Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260080 / 14,09,2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, VІІІ
граждански състав, в публично заседание на седемнадесети юни 2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при участието на секретаря ПЕНКА
ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия
СВИРКОВА въззивно гражданско дело № 788/2020 г. и прие следното:
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А.П.Х. с ЕГН **********;
против решение № 184/16,01,2020 г., постановено по гр. д. № 4349/2019 г. по
описа на РС – Пловдив, ІV гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на
решението поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати
при постановяването му нарушения на съдопроизводствените правила, от въззивния
съд се иска да го отмени и вместо това да реши спора като отхвърли предявените
искове.
Ответникът
по въззивната жалба – С.Б.И. с ЕГН **********; изразява становище за
неоснователност на същата и иска потвърждаване на обжалваното решение.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
следното:
Производството
е образувано по предявени по реда на чл. 422 от ГПК обективно съединени искове
с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Предявени от С.Б.И. с ЕГН **********; против А.П.Х. с ЕГН **********.
От
съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца вземания, присъдени
със Заповед № 1574/20,02,2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 2490/2019 г. на РС Пловдив, както следва:
сумата от 1000 лв., представляваща дължим остатък от наемна цена по сключен
между тях договор за наем от 25,01,2018 г., дължима за периода от 25,01,2018 г.
до 25,01,2019 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
заявлението – 11,02,2019 г., до окончателното й изплащане.
Ответникът оспорва основателността на исковете.
Признава, че между страните е сключен твърденият от ищеца договор за наем,
както и че през процесния период е ползвала предоставения й по договора
недвижим имот. Възразява обаче, че обектът бил предоставен за обитаване, без да
има статут на помещение за живеене – представлявал ателие за творческа дейност,
а не жилище. Поради това ответникът счита, че не дължи заплащане на
претендирания остатък от наемна цена.
От приложеното ч. гр. д. 2490/2019 г. на РС Пловдив
се установява, че за претендираните вземания ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение срещу ответника, срещу която последният е предявил възражение в срок.
Това обуславя извода за допустимост на искове за установяване на вземания.
Страните не спорят, че помежду им е валидно сключен
соченият в исковата молба договор за наем от 25,01,2018 г. Със същия ищецът се
е задължил да предостави на ответника ползването на „апартамент (ателие)“, находящо
се на посочен в договора адрес, като срещу това ответникът се е задължил да
заплаща наемна цена в размер на 150 лв. месечно.Страните не спорят, че ищецът е
изпълнил задължението си като е предоставил на ответника ползването на посочения
в договора обект, както и че през процесния период ответникът е обитавал същия.
Възраженията
на ответника за недължимост на наемната цена поради това, че имотът не
представлявал жилище, са неоснователни. Договорът за наем е консенсуален – той
поражда действие от момента на постигане съгласието между страните, независимо
от предаването на вещта и от осъществяване на уговореното ползване. Поради това
с факта на сключването му за ответника възниква задължението за заплащане на уговорената
наемна цена за периода на действие на договора. Както се посочи, не е спорно,
че през процесния период договорът между страните не е прекратил действието си.
При
тежест върху ответника, същият не доказва да е изпълнил задължението си за
заплащане на претендирания остатък от уговорената наемна цена за процесния
период. С това предявените искове за дължимост на главницата следва да се
приемат за основателни. От това следва основателността и на акцесорната
претенция за заплащане на обезщетения за забавеното плащане на процесните
наемни вноски в размер на законната лихва, считано от предявяване на заявлението
до окончателното изплащане.
По
изложените съображения предявените претенции за установяване дължимостта на
спорните вземания следва да се приемат за основателни. Като е стигнал до същите
правни изводи, РС е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Затова съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 184/16,01,2020 г., постановено по гр. д.
№ 4349/2019 г. по описа на РС – Пловдив, ІV гр. състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: