмени първоинстанционната
присъда, с която подсъдимия В.И. е оправдан за извършено деяние по чл.296 ал.1
от НК и да го осъди за това престъпление, като при условията на чл.54 от НК му
наложи наказание в минималния размер, предвиден за това престъпление.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на С.о.п. поддържа
протеста на прокурора от РП – гр.С. срещу оправдателната присъда на
първостепенния съд, като моли въззивната инстанция да уважи протеста и да
признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение. В подкрепа на това
искане, прокурорът от СОП не излага допълнителни доводи.
В
съдебно заседание пред въззивната инстанция защитата на подсъдимия В.И. в
лицето на адв.Б. моли протестът да бъде
оставен без уважение и да бъде потвърдена оправдателната присъда на първия съд.
Излага твърдения, че съществуващите по делото доказателства не сочат на извършено
престъпление по чл.296 ал.1 от НК, доколкото процесното съдебно определение,
чието изпълнение се претендира, че подсъдимия е осуетил, няма задължаващ
диспозитив спрямо него, същото откъм съдържание, е вътрешно противоречиво и не
представлява съдебно решение по смисъла на закона. По тези съображения,
защитата претендира атакуваната присъда да бъде потвърдена изцяло от въззивната
инстанция.
Пред
настоящата втора инстанция подсъдимия В.А.И. поддържа заявеното от защитника си
и моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Настоящият
съдебен състав на СОС, след като обсъди доводите на страните, във връзка с
данните по делото и като провери изцяло правилността на атакуваната присъда, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, приема за
установено следното:
Въз основа на доказателствените материали, събрани и
проверени в хода на първоинстанционното и на въззивното съдебно следствие, и
след цялостния анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема следната
относима към предмета на делото фактическа обстановка, а
именно:
Подсъдимият В.А.И. е роден на ***
*** и живее в същия град. И. е българин, български гражданин, със средно
образование, многократно осъждан.
На 17.01.2019 г. било образувано
наказателно производство /бързо производство/ № 16/2019 г. по описа на РУ на
МВР гр.С., срещу подсъдимия В.И. за престъпление по чл.270 ал.1 от НК. Тъй като
съгласно чл.68 ал.1 от ЗМВР, И. подлежал на полицейска регистрация, като
обвиняемо лице по посоченото наказателно производство, същия бил поканен в
сградата на РУ С., на датата 18.01.2019 г., за извършването й.
Подсъдимият И. се явил на
посочената дата в сградата на Районното управление *** и бил посрещнат от
свидетеля П. П., заемащ длъжността „младши разузнавач” при ОД на МВР С..
Свидетелят П. разяснил на подсъдимия същността на процедурата и му предоставил
за попълване декларация по чл.11 ал.2 от Наредбата за реда за извършване и
снемане на полицейска регистрация, в която подсъдимия следвало собственоръчно
да изрази съгласието си или съответно отказа си за дактилоскопиране,
фотографиране и изземване на образци за ДНК профил, за целите на полицейската
регистрация по чл.68 ал.1 от ЗМВР. Подсъдимият попълнил декларацията с вх. №
УРИ 344000-104/18.01.2019 г., като отразил несъгласието си да му бъдат
извършени посочените действия по чл.68 ал.3, т.2 и т.3 от ЗМВР.
Свидетелят П. уведомил началника
на РУ на МВР гр.С. за така заявеният отказ на подсъдимия И. да му бъде
извършена полицейска регистрация по Закона за МВР. От своя страна последният
депозирал в Районен съд – гр.С. искане по реда на чл.68 ал.5 от ЗМВР и чл.11 ал.4 от Наредбата за реда за извършване
и снемане на полицейска регистрация, за принудително извършване на действията
по чл.68 ал.3, т.2 и т.3 от ЗМВР спрямо подсъдимия В.И..
С определение от 23.01.2019 г. на
РС С., постановено по ЧНД № 39/2019 по описа на същия съд, било разрешено на
основание чл.68 ал.5 от ЗМВР, извършването на принудителна полицейска
регистрация на В.И., като обвиняем по ДП № 16/2019 г. по описа на РУ на МВР С..
На 22.02.2019 г. подсъдимият И. ***,
след като бил надлежно призован. На входа на полицейското управление, в
предверието на сградата, И. бил посрещнат от свидетеля П.. Там на място,
последният му предоставил посоченото съдебно определение, с което било
разрешено принудителното извършване на
действията по чл.68 ал.3, т.2 и т.3 от ЗМВР спрямо него, но подсъдимия
отказал извършването им. Написал собственоръчно сведение, в което отбелязал, че
се е запознал със съдебното решение, но не е съгласен да му бъде извършена
полицейска регистрация. След това свидетелят П. казал на подсъдимия, че е
свободен да напусне сградата на полицейското управление и И. си тръгнал.
Така приетата от въззивната
инстанция фактическа обстановка не се различава съществено от описаната в
мотивите на атакуваната присъда. Въззивният съд споделя напълно и дадената от
първостепенния съд оценка на събрания по делото доказателствен материал, а
именно – че не се констатират съществени противоречия и несъответствия в
доказателствената съвкупност, и че събраните
гласни и писмени доказателства, в своята цялост пресъздават
непротиворечиво, логично и последователно възприетите за безспорно установени
фактически обстоятелства по делото. Също както първата инстанция, настоящият
съдебен състав няма основание да не кредитира и даде вяра изцяло
на показанията на свидетелите П. П. и Х. В., депозирани в хода на първоинстанционното съдебно
следствие. Между събраните гласни доказателства чрез разпита на
посочените свидетели и останалите доказателствени източници по делото,
въззивният съд не намери съществени противоречия, които следва да бъдат
обсъждани. Противоречия от такъв характер /касаещи релевантните обстоятелства
по делото/ настоящата инстанция не откри и между отделните показания на така
посочените свидетели. Същите са кореспондиращи си и пресъздават възприятията на
всеки един от тези свидетели по логически последователен, житейски достоверен,
обективен и безпристрастен начин. Правилно първият по степен съд е приел, че
показанията на посочените свидетели, в съвкупност с обясненията на подсъдимия,
подробно и по несъмнен начин изясняват обстоятелствата, относно заявеният от
страна на подсъдимия пред съответния полицейски орган, отказ да му бъде
извършена полицейска регистрация по ЗМВР, във връзка с привличането му като
обвиняем по наказателно производство; обективирането на този отказ в писмена
декларация, попълнена собственоръчно от подсъдимия; издаване на съдебно
разрешение за принудително извършване на действията по чл.68 ал.3, т.2 и 3 от ЗМВР за целите на полицейската регистрация, спрямо подсъдимия И.; запознаването
на подсъдимия с посоченото съдебно решение и заявеният от него повторен отказ
да бъде регистриран по ЗМВР.
Наред с това, обсъжданите гласни
доказателства не са изолирани и от останалия доказателствен материал. Същите
кореспондират на събраните по делото писмени доказателствени средства,
материализиращи информация за образувано наказателно производство в РУ на МВР гр.С.,
срещу подсъдимия В.И. за престъпление по чл.270 ал.1 от НК; за попълнена и подписана от
подсъдимия декларация по чл.11 ал.2 от Наредбата за реда за извършване и
снемане на полицейска регистрация, във връзка с необходимостта да му бъде снета
полицейска регистрация по това наказателно производство; за издадено съдебно
разрешение по реда на чл.68 ал.5 от ЗМВР за принудително извършване на
действията по полицейската регистрация на подсъдимия.
При така възприетата от анализа на
посочените доказателства, безспорна и непротиворечива фактическа обстановка,
аналогична на описаната в мотивите на проверяваната присъда, този състав на СОС счете, че правните изводи на първата
инстанция за липса
на извършено от подсъдимия И. деяние, което да е съставомерно, по своето
обективно и субективно проявление престъпление по чл.296 ал.1 от НК, са законосъобразни и правилни. В частност, първостепенният съд правилно е приложил материалния закон, като е достигнал
до крайния извод, че инкриминираните в обвинителния акт действия на подсъдимия, остават извън обхвата
на престъплението по чл.296 ал.1 от НК. Съображенията обаче, с които първият
съд е обосновал този си извод за несъставомерността на деянието от обективна
страна, са незаконосъобразни и не се споделят от настоящия състав.
За да
оправдае подсъдимия, първостепенният съд е приел, че определенията на съда, с
които по реда на чл.68 ал.5 от ЗМВР и чл.11 ал.4 от Наредбата за реда за
извършване и снемане на полицейска регистрация, се предоставя разрешение за
принудително снемане на полицейска регистрация на обвиняемо лице, не се
обхващат от понятието „съдебно решение” по смисъла на чл.296 ал.1 от НК,
доколкото не касаят съдебно произнасяне по съществото на спора, а представляват
„акт, с който съда се произнася по процедурни въпроси – по допустимостта на
производството и по неговото развитие”.
Въззивният
съд счита, че това становище, изразено в съдебния акт, предмет на настоящата
проверка, е незаконосъобразно. Така направеното тълкуване от
първоинстанционният съд на понятието „съдебно решение” за целите на конкретното
наказателно производство, се явява неправилно, доколкото в състава на
престъплението по чл.296 ал.1 от НК, същото е употребено като родово и включва
всички подлежащи на изпълнение съдебни актове /всеки акт на съда, като родов
признак/. В тази насока касационната инстанция е имала възможност да се
произнесе, че в случаите, когато законодателят е имал за цел да осигури
наказателноправна защита на по-широка категория обществени отношения, които
даден вид деяния застрашават или увреждат, и които се явяват техен обект, той е
изразил това недвусмислено като е използвал родовото понятие „съдебно решение”,
включващо както влезлите в сила съдебни решения, за които наред с формалната е
налице и материална законна сила с присъщата за последната сила на пресъдено
нещо, така и останалите съдебни решения, подлежащи на изпълнение, които съдът
постановява /в този смисъл решение № 615/14.01.2002 г., 2 н.о. ВКС/. Логиката
на това тълкуване се обяснява със законодателното разрешение при определяне
съдържанието на други престъпни състави да се използва освен понятието „съдебно
решение” /чл.296 ал.1 НК/ и „влязло в сила съдебно решение” /чл.172 ал.2 НК,
чл.293а НК/, от което става ясно, че законодателят прави точно разграничаване
между видовете съдебни решения, когато при криминализирането на даден вид
деяния, включва съдебния акт като признак от обективния състав на
престъплението. В този аспект е и ТР № 22/20.04.1983 г. на ОСНК на ВС, в което
макар, че тълкуването на понятието „съдебно решение” е дадено по повод
съдържанието на обективен признак от разпоредбата на чл.182 ал.2 от НК, са
налице основания за приложимост на възприетите критерии за разграничаване на
съдебните актове и в останалите случаи, при които като обективен признак от
престъпния състав е използвано родовото или видовото понятие за съдебно
решение.
Следователно
разпоредбата на чл.296 ал.1 от НК не може да бъде изключение от възприетото и
очертано вече разграничение. Обективният признак на състава на тази разпоредба
обхваща всеки акт на съда /като родов признак/, който подлежи на изпълнение. Като
такъв следва да се разглежда и съдебното определение за предоставяне на
разрешение за принудително снемане на полицейска регистрация на обвиняемо лице.
Със същият се решава по същество поставено пред съответния първоинстанционен
съд искане по реда на чл.68 ал.5 от ЗМВР и чл.11 ал.4 от Наредбата за реда за
извършване и снемане на полицейска регистрация и съответно същия подлежи на
изпълнение /но не се ползва със сила на пресъдено нещо/. С този съдебен акт
обаче не е въведено директно задължение по отношение на подсъдимия И. да
извърши определено правно действие, а адресати на същия са съответните полицейски
органи, които следва да предприемат необходимите действия, съгласно
правомощията си по глава пета, раздел 1 от ЗМВР, за да извършат принудително
действията по полицейската регистрация на подсъдимия /чл.68 ал.3, т.2 и 3 от ЗМВР/, след издадено съдебно разрешение за това. Аргумент за този извод се
черпи от текстът на чл.11 ал.4 и 5 от цитираната Наредба, съгласно които: „при
отказ на лицето за дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за
ДНК профил, полицейския орган изготвя мотивирано искане до съответния
първоинстанционен съд за издаване на разрешение за принудителното им
извършване. При издадено разрешение, действията се извършват принудително”, а „за
осигуряване явяването на лицето в структурите и звената по чл.5 ал.1 или за
принудителното извършване на дактилоскопиране, фотографиране и изземване на
образци за ДНК профил, полицейският орган предприема необходимите действия
съгласно правомощията му по глава пета, раздел 1 от ЗМВР”. Ето защо, този
състав на въззивната инстанция намира, че доколкото подсъдимия не е директен
адресат на процесния съдебен акт, то с отказа му да съдейства на полицейските
органи за доброволно извършване на действията по ал.3 на чл.68 от ЗМВР, същият
не е осуетил изпълнението на същия този съдебен акт. Полицейските органи са
тези, които следва да предприемат необходимите действия, съгласно
предоставените им законови правомощия по глава пета, раздел първи от ЗМВР, за
да изпълнят посочения съдебен акт, като снемат принудително полицейска
регистрация на подсъдимия, след като им е предоставено съдебно разрешение за
това по надлежния нормативен ред.
Следователно, поради липсата на един от
елементите от обективната страна на състава на престъплението, деянието на
подсъдимия И. се явява несъставомерно по чл.296 ал.1 от НК. Доколкото в случая
инкриминираното на подсъдимия поведение е несъставомерно, поради отсъствие на
решаващ признак от обективния състав на предметното престъпление, според
въззивната инстанция липсва основание да се обсъжда въпроса за субективната
страна на деянието. Разглеждането на поставеният в протеста въпрос за допуснато
от първата инстанция съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348
ал.3, т.2 от НПК – липса на мотиви, тъй
като предложените такива в протестирания акт били противоречиви, налага извод за неговата
неоснователност, при процесуалното развитие на конкретния казус. Принципно,
когато са налице основания за пълното оправдаване на едно лице по възведеното
му обвинение, допуснатите нарушения на процесуалните правила, дори и да са от
категорията на абсолютните съществени, не могат да доведат до нарушаване на
неговите права, което да стане повод за връщане на делото за ново разглеждане,
тъй като правата на подсъдимото лице в най-пълна степен са гарантирани чрез
постановяването на оправдателна присъда. В този смисъл, наведените в протеста
конкретни доводи в полза на твърдението за допуснати от първостепенният съд
съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на оспорената
присъда, е безпредметно да бъдат разглеждани.
По
всички тези съображения, настоящият състав на въззивната инстанция прие, че въз
основа на така установените фактически положения и констатации, направени след
съвкупна преценка на доказателствения материал по делото, не може да се изведе
правен извод, че инкриминираното поведение на подсъдимия В.И. сочи на
обективните и субективни признаци на неправомерното посегателство срещу
правосъдието, визирано в разпоредбата на чл.296 ал.1 от НК. Поради това СОС
намери, че подсъдимия правилно, законосъобразно и обосновано от първостепенния
съд е признат за невиновен и оправдан за това да е извършил посоченото
престъпление. Съобразно това се налага и крайното заключение на настоящата
инстанция, че протестирания съдебен акт следва да бъде изцяло потвърден.
Воден от
горните мотиви и на основание чл.338, вр. чл.334 т.6 от НПК, С. окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 4 от 14.01.2020 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.о.х.д. № 271/2019 г. по описа на същия съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране по касационен ред.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/