№ 25
гр. Кърджали , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ в публично заседание на
седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова
Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно
гражданско дело № 20215100500091 по описа за 2021 година
С решение № 25/11.02.2020 г., постановено по гр.д. № 48/2020 г. по
описа на Районен съд – А. е отхвърлен предявеният като частичен
установителен иск по чл. 422 ГПК от „У.Б.“ ООД, гр. М. против „Р.“ ООД, с.
Б.И., общ. А., за сумата в размер на 21 888, 39 лв., от която 18 510 лв.
представляваща левовата равностойност на 9 500 евро, част от дадения заем
от „У.Б.“ ООД на „Р.“ ООД общо в размер на 28 300 евро, и 3 308,29 лв. -
мораторната лихва за забава за периода 16.03.2018 год. - 16.12.2019 год.,
ведно със законната лихва върху главницата от 18 510, 10 лв., считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.г.д. 3/2020 г. по описа на РС-А. 06.01.2020 г. до окончателното й
изплащане. С решението са присъдени разноски.
Въззивното производство е образувано по подадена жалба от „У.Б.“
ООД, гр. М. чрез представител по пълномощие, с която така постановеното
решение се обжалва изцяло като неправилно поради нарушение на
материални. Излагат се съображения. Моли се да се постанови въззивно
решение, с което обжалваното да се отмени, вместо което се постанови
друго, по съществото на спора, с което предявеният за разглеждане иск да се
1
уважи изцяло. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание жалбодателят се представлява от представител по
пълномощие, който поддържа жалбата.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
„Р.“ ООД чрез представител по пълномощие, с който ВЖ се оспорва като
неоснователна. Претендира се присъждане на направените по делото
разноски. В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се
представлява. С писмено становище се поддържа оспорването на въззивната
жалба и претенцията за разноски в тази инстанция.
Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:
Жалбата е подадена в срок и от страна, имаща интерес от обжалването,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
При извършената служебно проверка съгласно чл. 269 ГПК на
първоинстанционното решение, обжалвано изцяло, въззивният съд
констатира, че същото е валидно и допустимо, като по останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК е частичен иск за
установяване на вземане с правно основание чл. 240 ЗЗД, представляващо
неизпълнено парично задължение, произтичащо от договор за заем в размер
на 28 300 евро, като се претендира частично сумата в размер на 18 580, 10 лв.,
представляваща левова равностойност на 9500 евро, мораторна лихва за
периода от 16.03.2018г. до 16.12.2019 г. в размер на 3 308, 29 лв., ведно със
законната лихва главницата, считано от 06.01.2020 г. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до
окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед №
3/06.01.2020г за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 3/2018г. по описа на Районен съд-А..
Установителният иск за съществуване на вземането е предявен след
подадено възражение от ответника- длъжник в заповедното производство, в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и е процесуално допустим, поради което следва да
се разгледа по същество.
2
Съгласно представеното по делото заверено копие на споразумение от
15.03.2018 год., „Р.“ ООД дължи на „У.Б.“ ООД заем в размер на 28 300 евро.
С писмена покана от 22.10.2019 год, ищцовото дружество е поканило
ответното такова да върне сумата в размер на 28 300 евро в срок до 30.11.2019
год.
От извлечение от счетоводен баланс от 31.12.2018 год. се установява, че
към посочената дата от дружеството не са осчетоводявани предоставени
заеми на предприятия от група; заеми, свързани с асоциирани и смесени
предприятия, както и други заеми.
При тези фактически обстоятелства по делото, се налагат следните
изводи: предявеният за разглеждане частичен иск за установяване
съществуване на вземане на ищеца на основание договор за заем, е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли. Основна характеристика
на договора за заем е, че същият е реален, което предполага предаване на
заемната сума, респ. доказване в исково производство фактическото
предаване на сумата. Договорът за заем не се счита за сключен, ако в него
или в съпътстващи документи не е ясно изразено, че заемната цена е
предадена на заемателя. Договорът за заем е неформален договор, който може
да бъде сключен устно или в писмена форма. По повод на последното,
съдебната практика приема еднозначно, че, за да бъде доказано сключването
на договор за заем за суми над 5 000 лв. (какъвто е настоящият случай), е
необходима писмена форма съгласно разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
Следователно реалното предаване на сумата по такъв договор следва и може
да бъде доказано в съдебен процес чрез надлежни писмени доказателства,
каквито от ищеца не са представени. Нещо повече, от ищеца не се твърдят
съществени елементи от договора за заем: дата на сключването му, срок на
договора, нито се твърди заемната сума, респективно претендираната като
частична такава, кога и при какви обстоятелства реално е предадена от
ищеца. Отделен от това е относимият в случая въпрос, че съгласно
действащото законодателство, плащанията на територията на страната в
размер на и над 10000 лв. трябва да се извършват само чрез превод или
внасяне по платежна сметка, каквито твърдения от ищеца не са въведени, а и
не се представени и доказателства за такова превеждане на суми от едното
3
към другото дружество, като заемната сума не само следва да бъде надлежно
преведена по един от двата начина, но и осчетоводена. В тази връзка, от
представеното от ответника извлечение от счетоводния баланс на ищцовото
дружество към 31.12.2018 г. се установява, че няма осчетоводени каквито е да
е суми, предоставени като заем. Следва да се посочи, че често самият договор
за заем може да послужи за разписка за реалното предаване на заемната сума,
но само ако волята на страните е изразена ясно и недвусмислено. Наличието
единствено на общи договорки относно правата и задълженията на страните
по един договор за заем, без да е ясно посочено, че сумата е предадена, не
може да представлява доказателство за реалното предаване на сумата. По
делото единственото доказателство, въз основа на което се претендира от
ищеца, че е възникнало облигационно отношение между страните във връзка
с договор за заем, е представеното споразумение от 15.03.2018 г., съгласно
което „Р.“ ООД дължи на „ЛУ.Б.“ ООД заем в размер на 28 300 евро. От
съдържанието на споразумението, нито ясно и недвусмислено е заявено от
страните, че такава сума реално е предадена, нито до такъв извод може да се
достигне, чрез тълкуване волята на страните по документа. От това следва и
извода, че представеното споразумение не съдържа нито съществените
елементи на договор за заем между тях, нито съпътстващ документ –
разписка, за реалното предаване на сумата, въз основа на която да се направи
извод за съществуването на такъв договор. Ето защо единствено
удостоверяването в споразумението, че ответното дружество дължи на
ищцовото дружество заем, макар и в посочен конкретен размер, без да
съдържа ясно и недвусмислено изразена воля на страните в посочения по-горе
смисъл, прави това единствено писмено доказателство, представено от
ищеца, недостатъчно и негодно да докаже съществуването на договор за заем,
по който ответното дружество да е задължен да върне каквато и да е парична
сума. С други думи ищецът не е провел успешно пълно главно доказване на
претенцията си за съществуване на вземане от ответника по договор за заем, в
т.ч. в частичен размер, поради което предявеният за разглеждане
установителен иск следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
До същите изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради
което въззивната жалба срещу обжалваното решение е неоснователна и
същото следва да се потвърди като правилно.
4
При този изход на делото жалбодателят „У.Б.“ ООД дължи на
въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски в
размер на 1 440 лв., представляващо адвокатско възнаграждение с включено
ДДС по договор за правна защита и съдействие от 22.03.2021 г.
Мотивирано от горното, Окръжен съд – Кърджали
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 25/11.02.2020г., постановено по гр.д. №
48/2020 г. по описа на Районен съд-А..
ОСЪЖДА „У.Б.“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. М., ул. „К. “ 1 да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление с.Б.И., квартал „Д.“, общ. А. направените във
въззивното производство разноски в размер на 1 440 лв., представляващо
адвокатско възнаграждение с начислено ДДС по договор за правна защита и
съдействие от 22.03.2021 г.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1 предл. второ ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5