Решение по дело №3100/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на заместник кмета на Община – Варна, чрез ст.юрк. Г. П., против Решение № 1334/14.11.2024г. на Районен съд – Варна /ВРС/, ХІІІ-ти състав, постановено по НАХД № 3512/2024г. по описа на същия съд, с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № СК-849/01.08.2024г., с което за нарушение на чл.15 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие /ЗУЧК/ и на основание чл.33, т.4 и чл.23а, ал.1 ЗУЧК, на И. Д. М., [ЕГН], [населено място], е наложена глоба, в размер на ****лв. Със същото решение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.7, ал.2, т.1 и чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на адв.М. Ц. е присъдено адвокатско възнаграждение, в размер на 400,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 НПК. Конкретно сочи, че ВРС неправилно е приел, че в АУАН и НП не е посочено, че имота, в който се извършват СМР, попада в национален курорт, доколкото и в двата акта е посочено, че проверката е извършена в УПИ І-48, кв.12, [ПИ], находящ се в к.к. ****“. Намира за неправилен и извода на ВРС, че от събраните писмени доказателства не се установява какви действия е извършвал М. на процесния обект, както и че е налице противоречие в описателната част на АУАН и НП – в АУАН било посочено, че се извършват СМР в нарушение на Заповед № 1484/26.04.2024г. на кмета на Община – Варна, а в НП – че СМР се извършват при влязла в сила забрана за извършване на СМР, каквито факти не са посочени в акта. В тази връзка твърди, че както в АУАН, така и в НП е посочено, че М. е допуснал извършване на демонтаж на тръбно скеле, монтаж на гипсокартон и изпълнение на довършителни работи. И в двата акта деянието е квалифицирано като нарушение на чл.15 ЗУЧК и М. лично е вписал в АУАН, че няма възражения. От събраните гласни доказателства се установява, че М. сам е поискал АУАН да бъде съставен срещу него, което сочи, че е разбрал в какво се изразява извършеното от него нарушение. Твърди и че възникването на забраната не зависи от преценката на кмета на общината, т.е. от конкретна заповед, а произтича от самия закон. Относно извода на ВРС – че АНО е следвало да се запознае с длъжностната характеристика за да установи дали М. е имал задължение да взема решения за извършване на СМР сочи, че разпоредбата на чл.160 ЗУТ изрично регламентира участниците в строителството, сред които и техническия ръководител, който съгласно чл.163а, ал.4 ЗУТ е строителен инженер, архитект или строителен техник, който ръководи строителните работи и осигурява изпълнение на отговорностите по чл.163, ал.2, т.1 – т.5 ЗУТ. Задълженията на техническия ръководител възникват по силата на закона, в т.ч. да следи за изпълнението на строежа в съответствие с издадените строителни книжа и с изискванията на чл.169, ал.1 и 3 ЗУТ – чл.163, ал.2, т.1 ЗУТ. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди наказателното постановление.

В съдебно заседание касаторът се представлява от юрк.С. Д., която поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение – в случай че надвишава минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответната страна оспорва жалбата по подробни съображения, изложени в писмени възражения вх. № 103622/20.12.2024г. В съдебно заседание се представлява от адв.Ц., която моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА съобразно представения договор за безплатна правна помощ.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и закона, и моли да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна пред ВРС е установено, че при извършена от инспектори „Строителен контрол“, Дирекция „УСКОР“ при Община – Варна проверка на 17.06.2024г. в [населено място], к.к. Златни пясъци, в УПИ І-48, кв.12, [ПИ] по КККР на [населено място], било констатирано, че И. М. – технически ръководител към „ХМК“ ЕООД е допуснал извършването на строително-монтажни работи на находящия се в имота строеж: Хотел „Морско око Гардън“, изразяващи се в демонтаж на тръбно скеле, монтаж на гипсокартон, изпълнение на довършителни дейности. СМР се извършвали при влязла в сила забрана за извършване на строителна дейност. Било прието, че М. е извършил нарушение на чл.15 ЗУЧК, за което му бил съставен АУАН № 20/17.06.2024г., който подписал без възражения. Извън срока по чл.44, ал.1 ЗАНН постъпило писмено възражение, което било оставено без уважение – като бланкетно, немотивирано и неподкрепено с доказателства за нови факти, оспорващи констатациите в АУАН. Въз основа на АУАН било издадено НП № СК-849/01.08.2024г., с което на основание чл.33, т.4 и чл.23а, ал.1 ЗУЧК на М. била наложена глоба, в размер на 2000,00лв. АНО приел, че извършваните дейности са СМР по смисъла на § 5, т.40 ДР на ЗУТ, които не са неотложни аварийно-ремонтни работи и не попадат в изключенията по чл.15, ал.4 ЗУЧК. Не са установени основания за приложението на чл.28 ЗАНН.

За да отмени наказателното постановление ВРС е приел, че макар в АУАН и НП да е индивидуализиран националния курорт, в границите на който се твърди, че се намира процесния ПИ, в акта и в наказателното постановление не се съдържа надлежно описание на осъщественото от въззивника деяние. Квалифицираните като СМР дейности касаят дейността, която е констатирано, че се извършва на обекта, без обаче да е обективирано индивидуално какви конкретни дейности е извършвал М.. Според ВРС тази непълнота лишава съда от възможността да извърши проверка на обосноваността на НП, като същевременно ограничава правото на защита на наказаното лице. По същество е прието, че не са събрани доказателства, които да установяват извършването на вмененото нарушение. Анализирайки разпоредбите на чл.15, ал.1 ЗУЧК, § 5, т.38 и т.40 ДР ЗУТ, ВРС е приел, че определящо за квалификацията на дейностите като „строителни и монтажни“ е наличието на строеж, като в хода на съдебното производство не е установено какви конкретно действия е извършвал М. на обекта. В НП е посочено, че М. е технически ръководител на „ХМК“ ЕООД, но какво е това дружество и какво отношение има към извършваното в обекта строителство, не е установено. Не е безспорно установено, че М., именно в качеството си на технически ръководител, е извършил нарушението. Не е изяснено дали в трудовата му характеристика фигурира задължението да взема решения за извършването/неизвършването на СМР или тези решения се вземат от работодателя. По преписката е приложено Разрешение за строеж №43/2024г. издадено на „Бранд хотели“ ЕООД и липсват данни кое дружество извършва строителството. Не е доказано установените на обекта работници от името на кое дружество полагат труд. Не е установен изпълнител на строежа. За да бъде законосъобразно ангажирана административнонаказателната отговорност на нарушителя за нарушение на чл.15, ал.1 ЗУЧК, следва АНО да докаже по безспорен начин, че на посочената дата именно наказаното лице е извършило СМР в курортна територия. От събраните доказателства не се установява М. да е разпоредил СМР, като според показанията на св.К., М. е поел отговорност за съставянето на АУАН. В случая формата на изпълнителното деяние е „допустителство“, което е наказуемо по чл.10 ЗАНН, но посочената като нарушена разпоредба не касае такъв вид изпълнително деяние. За да е налице „допустителсво“ задължението за противопоставяне или попречване да се извърши нарушение, следва да произтича от закона.

Така постановеното решение правилно.

Районен съд - Варна е установил вярно фактическата обстановка по случая, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства, и е стигнал до обоснован от закона и от доказателствата извод за незаконосъобразност на наказателното постановление.

Отговорността на И. М. е ангажирана за нарушение на разпоредбата на чл.15 ЗУЧК, която в ал.1 въвежда забрана за извършване на строителни и монтажни работи в националните курорти по Черноморското крайбрежие в периода от 15 май до 1 октомври. Според ал.2 на с.р., извън случаите по ал.1 периодът и териториите по Черноморското крайбрежие, в които се забранява извършването на строителни и монтажни работи, се определят от общинския съвет по предложение на кмета на общината. Решенията на общинския съвет се приемат ежегодно не по-късно от 1 март на съответната година и се обявяват на интернет страницата на общината. Изключение се допуска само за неотложни аварийно-ремонтни работи и геозащитни мерки и дейности – чл.15, ал.4 ЗУЧК.

За нарушаване на въведената от закона строителна забрана, разпоредбата на чл.23а, ал.1 ЗУЧК предвижда нарушителя да се наказва с глоба в размер [рег. номер] 10000лв.

Обосновано от събраните по делото писмени и гласни доказателства ВРС е приел, че не се установява М. да е извършил нарушението, за което е наказан. Не е безспорно доказано, че именно в качеството си на технически ръководител е нарушил забраната по чл.15 ЗУЧК. В тази връзка и в допълнение към мотивите на ВРС следва да се посочи, че по преписката е приложена Заповед № 18/19.04.2027г. на управителя на „ХМК“ ЕООД, според която М. е „назначен за технически ръководител на обект „Ремонт, реконструкция, преустройство и пристрояване на част от съществуващ хотел „Морско око Гардън“, находящ се в УПИ І-48, с ид. **** по плана на к.к. ***“, която не е подписана. Не е представен договор с М. – трудов или граждански, не е посочена неговата квалификация – дали отговаря на изискванията на 163а, ал.4 ЗУТ, поради което качеството на лицето, в което е наказано не е доказано. В този смисъл неоснователно касаторът се позовава на разпоредбата на чл.163, ал.2 ЗУТ и твърди, че задълженията на М. произтичат от закона. В хода на административнонаказателното производство не са ангажирани никакви доказателства за това какво отношение има към строежа дружеството „ХМК“ ЕООД, чии са били работниците, установени на обекта и кой в действителност извършва на процесния обект СМР на строеж, разрешен с РС № 43/28.03.2024г.

Макар в АУАН и НП да са посочени конкретно извършваните СМР, установени по време на проверката, не е посочено какво конкретно е извършил М. в нарушение на забраната по чл.15, ал.1 ЗУЧК. В АУАН и НП е посочено, че е „допуснал“ извършването на СМР в нарушение на забраната по чл.15, ал.1 ЗУЧК и в тази връзка правилно ВРС е съобразил, че М. е наказан за изпълнително деяние под формата на „допустителство“, което съгласно чл.10 ЗАНН се наказва само в предвидените от закона случаи, а такава хипотеза не е предвидена в чл.15 ЗУЧК.

Като е стигнал до същите правни изводи, ВРС е постановил правилно решение, което като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, в полза на адв.Ц. следва да се определи възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 19.09.2024г., сключен между И. М. и адв.М. Ц., адв.Ц. е поела задължение да окаже правна помощ и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство по АНД № 3512/2024г. на ВРС – пред всички инстанции. На основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 (роднини, близки или на друг юрист) от Закона за адвокатурата, е договорено предоставената правна защита да бъде безплатна. С оглед изложеното и на основание чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр.14 от 2025г.), на адв.Ц. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 500,00лв. (петстотин лева).

Водим от горното и на основание чл.222, ал.1 АПК, Варненският административен съд, І-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1334/14.11.2024г. на Районен съд – Варна, ХІІІ-ти състав, постановено по НАХД № 3512/2024г.

ОСЪЖДА Община - Варна да заплати на адв.М. Д. Ц., [ЕГН] към Адвокатска колегия – Варна, адвокатско възнаграждение в размер на 500,00лв. (петстотин лева).

Решението е окончателно!