№ 589
гр. Благоевград, 03.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Вера Коева
Емилия Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20231200500745 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 12383/15.06.2023г. , подадена от
„Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.**, чрез пълномощник, против Решение № 298/18.05.2023г.,
постановено по гр.д.№ 126/2023г. по описа на РС Благоевград.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и
необоснованост на решението на районния съд като се иска отмяната му
изцяло и отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Оспорват се
изводите на съда за недействителност на целия договор за кредит на всяко
едно от основанията, на които се е позовал. Излагат се подробни фактически
и правни доводи, че договорът за кредит не е сключен в нарушение на чл.10,
ал.1 ЗПК, а се касае за договор, който съдържа всички законови изисквания
относно съдържание и яснота на клаузите.
Оспорват се и изводите на съда за недействителност на основание чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, относно непосочване на ГПР и общо дължимата от
потребителя сума. Поддържа се сключване на договора при съобразяване на
минималните размери на ГПР и ГПР, както и при съобразяване на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК. Поддържа се тезата, че в
случая потребителят по собствена воля и доброволно е закупил пакет от
допълнителни услуги, а в случая, че се счетат последните уговорки за
недействителни, то това не влияе на действителността на целия договор.
При подробно изтъкване на доводи в горната насока се поддържа, че
сключеният договор е валиден, поради което обвързва сключилите го страни,
като се иска отмяна на решението и постановяване на ново по същество за
отхвърляне на предявения иск. Поискани са разноски.
1
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна. В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по нея от въззиваемата страна.
Жалбата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че в договора
ГПР не е посочен изрично по ясен и недвусмислен начин, както и че
действителния му размер е различен от уговорения, което се е отразило
изцяло на недействителността на договора, поради което се от потребителя се
дължи връщане само на чистата получена сума по кредита. Поддържат се
твърденията и за недействителност на допълнително закупените услуги
„Фаст“ и „Флекси“, на основание чл.10а, ал.2 ЗПК и като клаузи, които не са
уговорени индивидуално с потребителя и на това основание са
неравноправни. Претендирането им се сочи, че нарушава и разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК. При подробно развити аргументи, както фактически, така и
правни, в горната насока се иска потвърждаване на решението като правилно
и законосъобразно.
Изтъкнати са подробни аргументи и относно недължимост на разноски в
случаите на частично отхвърляне на иск на потребител относно отхвърлената
част.
От въззавемата страна не се сочат доказателства и няма искане за
събиране на нови такива.
По делото е постъпила и частна жалба с вх.№ 13494/29.06.2023г.,
подадена от М. Я. Д. против Определение № 954/16.06.2023гг., постановено
по гр.д. № 126/2023г. по описа на РС Благоевград, с което е оставено без
разглеждане искането на ищеца за изменение на решението в частта за
разноските - пр.основание чл.248 ГПК.
В частната жалба се изтъкват подробни доводи за присъждане на
поисканите и доказани по размер и основание пред първата инстанция
разноски.
Препис от частната жалба е връчена на насрещната страна, която в
указания срок не е подала отговор.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват. С
писмени становище и двете страни поддържат съответно въззивната жалба и
отговора към нея. Не се сочат нови доказателства и няма искания за събиране
на нови такива.
Съдът, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и
съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба
от М. Я. Д., ЕГН **********, с която против „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК ********* е предявен осъдителен иск – за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 8027,06 лв. /след изменение на размера на иска
на основание чл.214 ГПК в с.з. от 19.04.2023г./, представляваща недължимо
платени суми по сключен между страните Договор за потребителски кредит
№ 30038623849/07.08.2019г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на искова молба - 20.01.2023 г. до окончателното й
изплащане – правно основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1. предл.
I от ЗЗД.
С обжалваното решение № 298/18.05.2023г. искът е уважен изцяло, като
„Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* е осъдено да заплати на М.
Я. Д., ЕГН **********, сумата в размер на 8 027.06 лв. (осем хиляди и
двадесет и седем лева и 06 стотинки), представляваща недължимо платени
суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано
2
от датата на депозиране на настоящата искова молба - 20.01.2023 г. до
окончателното й изплащане. Със същото решение „Профи кредит България“
ЕООД е осъдено да заплати на М. Я. Д. направените по делото разноски в
размер на 312.08 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 500 лв.
възнаграждение за вещо лица, а на адв. Г. Г. Ч. сумата в размер на 1102.71 лв.,
представляваща възнаграждение за адвокат.
От М. Я. Д. е постъпила молба с вх.№ 11157/30.05.2023г. за изменение
на решението в частта за разноските. С молбата се иска изменение на
решението, в частта на присъдените по размер и основание разноски, като се
иска присъждане на действително направените разноски за заплатена
държавна такса в размер на 321,08 лв., а не неправилно посочената в
диспозитива сума от 312,08 лв., както и присъждане на внесените в указания
от съда срок допълнителна сума за окончателно заплащане на дължимото на
вещото лице възнаграждение от 151,80 лв.
С обжалваното от М. Я. Д. Определение № 954/16.06.2023г. молбата й
по реда на чл.248 ГПК – за изменение на решението в посочената част, е
оставена без разглеждане с аргумент – липса на представен от страната
списък по чл.80 ГПК.
От анализа на събраните писмени доказателства и приетата по делото
съдебно – счетоводна експертиза /основан и допълнителна/ се установяват
следните факти:
Не е спорен между страните фактът, че на 07.08.2019г. след искане от
М. Я. Д. за отпускане на потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ и
„Стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредит“ между страните по делото е сключен Договор за потребителски
кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 30038623849. По силата на същия -
кредиторът „Профи Кредит България“ ЕООД е предоставил на
кредитополучателя М. Я. Д. кредит в размер на сумата от 5000 лева, със срок
на кредита 36 месеца. Страните са се договорили, че размерът на вноската по
кредита е 243.21 лева, ГПР 49.14 %, Годишен лихвен процент 41.00 %,
Лихвен процент на ден: 0.11 %, като дължимата сума по кредита е 8755.49
лева.
В договора е отбелязано, че при кандидатстването си за потребителски
кредит, кредотополучателят изрично е поискал да закупи допълнителна
незадължителна услуга, посочена в т. V. „Поискани от клиента допълнителни
възможности“ на този ДПК. Редът за използването на закупената
незадължителна допълнителна услуга е описан подробно в Общите условия
на „Профи Кредит България“ ЕООД към договорите за потребителски кредит
на физическо лице.
С договора е уговорено дължимо от кредитополучателя възнаграждение
за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1250,00 лева, а това за
закупена допълнителна услуга „Флекси“ – от 2 500,00 лева. Размерът на
вноската по закупена допълнителна услуга е 104.16 лева и е дължима заедно с
месечната погасителна вноска по кредита. Постигната е уговорка между
страните възнаграждението за поисканата и закупена допълнителна
незадължителна услуга да стане изискуемо с подписването на този ДПК, но се
разсрочва за срока на ДПК на равни месечни вноски и се добавя към
месечните вноски за погасяване на кредита. В случай, че кредитополучателят
поиска да погаси изцяло или частично своя кредит преди уговорения срок,
възнаграждението за закупената допълнителна услуга за периода между
настъпилата и следващата падежна дата е изискуемо в пълен размер, а ако
кредитополучателят е закупил допълнителна услуга „Фаст“ дължи
възнаграждението за същата в пълен размер. Общото задължение по кредита
и по закупена допълнителна услуга е 12 505.49 лева, а общият размер на
вноската - 347.37 лева. Дата на погасяване - 10 ден от месеца. Договорът е
подписан от страните, по което не се спори. Като писмено доказателство
3
приет и Погасителен план към договора, според който е видно, че месечните
анюитетни вноски по кредита са общо 36 на брой, с начален падеж 10.09.2019
г. и краен падеж 10.08.2022 г., с размер на вноската по кредита ежемесечно по
347.370 лева.
В Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към Договор за
потребителски кредит, които са в сила от 25.06.2019 г., представляващи
неразделна част и приложими по отношение на всички договори за
потребителски кредити, следователно относими и към настоящия казус, се
посочват какъв е начина за сключване и отпускане на кредит по ДПК, какво е
договорното възнаграждение /годишен лихвен процент/, правата и
задълженията на всяка една от страните по договора за кредит, санкциите и
кога настъпва предсрочната изискуемост, по какъв начин се връчва
известието до кредитополучателя и реда и начина за изменение на Общите
условия. Договорено е между страните, че за ползвания кредит
кредитополучател дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент е
определен в т. VI от ДПК. Общият размер на ДВЗ по кредита е предварително
определен в погасителния план на база на лихвения процент по ДПК. /т. 4. 1/.
Следващата т. 4. 2 гласи, че лихвата по кредита се изчислява върху усвоената
и непогасената главница за периода на ползване на кредита и започва да тече
от датата на усвояване на кредита За целите на изчисляване на лихвата,
посочена в т. VI от ДПК, се приема, че годината се състои от 360 дни, а
месецът се състои винаги от 30 дни. В т. 4. 4 се посочва, че ако е закупена
допълнителна незадължителна услуга, страните по този ДПК се споразумяват
възнаграждението за закупената услуга, което възниква на кредитополучателя
като задължение към деня на отпускане на кредита, да се разсрочи във
времето и да се погасява от него като част от погасителните вноски и в
рамките на погасителния план. Видно от т. 6. 1 е че кредитополучателят се
задължава да върне на кредитора така предоставените парични средства,
заедно с ДВЗ и дължимото възнаграждение при закупена допълнителна
услуга, в размер и срок съгласно посоченото в т. VI от ДПК и според
погасителен план, неразделна част от ДПК. Всяка една от страниците на
Общите условия е подписана от страните - кредитор и кредитополучател.
Според приетата от първоинстанционният съд съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че общата сума, която е платена от М. Я. Д. по ДПК
е в размер на 13 027,06 лв., като разликата между общо дължимата сума при
първоначално подписване на ДПК в размер на 12 505,49 лв. и общо платената
сума от М. Я. Д. е в размер на 13 027,06 лв., е 521.57 лв., която сума е
разпределена по следния начин - за дължима законова лихва след
прекратяване на ДПК – 10,72 лв., такси по тарифа в размер на 180,00 лв. и
лихви за просрочия в размер на 331,20 лв.. Възнаграждението по пакет
допълнителни услуги води до нарастване на ГПР до размер на 104.40 %, а
сумата платена по договора за допълнителни услуги от ищеца в размер на
521.57 лева, както и възнаграждението по пакет допълнителни услуги води до
нарастване на ГПР до размер на 112.65 %.
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните /т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/.
При служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва
4
да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя, изложени във въззивната
жалба относно правилността му в оспорваната част на поддържаните в
жалбата основания.
При така установената в съответствие със събраните доказателства
фактическа обстановка първоинстанционнитя съд е уважил иска. Дадената
правна квалификация съответства на фактите, на които ищецът обосновава
иска си и искането за защита – чл.55, ал.1 ЗЗД.
Подробно в мотивите е обосновано, че целият договор за кредит е
недействителен на на няколко основания. Първото е, че при сключване на
договора е нарушена разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, като е изтъкнато, че в
процесния случай има видима разлика между размера на шрифта в текста на
договора за потребителски кредит, в частта с която се отпуска кредит и се
определят ГЛП, ГРП, срок за плащане и общия размер на сумите за плащане,
и частта, с която се уговаря споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. Изтъкнато е още, че споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги е част от договора за кредит, доколкото от
една страна е сключено само поради сключване на кредитния договор и от
друга страна сумите, дължими по споразумението и начина им на плащане са
посочени именно в договора за кредит. С оглед изложеното, съдът е счел, че
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради което договорът за
потребителски кредит и споразумението за предоставяне на допълнителни
услуги са недействителни на това основание.
Съдът е приел за недействителен целия договор и на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, като се е позовал на целите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
При неяснота на клаузите на договора съдът следва да ги тълкува според
целите на тази директива, която в съображения 19 и 24 изискват преди
сключване на договора на потребителя да се предостави ясна информация за
клаузите на договора, както и за осигуряване възможност да вземат
информирано решение дали да го сключат или не.
С оглед горецитираните цели на Директивата съдът е приел, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице и води до недействителност
по смисъла на чл. 22 от ЗПК на целия договор не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване,
но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените
цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но
посочения в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
Изтъкнато е, че в случая е посочен размер на ГПК от 49,14 % , но този
размер не отговаря на действително приложимия между страните ГПР.
Изтъкнати са подробни мотиви за нищожност на клаузите за
т.нар.допълнителни услуги Фаст и Флекси, поради уговарянето им глобално,
а не индивидуално, което е в разрез с изискванията на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК,
дължимите за тях възнаграждения представляват разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19,
ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в
договора за кредит ГПР и води до значително, дори драстично увеличение на
тежестта на задължението на заемателя. По този начин се стига до
заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който забранява ГПР да
5
бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва, особено като се има
предвид, че уговореният в договора за кредит ГПР е в размер на 49.14 %, като
в тази стойност не е включено възнаграждението за допълнителните услуги.
На практика е договорено възнаграждение за кредитора, което длъжникът
дължи за практически гарантирани от законодателя възможности и което като
такова противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
Споразумението за допълнителни услуги е сключено и в нарушение на
добрите нрави – уговорено е заплащане на услуга, която реално не е
получена. С уговарянето им от страните е налице нарушение и на чл. 10а, ал.
2 и ал. 4 от ЗПК, тъй като ответникът като кредитор не може за изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Отделно от това, клаузите за допълнителните услуги
„Фаст“ и „Флекси“ не са ясно и точно определени, фиксирана е само сумата
на всяка едно от двете услуги, без да е ясно в какво се изразяват те, как и
определен размерът на всяка едно от тези услуги, ползвани ли са от ищеца в
качеството му на потребител, което означава, че кредиторът не се е съобразил
с цитираните законови разпоредби на ЗПК при сключването на договора за
потребителски кредит с ищеца.
Предвид изложеното дотук, съдът е счел, че в конкретният казус
клаузата, съдържаща се в Раздел VI „Параметри" от Договор за
потребителски кредит, сключен между ищеца М. Д. и ответника „Профи
Кредит България“ ЕООД, която предвижда заплащането на възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Фаст" в размер на 1250.00 лева и клаузата
съдържаща се в Раздел VI "Параметри" от Договор за потребителски кредит,
сключен между него и „Профи Кредит България“ ЕООД, която предвижда
заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в
размер на 2500.00 лева, страдат от съществени пороци и в този си вид те не
могат да породят правни последици за страните.
Съдът се е позовал, че в случая в ГПР следва да се включат и горните
разходи, с което на практика се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и в
този случай се надвишава петкратния размер на законната лихва, т.е. да не
надвишава 50 % .
Предвид горните правни доводи, послужили на първоинстанционният
съд да уважи иска, съдът дължи произнасяне само по изтъкнатите от
жалбоподателя във въззивната жалба оплаквания.
Подробно в първата част на жалбата се изтъква липсата на основание на
съда да приеме договора за недействителен, поради нарушаване на
изискването на чл.10, ал.1 ЗПК относно размера на шрифта. Принципно е
вярна тезата, че съдът следва служебно да следи за нищожни договори или
отделни клаузи в тях, когато се касае до прилагане на императивни
материални правни норми. Независимо от спецификата на предвиденото в
закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не
могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок
конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на
установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата
или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно,
като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със
срок. В тази насока са мотивите, изразени в ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д.№
1/2020г. на ОСГТК на ВКС, с което е възприето, че съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на
отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без
да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.
6
Във всички случаи обаче, при констатиране от съда на
нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е
произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение и
независимо от това дали тази нищожност е изтъкната изрично от ищеца или е
констатирана служебно от съда, за да бъде спазен принципът на
състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните
състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не
зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни
клаузи, както и да даде възможност на страните да изразят становище по този
въпрос и евентуално да посочат доказателства. Когато нищожността е видима
от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба
доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по
делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по
чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в
хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността , съдът
е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде
възможност да изразят становище и посочат доказателства.
В случая ищецът не се е позовал в исковата молба за нищожност на
договора, поради нарушаване на чл.10, ал.1 ЗПК - сключването в писмен вид
на всички елементи от договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12. Това е по същество произнасяне относно формата на
сделката. Относно недействителност на формата в исковата молба няма
позоваване от ищеца, няма оспорване от ответната страна. В проекта на
доклад съдът не е указал на страните, че ще извърши такава проверка за
действителност на сделката на това основание, не е дал възможност за
становище и за доказателства. Ето защо в случая е налице процесуално
нарушение. С оглед диспозитивното начало от една страна, съдът не е имал
право да изведе правните си доводи въз онова на незаявено от ищеца
обстоятелство , а с оглед на състезателния принцип е следвало да даде
възможност и на двете страни да изразят становище относно проверката за
действителност на договора, която ще извърши. В случая обаче това
нарушение не следва да се счете за съществено, доколкото от една страна от
оспорващата страна – въззивника, не е направено доказателствено искане за
проверка на констатациите на съда относно размер на шрифта, на който е
съставен договора и всички останали елементи към него, а от друга страна –
искът следва да се счете за основателен, но на самостоятелно основание,
различно от това за нищожност на договора, поради сключването му в
нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК.
Няма спор между страните относно потребителския характер на
сключения помежду им договор, предвид качеството на въззиваемата страна
като физическо лице, сключващо договора именно в това му качество, на
физическо лице, а не за финансиране на търговска или друга професионална
дейност, а въззивната страна, че сключва такъв тип сделки по занятие.
Ето защо правилно са съобразени условията за недействителност на
такъв вид договори, уредени в ЗПК, относими и към процесния договор.
В случая първоинстанционният съд правилно е приел, че клаузата за
т.нар.допълнителни услуги фаст и флекси са недействителни – нищожни на
няколко основания.
На първо място се касае до нарушение на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД ,
поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК . В текста на чл. 10а
ал. 2 от ЗПК е посочено ,че кредитора не може да иска заплащането на такси и
комисионни за действия , които са свързани с усвояване и управление на
кредита . Допълнителните услуги, които са посочени в договора
представляват действия по усвояване и управление на кредита. Съгласно
разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗПК видът, размера и действието ,за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
7
договора. Това означава, че клаузите в договора трябва ясно и точно да е
посочено възнаграждението за всяка една допълнителна услуга.
Възнаграждението за услугите е посочено общо в договора за двата вида
услуги .
Споразумението за допълнителни услуги е нищожно на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави . Съдебната
практика на ВКС ( виж Р. № 452/ 25. 06. 2010г. по гр. д.№ 4277/2008г. на ІV-
то гр. отд. на ВКС ; Р. № 153/ 24. 07. 2015г. по гр. д.№ 3014/2014г. на ІІІ-то гр.
отд. на ВКС ;) еднозначно приема ,че договора ще противоречи на добрите
нрави , когато е нарушен принципа за еквивалентност на насрещните
престации.
Споразумението за допълнителните услуги противоречи на добрите
нрави и поради нарушаване на принципите на справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Неморално
и неетично е да се уговаря възнаграждение за услуги , които няма данни да са
предоставени реално на клиента.
Споразумението за допълнителни услуги е нищожно и на основание чл.
21 ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 26 ал.1 от ЗЗД, поради заобикаляне на закона.
В разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК е нормативно установена забрана
да се определя ГПР, който е по- висок от 5-пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения . Такава уговорка е нищожна на основание чл. 19
ал.5 от ЗПК. При положение ,че в договора е предвидено заплащането на
възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали ще бъдат
предоставени допълнителните услуги на практика чрез споразумението се
заобикаля забраната в чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР.
Пакетът от допълнителни услуги представляват разходи по кредита за
потребителя . Тези разходи би следвало да намерят стойностно изражение в
ГПР. Според приетата експертиза – при включване на разходите по тези
клаузи фаст и флекси ГПР надхвърля максималния законов размер. За да не
се допусне това кредиторът е използвал правната форма на „пакет от
допълнителни услуги „ ,чрез която заобикаля забраната на закона за по –
висок размер на ГПР. При установената нищожност на споразумението за
допълнителни услуги очевидна е целта на кредитора да постигне непозволен
правен резултат, а именно по – висок ГПР, чрез позволени правни средства-
споразумение в договора за предоставяне на допълнителни услуги.
В случая сключването на договора с тези т.нар.допълнителни клаузи,
които са нищожни по изложените по-горе съображения. Налице е нарушение
на нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 вр. с чл.11, ал.1,т.10 от Закона за
потребителския кредит, според която годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи/, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит и който се изчислява по формула, съгласно Приложение 1 към закона,
като вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Легална дефиниция за "Общ разход по кредита за потребителя" е
дадена от законодателя в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
потребителския кредит, където е посочено, че това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Посочването на
8
размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин се информира
потребителя за възможността да съобрази реалната цена на финансовата
услуга, а също и да прецени икономическите последици от сключване на
договора, което ще му даде възможност да направи избор да сключи или не
договора за кредит. В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът
за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
В съдържанието на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, тъй като на първо място в процесния договор е посочен % на ГПР
под 50 % , с което само формално е спазено изискването на закона. В
договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР
е посочен като абсолютна стойност, при неспазване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е позволило на ответника да прецени
икономическите последици от сключването на договора, поради което съдът
намира, че той е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Със сумите, уговорени като дължими по допълнителните клаузи фаст и
флекси на практика кредитът се оскъпява над допустимите 50 % според
императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и именно поради това същите не са
включени и посочени в ГПР.
Посочването в договора за заем по-ниски стойности на ГПР,
представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и само на това
основание целия договор е недействителен.
По изложените мотиви изводите за недействителност на договора са
правилни и на това основание, съобразно чл.23 ЗПК от кредитополучателя се
дължи връщане само на чистата стойност. Ето защо, платената от
въззиваемата страна сума по недействителния договор над размера на чистата
стойност по кредита, която сума възлиза именно в размер на поисканата от
8027,06 лв. е дадена при начална липса на основание за плащането, поради
което е недължимо платена и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното погасяване.
По изложените аргументи решението в атакуваната част е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
По частната жалба с вх.№ 13494/29.06.2023г., подадена от М. Я. Д.
против Определение № 954/16.06.2023гг., постановено по гр.д. № 126/2023г.
по описа на РС Благоевград, с което е оставено без разглеждане искането на
ищеца за изменение на решението в частта за разноските - пр.основание
чл.248 ГПК:
Оспорването е основателно. Представеното от страната на списък с
9
разноски по чл.80 ГПК не доказва направата на такива по основание и размер,
а служи само като основание за допустимост на искане за изменение на
решението по реда на чл.248 ГПК, в частта за разноските /така мотивите по
арг. на т. 11 и т. 8 и по арг. на противното на т.9 от Тълкувателно Решение №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС/. В първоинстанционното дело на лист 60 от
въззиваемата страна, поискала изменението на решението за разноските, е
представен списък по чл.80 ГПК. Ето защо, съдът не е имал основание да
остави искането без разглеждане, а е следвало да се произнесе по същото.
Независимо от това и доколкото въпросът за разноските по принцип е
обусловен и зависи от изхода по предявените искове съдът счита, че няма
пречка да се произнесе по този въпрос и по отношение на действителния
размер разноски, дължими на страните в първоинстанционното производство,
с оглед изхода от спора. При извършване на въззивната проверка няма пречка
съдът да се произнесе и по действително дължимия размер разноски на
страните и в този смисъл е спорен въпросът доколко е допустим отделен и
самостоятелен контрол на искането за изменение на решението в частта за
разноските при едновременно обжалване и на главния иск, който е определящ
за основанието и размера на дължимите разноски. Ето защо, атакуваното
определение следва да се отмени и на въззиваемата страна да се доплатят
сумата от 9 лв., внесени на основание дължима държавна такса и сумата от
151, 80 лв., заплатена на основание окончателно възнаграждение на вещо
лице. Последната сума е също направени от страната като разноски, които са
внесени незабавно след уведомяване с нарочно писмо, че ги дължи и след
като е възникнало основанието за внасянето им - след приемането на
заключението на вещото лице и определяне на окончателното му
възнаграждение. В този смисъл и тази сума е разноски, свързани с предмета
на делото и заплатени своевременно от задължената страна, в чиято полза е
постановен и правния резултат по делото, поради което й се следват всички
направени и доказани по основание и размер разноски.
От въззиваемата страна, оспорваща решението, в частта за разноските, е
поискано присъждане на такива в рамките на производството по чл.248 ГПК.
Това искане е неоснователно. Съгласно постоянната практика на ВКС
производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно производство, а е
продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от
страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу
неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт,
когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно
определени, без да се обжалва по същество съдебния акт (така Определение
№ 627/18.08.2014 г. по ч.гр.д. № 696/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС;
Определение № 114/20.05.2016 г. по ч.гр.д. № 1847/2016 г., Г.К., ІІ Г. О. на
ВКС; Определение № 196/12.06.2015 г. по гр.д. № 9/2015 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС). Съответно произнасянето на съда по направеното искане е допълнение
на вече постановен акт, за която инстанция има вече присъдени разноски и
следователно нови разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат (така
Определение № 683 от 21.12.2015 Г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О.
на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК). Поради тази причина интересът
в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на
адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения
за разноски в „процеса относно разноските“ за страната, инициирала
производство по чл. 248 ГПК. Противното ще противоречи на целта за закона,
както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. ГПК.
Ето защо в рамките на това производство разноски на въззиваемата страна за
държавна такса и адв.възнаграждение не се дължат.
По искането за разноски пред настоящата инстанция: с оглед изхода от
спора на въззивемата страна от въззивника се дължат направените разноски
само за адвокатско възнаграждение. Видно от представения по делото
договор за правна защита и съдействие на въззиваемата страна от адвокат Г.
10
Ч. е осъществена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА,изрично вписано в договора. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 от
ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по въпроса за
отговорността за разноски. Договарянето начина на плащане е предмет на
вътрешните отношения между страните по договора - представляван и
представител, което обвързва съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза, още повече, че в случая не е
направено и възражение от насрещната страна по делото за липса на
обстоятелствата по 38, ал. 1 от ЗА. Ето защо на това основание при
осъществено процесуално представителство на тази страна по този ред съдът
следва да присъди дължимото адвокатско възнаграждение директно на
адвоката. Неоснователно е възражението на въззивника за прекомерност на
поисканото възнаграждение. С оглед заявения спорен материален интерес се
дължи минималния размер адвокатско възнаграждение, определен съобразно
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което в случая е в размер на
1102,71 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 298/18.05.2023г., постановено по гр.д.№
126/2023г. по описа на РС Благоевград.
ОТМЕНЯ Определение № 954/16.06.2023г., постановено по реда на
чл.248 ГПК по гр.д. № 126/2023г. по описа на РС Благоевград и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.**, чрез пълномощник да заплати на М.
Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Благоевград, ул.“ ** направените пред
първата инстанция разноски от 9 /девет/ лева за заплатена държавна такса и
сумата от 151,80 /сто петдесет и един лева и осемдесет стотинки/ лв. за
възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.**, чрез пълномощник да заплати на адв.
Г. Г. Ч. сумата в размер на 1102,71 /хиляда сто и два лева и седемдесет и една
стотинки/ лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11