№ 9922
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110171384 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца В. Г. К., ЕГН **********, срещу ответника
****************, ЕИК *********, обективно кумулативно съединени
искове с правна квалификация чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
вр. чл. 22 ЗПК, за прогласяване недействителност на Договор за заем № *****
от 22.12.2023 г. и иск по чл. 55, ал. 1, предложение 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 369, 97 лв. заплатени при изначална липса на
основание суми по горепосочения Договор.
Ищецът В. Г. К., ЕГН ********** твърди, че в качеството му на заемател
на 22.12.2023 г. е подписал Договор за заем № *****, с ответника
**************** в качеството му на заемодател, по силата на който
последният му е предоставил в заем сумата от 700 лв. срещу задължението да
погаси сумата по кредита на 15 двуседмични вноски, при ГЛП в размер на
40.03% и ГПР в размер на 39.66%. Съгласно чл. 1 от договора за кредит,
кредитополучателят поискал да му бъдат предоставени допълнителни услуги:
„*********************“ и услуга „********“. На същата дата 22.12.2023г.
между същите страни е подписан договор за предоставяне на допълнителни
услуги, с който са уговорени ********************* на 168,20 лв. и услуга
„********“ даваща право на ищеца да заплаща вноски по договора от
различни видове адреси на цена 392, 47 лв. Поддържа, че по процесния
1
договор е заплатил обща сума от 1069,97 лв., от които 369, 97 лв. били
заплатени при изначална липса на основание. Счита процесният договор за
изцяло недействителен. Твърди, че договорът за заем и договорът за
допълнителни услуги са неразделни, тъй като договорът за услуги би бил
безпредметен без договора за заем. Ето защо, счита, че цените на
допълнителните услуги би трябвало да се вземат предвид в общата стойност
на ГПР, като част от всички други разходи по кредита. Твърди, че тази
практика е прикриване на разходи. В заключение обобщава, че Договорът за
кредит е недействителен поради неточно посочване на ГПР на основание чл.
чл. 26, ал,1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. С оглед
изложеното твърди, че следва да се приложи чл. 55, ал. 1, предложение 1 ЗЗД,
за връщане на сумата от 369,97 лв. заплатени при изначална липса на
основание. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът **************** не депозира
отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
В тежест на ищеца по исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
предложение първо ЗЗД е да докаже, че на 22.12.2023 г. между страните е бил
сключен Договор за заем № *****, с посоченото съдържание, както и че
същият е недействителен на посочените основания - противоречие с
посочените в исковата молба материалноправни законови разпоредби. За
уважаване на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на исковата сума в полза на
ответника. В тежест на ответника е да установи основание за получаване,
респ. за задържане на полученото.
Между страните е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване,
че на 22.12.2023 г. между тях е подписан Договор за потребителски кредит №
***** от 22.12.2023 г., по който ответникът е отпуснал сумата от 700 лв.
Между страните не е спорно, а и се установява от представения договор за
потребителски кредит, че съгласно чл. 1.2 е договорено, че заемателят се
задължава за заплати възнаграждение за поискана услуга
“***************************“ в размер на 168,20 лева, а съгласно чл. 1.3
2
възнаграждение за поискана услуга „********“ в размер на 392,47 лева.
Съгласно чл. 1.6 възнагражденията за поискани и закупени допълнителни
услуги стават изискуеми с подписване на договора, но се разсрочват за срока
на кредита и се добавят към всяка вноска за погасяване на кредита. По делото
е приобщен и договор за предоставяне на допълнителни услуги от 22.12.2023
г. между страните, в който е уговорено, че се прекратява в случай че
договорът за заем бъде прекратен или развален. Безспорно е между страните,
че стойността на възнаграждението за допълнителни услуги по договор за
допълнителни услуги не е бил взет предвид при определяне на ГПР.
Видно от приобщените като част от доказателствената съвкупност пет
разписки, както следва: от 23.04.2024 г. за сумата от 629,97 лева, от 30.03.2024
г. за сумата от 80 лева, от 15.04.2024 г. за сумата от 100 лева, от 25.01.2024 г. за
сумата от 180 лева и от 29.02.2024 г. за сумата от 80 лева, ищецът е заплатил
на ответника по договора за кредит № ***** от 22.12.2023 г. сумата в общ
размер на 1069,67 лева.
При така установената фактическа обстановка от правна страна,
настоящият състав намира следното:
По иска по чл. 26, ал. 1 , предлож. първо ЗЗД:
Клауза, по силата на която се предвижда дължимостта на допълнителни
услуги „***************************“ на стойност 168,20 лева и услуга
„********“ на стойност 392,47 лева и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Общата стойност на допълнителните услуги е
560,67 лева при главница в размер на 700 лева, което представлява 80 % от
стойността на главницата по отпуснатия заем.Обсъжданата клауза от договора
носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
възнаграждение. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес
и за охраняване на неговите интереси, която дейност е свързана с
управлението на кредита. Ето защо, съдът приема, че уговарянето на тези
3
възнаграждения за допълнителни услуги е в нарушение и на чл. 10а ЗПК и чл.
33, ал. 1 ЗПК.
Основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че
е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са
необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да
се включва в същия възнагражденията за допълнителните услуги, е 39,66 %, а
при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съдът счита, че възнагражденията за допълнителни услуги представлява
скрито възнаграждение за кредитора, води до увеличаване на общия размер на
дълга и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка,
възнагражденията за допълнителни услуги е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит. Последното несъмнено води до
съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като
възнагражденията за допълнителни услуги не са включени като разход по
кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа
реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че възнагражденията за
допълнителни услуги бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля
4
многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17.
Воден от горните съображения, съдът приема, че предявеният главен иск
за нищожност на договора за кредит, поради противоречие на същия с
посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е
основателен и следва да бъде уважен на това основание.
По иска по чл. 55, ал. 1, предлож. първо ЗЗД:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице,
както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В
този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС,
III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
Установи се по делото, че ищецът е платил на ответника сума в общ размер на
5
1069,67 лева. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, т.е.
главницата в размер на 700 лева. С оглед изложеното и предвид изводите до
които съдът достигна за нищожност на договора за кредит, съдът намира, че
предявените искове са доказани по основание и размер и следва да бъдат
уважени изцяло.
По разноските:
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение №
515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Изявленията за
наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал.
1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. За определяне размера на адвокатското
възнаграждение, съдът следва да съобрази критериите, изведени в актуалната
практика на съда. Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат
за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди
всичко – фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от
21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683
от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение №
350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето защо, като
взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
исковете са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет ,
срочното разглеждане на делото без участие на процесуални представители на
страните, както и цената на иска, на оказалия безплатна правна помощ адвокат
следва да бъде определено възнаграждение в размер на 300 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 100 лв. за държавна такса.
6
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. Г. К., ЕГН **********, срещу
ответника ****************, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: ************************************* иск с правна
квалификация чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК
НИЩОЖНОСТТА на Договор за заем № ***** от 22.12.2023 г., сключен
между тях, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
„****************, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
************************************* да заплати на В. Г. К., ЕГН
********** сумата от 369, 97 лв./ триста шестдесет и девет лева и 97
стотинки/, представляваща платена без основание сума по Договор за заем №
***** от 22.12.2023 г., сключен между тях.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „****************, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление:
************************************* да заплати В. Г. К., ЕГН
********** сумата от 100 лв./ сто лева/ – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ГПК „****************,
ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
************************************* да заплати на адвокат Д. Г.,
*******, с № ********* сумата в размер на 300 лв./ триста лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА на В. Г. К., ЕГН ********** в исковото
производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7