№ 639
гр. Варна, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20223100500548 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на С.Б. А. срещу решение
№262605/12.10.2021г., постановено по гр.д. №1179/2021г. по описа на ВРС ,
18 състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на „БАНКА ДСК“ЕАД за
установяване на дължимостта на вземания за непогасен по давност
остатък от главница в размер на 5307.56лв по договор за потребителски
кредит, договорна лихва в размер на 1144.74лв и обезщетения за забава в
размер на 387.91лв за период до настъпване на цялата изискуемост и 692.99лв
до подавана на заявлението на кредитора, удостоверени като изпълняеми
задължения на солидарен длъжник в оспорена заповед за изпълнение и
съответно са определени разноски за исково и заповедно производство.
Като пълномощник на осъдената въззивница, адвокат С. (ВАК) сочи
допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в
неправилно установени факти и приложен закон. Оспорва изпълнението на
кредитора, установено от първата инстанция въз основа на
непротивопоставими на длъжниците вторични счетоводни записи,
опровергани от заключение на експерт за дневните салда по сметката на
кредитополучателя, и съществуването на спорни предходни задължения,
прихванати според твърдения на ищеца с новия кредит. Сочи, че със
събраните в първата инстанция доказателства не се установява предоставяне
на кредита и съответно не е доказано и възникнало задължение за връщането
му. Отделно, въззивника сочи и нарушения на императивни норми при
разглеждане на възраженията на потребител за основаване на дълга на
1
неравноправни клаузи относно оповестяване на цел на кредитирането,
договаряне на неясно определен лихвен процент, уговорено право на
кредитора да променя размер на своето лихвено възнаграждение и включване
в задълженията на застрахователни премии въз основа на фикция за съгласие
с неизвестни условия по застраховка. Позовава се на тълкуване на
приложимите към договора общи правила на чл. 143 и 146 ЗПК в
противоречие с установена практика на СЕС по Директива 93/13/ЕИО. Сочи и
нарушение при прилагане на нормите относно отчитане на погасителна
давност и прекратяване на отговорност на поръчител по чл. 147 ЗЗД, която
въззивника счита за относима въз основа на информация, оповестена от
кредитора в ЦКР на БНБ за вида на задълженията на това лице.
С тези доводи за пълна неоснователност на претенциите за заявените от
кредитора вземания моли неправилното решение да бъде отменено
Пред въззивния съд пълномощникът по същество поддържа доводите за
неправилно квалифициране на отношенията между банката кредитор и
въззиваемата като встъпване в дълг, като моли за съобразяване на правилата
относно отговорност на поръчител. Обосновава възраженията срещу
неравноправното договаряне с потребители с довод за бланково съдържание
на писмените документи, предложени от кредитора като готови текстове, без
възможност за договаряне. Пледира за цялостно отхвърляне на
неоснователния установителен иск на кредитора при съобразяване на
отпадането на отговорността на другия солидарен длъжник след обезсилване
на издадена срещу него заповед.
Насрещната страна, чрез упълномощен юрисконсулт М. оспорва
жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона.
Позовава се на уговорени конкретни задължения на насрещните страни в
кредитен договор, който като първичен документ е послужил директно за
заверяване на разплащателна сметка на кредитополучателя, отразено в
счетоводните регистри, потвърдено и от назначения по делото експерт.
Разликата в салдата на наличностите по тази сметка към деня на предоставяне
на главницата според въззиваемия кредитор точно отразява движение, което
е било уговорено с клиента според посочената в договора цел и начин на
използване на кредита, като вещото лице е потвърдило разполагаем остатък
след вътрешнобанковите трансфери към сметки, обслужващи стари кредитни
задължения и покриване на ползван към този момент овърдрафт(отрицателно
салдо). Сочи, че спорен въпрос относно съществуването на тези други
задължения не е бил очертан в доклада, като възраженията на ответника в
отговора са били свързани само с тълкуването на новия договор като
новационно споразумение и оспорването на предмета на тази твърдяна
новация. Оспорват се изцяло оплакванията по прилагане на императивни
правила по неравноправни клаузи. Кредиторът счита, че условията, при които
е бил договорен кредита са ясни и разбираеми, потребителите са имали
възможност да ги възприемат, а предвиденото едностранно право на
кредитора да променя размер на лихвата е обусловено от обективни критерии
и това изключва неравноправност. Сочи и липсата на каквото и да позоваване
на това право при отчитане на изпълнението на задълженията по този
договор. Позовава се на изрично изявление на съдлъжника за встъпване в
дълга на кредитополучителя и съответно отразяване на задължения в
2
кредитния регистър, което опровергава тезата за третиране на
жалбоподателката като поръчител. Подържа доводи за правилно признати в
полза на ищеца задължения на солидарния длъжник.
В становище по същество, юрисконсулт Стоянова поддържа същите
доводи, като моли за пълно потвърждаване на правилното решение, с което е
уважен основателния иск на въззиваемия кредитор.
Насрещните страни претендират разноски, като освен списък по чл. 80
ГПК(л.46) на разходите на въззивницата, пълномощникът е поискал
определяне на възнаграждение за безплатно предоставена услуга, а
изявлението на въззиваемия за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е включено в отговора по жалбата(л. 28) и се поддържа в
съдебното заседание.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №1095/17.03.2022г. При
подготовката на делото, съставът е разгледал и оплакванията за непълнота на
доказателствата, но не е намерил допуснато нарушение на процесуалните
правила или приложима императивна норма на закона, които да налагат
събиране на поисканите от страните нови доказателства.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била
издадена конкретно индивидуализирана заповед за незабавно изпълнение,
обоснована със счетоводни документи за изискуеми задължения, възникнали
от писмен договор за банков кредит, договорен с потребители съдлъжници
(чл. 417 вр. чл. 411 ал.2 т.3 ГПК). Предметът на установяване точно
възпроизвежда предмета на иска, така както е въведен с твърденията на
заявителя- кредитор, предоставил кредит срещу лихва за ползване до
определен краен срок, пропуснат от кредитополучателя и солидарно
задължен с него съдлъжник.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира, че
издадената заповед №3923/31.07.2020г. по ЧГД8430/2020г. на ВРС е била
обезсилена само спрямо длъжника кредитополучател А.А., а оспорването на
задълженията на другия длъжник С.А. поддържа интерес на кредитора да
търси установяване на задълженията спрямо това лице. Кредиторът ясно е
обозначил ответницата по предявения установителен иск именно като
солидарно задължено лице и тази специфика на отговорността е отразена в
диспозитива на решението. Солидарността не изисква съвместна
легитимация, но се основава на общ правопораждащ факт и затова тази
характеристика на спорното вземане може да бъде посочена при
установяването на вида на задължението без това да променя пасивната
легитимация на страната. Описването на спорното вземане в диспозитива на
съдебния акт като такова на солидарен съдлъжник не противоречи, а
напротив индивидуализира задължението именно по параметрите, с които е
било заявено от кредитора и удостоверено като изпълняемо право в
издадената заповед.
Основанията на установените като дължими солидарно с другото лице
суми точно отразяват конкретизираните в документа по чл. 417 ГПК
3
изискуеми след настъпване на уговорени падежи главница, възнаградителна
лихва и обезщетения за забава. Размерите, на дължимите суми са посочени
като сборни вземания, начислени за периодите, извън тези покрити от
погасителна давност, които са останали извън настоящото сезиране.
В заключение обжалваната част от произнесеното съдебно решение в
полза на заявител, действал като универсален правоприемник на кредитора
изцяло съвпада с част от уваженото искане за издаване на заповед за
изпълнение, която своевременно е оспорена от ответницата. Решението е
постановено по изцяло допустим иск и точно съответства на сезирането на
съда.
Настоящият състав не дължи произнасяне по частта от жалбата
отнасяща се до липсващо според въззивницата разглеждане на искане за
издаване на обратен изпълнителен лист за събраните суми по отречените
части от вземанията на кредитора. По това искане е постановен отделен
акт(разпореждане №260282/19.01.2022г), потвърден с Определение
1363/05.04.2022 по ВЧГД 20223100500555, като реда на въззивен контрол по
него е изчерпан.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Няма спор между страните, че въззиваемата банка е универсален
правоприемник, придобил чрез вливане, оповестено по партидите на
търговците в ТР, цялото имущество на преобразуваната „Сосиете Женерал
Експресбанк“АД.
Не е оспорена и автентичност на представените писмени документи,
носещи подписи на три лица, съответно обозначени в частния документ като
кредитополучател, съдлъжник и банка, поради което съдът възприема извода
на първата инстанция за установяване на съдържанието на постигнатите
договорки между страните именно въз основа на така подписания договор за
кредит ЕКСПРЕСО №299932 от 03.04.2012г., и приложения към него
погасителен план за връщане на главница, предоставена от банката -
праводател на въззиваемата банка на физическо лице кредитополучател А.А.
(л. 7- 18). Наред с полагане на подпис на всяка страница, въззивницата
изрично се е подписала на финалната страница на текста на условията на
кредитирането като се е индивидуализирала като „съдлъжник“ с трите си
имена. Същевременно както на тази страница, така и на останалите е било
предвидено отделно подписване от „поръчител“, като разликата в тези две
качества е явна и за съда няма никакво съмнение, че физическо лице с
разумно намерение да се задължи към финансова институция, без да получи
уговорен кредит не може да не направи разлика в това ясно обозначение.
Същевременно по делото няма и спор, че към момента на договарянето
кредитополучателя и въззивницата са били съпрузи и са живеели заедно на
обявен общ за тях адрес, което предполага и изразходването на очакваните
заети средства за общи нужди на семейството на потребителя. Общата
отговорност за задълженията на семейството за текущи разходи (чл. 32 от СК)
съответства изцяло и на поемане на обща отговорност към кредитор,
договарящ осигуряване на средства за такива разходи. Затова, дори и
4
съпругата на кредитополучателя да не е участвала активно в преддоговорния
процес по кандидатстване на кредитополучателя за одобряване на тази сделка
от търговеца, предлагащ на своите клиенти физически лица стандартизиран
кредитен продукт, предназначен за потребители, не е било необходимо да й
бъде разяснявано отделно каква е особената тежест, която лично тя поема при
участието й в договарянето наред със съпруга й като солидарен съдлъжник.
Обратно, близостта на съдлъжниците би наложила отделно изрично писмено
изявление (каквото липсва), че в конкретния случай съпругата ще отговаря
само като поръчител при неизпълнение на чуждия дълг – личен само за
кредитополучателя(поради намерението му да ползва заетите средства за
нужди извън семейството). Това се налага още повече, ако действително,
както сочи в отговора по иска ответницата, съпрузите вече са били във
фактическа раздяла и всеки от тях е действал със съзнание, че кредита ще се
ползва еднолично само от кредитополучателя. В тази случай несъмнено
въззивницата е била длъжна изрично да се противопостави на предложеното й
участие в договора и да обяви само съгласието си за поръчителстване. Съдът
отчита, че в стандартизирания текст (т.нар. част II от договора), кредиторът е
предложил уредба както на задължения на съдлъжник (чл.17), така и на
поръчител (чл.18), но в параметрите на кредита в първия раздел е обявил, че
поръчителство възниква само ако се договори изрично. Затова съдът приема,
че в процесния договор не са действали и двете клаузи от следващия раздел,
тъй като от една страна те са алтернативни по последици, а от друга страна в
конкретния документ самата съпруга е потвърдила избора си като е
попълнила свои данни и е положила своя подпис само на бланкета за
личността на съдлъжник и само в това й качество е приета като солидарно
задължено лице от банката-кредитор. Оповестяване на задължението от
кредитора в ЦКР на БНБ не може да обоснове друг извод, тъй като данните за
всички солидарно задължени лица се посочват по идентичен начин,
независимо от различните основания, на които възниква солидарността( л.59
от делото на ВРС).
В заключение като подлага на тълкуване изявлението на въззиваемата,
въззивният съд категорично приема, че тя е приела да встъпи в дълга на
съпруга си кредитополучател като се задължи лично и солидарно наред с него
спрямо банката кредитор. Оплакването относно неправилно изключване от
приложимото към този договор право правило за погасяване на отговорност
на поръчители(чл. 147 ЗЗД) е неоснователно.
Като съобразява текстовете на двата раздела на документа, обособени
графично като попълнени бланкети и финализиран текст, съдът намира, че
банката е предложила на клиентите си договор със стандартни условия,
неподлежащи на обсъждане като типизирана банкова услуга (част II) и
конкретни параметри на сделката, индивидуализиращи този продукт
съобразно нуждата на проучените от банката клиенти като предоставен от
банката кредит на семейството съдлъжници (част I). Затова и втората част има
характеристика на общи условия на кредит от вида „Експресо“ като
уговорките не съдържат каквито и да са индивидуални характеристики, а
само принципните положения за целта на кредита, срока, усвояването,
ползване и връщане на главница и разходите за това във вид на лихви, такси,
застраховки и изрично запазени за банката спрямо който и да е от клиентите й
5
права, респективно предоставени на всеки от клиентите й възможности.
Тази форма на договаряне несъмнено налага третирането на
съглашението като нов договор, а не като изменение или новиране на
действащи към този момент други договори, като друг вид продукти с други
стандартни условия. Безспорно е, че кредитополучателят вече е бил клиент на
банката за услуга по водена за него разплащателна сметка, като кредиторът
признава и че същият кредитополучател е ползвал и два други кредитни
продукта(банков кредит и разрешен овърдрафт по сметката). Няма обаче
никаква индиция в новосъставените документи, че новия кредит е предложен
от тях или от банката като заместващо тези предходни сделки обвързване.
Ако беше така, страните не биха могли да ползват стандартни условия на
доставчика за нов кредит, тъй като както реструктурирането, така и
новирането на съществуващ вече кредит изисква индивидуално договаряне на
частични промени в начина на погасяване, срокове или размери на
разсрочени вноски, но при съхранени други уговорки или ясно заявено в
изискуемата писмена форма, приложима за банково кредитиране намерение
за директно погасяване по силата на самото съглашение на старото основание
за обвързаност и замяната му с нова правна връзка. Такова автоматично
погасяване е несъвместимо със стандартните условия на продукта
„ЕКСПРЕСО“, който се предоставя чрез кредитиране на разплащателна
сметка до 3 работни дни след подписване на договора от банката и съставяне
на датирания погасителен план, който момент следва подписването на
попълнените бланкети по раздел I от клиентите (р. II, чл. 2 вр. чл. 22 ал.2). За
да е новация, новият договор не следва да изисква престация от кредитора, а
директно да замени насрещната престация на кредитополучателя по двата
заварени договора с новата, породена от новото съглашение.
До същия извод съдът стига и при преценка на първия раздел,
съдържащ индивидуализирането на стандартизирането съдържание на
договора с данни за лицата-клиенти и параметри на сделката по попълнени
бланкети за информацията, представляваща необходимо съдържание на този
вид договори (чл. 11 от ЗАКОН за потребителския кредит в редакция от
30.07.2010 г., действала към момента на договаряне). Тази част от
съглашението въззивният съд преценява като отражение на индивидуалния
интерес на клиентите и съответно възможностите им без предварителна
подготовка като потребители да възприемат конкретните последици от всеки
от така посочените параметри. В т. 5.1 изрично е посочено, че предоставения
потребителски кредит в размер от 8420лв кредитополучателя ще използва за
рефинансиране на задължения по други две сделки, но това не може да се
възприеме като воля за пряко отпадането на действието на цитираните
кредити, а само като посочване на предназначението на ново отпуснатата
разполагаема сума по посочената в т. 6 разплащателна сметка.
В заключение, въззивният съд достига до извод идентичен с този на
първата инстанция. Най-общото правило изискващо специфициране на
конкретно предназначение на банков кредит се модифицира при предлагане
на специалните продукти на потребителския пазар, където самата
характеристика на клиента определя целта, визирана в чл. 430 ТЗ, а особеното
предназначение на средствата има значение само за определяне на
приложното поле на специалните правила за тези договори (ЗПК или
6
ЗКНИП). Затова и посочването в първия раздел на начина на разходване на
средствата не може да се тълкува недвусмислено като постигнато съгласие на
кредитора и кредитополучателя за обективна новация по смисъла на чл.107
ЗЗД .
Тъй като извън писмения договор други доказателства за това
договаряне не са ангажирани, съдът намира че не е установено новационно
намерение, което не се предполага и изисква конкретно доказване(Решение №
138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о. и Решение №
130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. ВКС, II т. о.).
При този резултат извън предмета на делото остават всички възражения
на въззивницата отнасящи се до преценката на наличието или липсата на
предходни задължения, техния размер, изискуемост или погасяване по
давност. Дори новия кредит да е послужил неправомерно за плащане на
несъществуващи стари задължения, без съответно нареждане на клиента
(длъжник по цитираните други два договора) това поведение на банката,
обслужваща разплащателната сметка е извън дължимото уговорено
изпълнение на новия кредит и затова не може да се изследва и преценява в
настоящия процес и то по възражение на въззивницата, за която няма данни
да е участвала и в предходното задлъжняване на съпруга й. Затова и
оплакванията относно неустановените факти на предходен дълг не са
основателни.
Въззивният съд преценява и представеното от самата ответница
извлечение от разплащателната сметка, посочена в т. 6 от първия раздел на
договора, в което е отразено постъпване на наличност в размер изцяло
съвпадащ с уговорената в т. 3 главница от 8420лв на 03.04.2012г. Тази дата
следва деня на приемане от потребителите на предложените от банката общи
условия и фиксирането на писменото им съгласие с индивидуалните
параметри в първия раздел. На тази дата е съставен и погасителния план, с
което окончателно е довършено съгласието на насрещните страни по
съдържанието на договора. Назначеното в първата инстанция вещо лице е
съпоставило извършените счетоводни записи от банката с нанесените в този
документ движения на наличностите(дебит, кредит и салда за деня) и е
потвърдило, че разплащателната сметка е заверена с главницата на 3.4.2012г.,
но по нея е имало отрицателно салдо, а в рамките на същия ден са отразени
плащания на задължения на клиента по друг кредит(обозначен с №206436) и
затова в края на деня салдото е намаляло до 2.50лв. Това наблюдение на
експерта изцяло кореспондира с текста на първия раздел, в който е посочен
договор за кредит със същия номер и овърдрафт(което съдът възприема като
основание на клиента да ползва за разплащане средства, с които не разполага
в наличност). Двата документа изцяло си кореспондират и затова не може да
се приеме за основателно оплакването на въззивницата за необоснованост на
изводите на вещото лице. Вярно е, че вписванията в счетоводните книги,
проверени от експерта като извлечения от хронологични регистри ( а не само
по движението на сметката на клиента) са вторично отражение на стопански
операции по документирани първично сделки, но в този случай единствен
първичен документ относно изпълнението на задължението на банката е
самия договор, сключен с кредитополучателя, тъй като именно уговорката за
начин на предоставяне на главницата е основанието за осчетоводяването на
7
кредитирането като заверка с нова наличност на кредитното салдо на
разплащателната сметка. Тази заверка вещото лице е установило в
счетоводните книжа и затова изводът му е обоснован и съдът го възприема
изцяло, така както е процедирала и първата инстанция. Неоснователно е
оплакването за обосноваване на извода с нередовно водено счетоводство.
Вярно е, че търговците не могат да ползват безусловно всички свои записи за
извършени счетоводни операции и доказателствената им стойност се
разколебава при оспорване, но това не означава, че тя е изцяло изключена.
При съпоставката на отразените данни във водената от банката отчетност на
последователното кредитиране и дебитиране на разплащателната сметка и
другите счетоводни регистри за начислени суми и извършени плащания,
вещото лице е приложило специалните си знания и доколкото не
констатирало нарушения на принципа на съпоставимост, хронологично
отразяване и обоснованост на записите, няма основание да се отрече
редовността на книжата и те да послужат за доказателство за установяване на
изпълнението както на кредитора, така и на длъжника по смисъла на чл. 182
ГПК.
В заключение въззивният съд приема за категорично установен
оспорения от въззивницата факт на надлежно предоставяне на уговорената
главница за ползване на кредитополучателя, независимо, че в рамките на
същия ден наличността е била изхарчена до остатък от само 2.50лв.
Няма спор по фактите на предложеното изпълнение от длъжниците,
ограничено до отчетените от вещото лице внесени суми в общ размер
1273.33лв, ползвани от кредитора за погасяване на първите девет вноски по
погасителния план и част от десета вноска, до остатъчна част над 16.76лв до
71.69 лв за главница с падеж 08.01.2013г.
Вещото лице е констатирало, че за целия срок на действие на договора,
кредиторът е прилагал само първоначалните параметри на кредита, като е
начислявал ежемесечно задължения в размерите на частите от главница и
договорна лихва по лихвен процент 10.54%, като до последното плащане на
10.05.2013г. освен главница от 567.лв и договорените в плана лихви от
654,65лв, са събрани като обезщетения за допусната забава 13.78лв
наказателни лихви и 37.90лв вноски за застраховки (включени в плана като
текущи задължения на кредитополучателя).
Тези размери са оспорени от въззивницата, която се е позовала на
основаването им на неравноправни клаузи от кредитния договор.
Въззивният съд преценява на първо място съдържанието на посочените
от страната конкретни клаузи от двете части на договора относно целите на
кредитирането. Сами по себе си нито т. 5.1 от първия раздел, нито чл. 1 от
втория стандартизиран размер не предвиждат конкретни права или
задължения на насрещните страни за да породят дисбаланс на интереса на
страните. Съпоставката на посоченото индивидуално предназначение на
кредита (за рефинансиране) не е в противоречие с принципното описание на
кредитирането за лични или семейни нужди на потребителя като предмет на
договора в чл.1 ал. 2 от общия раздел. Освобождаването на физическото лице
от обща обременителна задлъжнялост е вид ползване на новополучена
главница и това не изисква някакво особено пояснение, още повече, че както
8
вече се посочи, конкретизираният начин на ползване е свързан не толкова с
интереса на съдлъжника, която изначално се е съгласила да поеме само
отговорност, а с интереса на кредитополучателя, който е следил движението
по собствената си разплащателна сметка и е ползвал овърдрафта по нея
(довел до началното отрицателно салдо). В тази връзка съдът не намира така
формулирания предмет на договора и целта на кредитирането да са неясни и
неразбираеми за физическо лице с обичайни възможности да се ориентира в
значението на уговорки за ползване чрез рефинансиране. Тази част на
сделката не е опорочена до степен на недобросъвестно формулиране от
страна на кредитора на клаузи от същественото съдържание, без което
задължението не би било поето. Затова и няма основание да се отрече
действителност по общите критерии за защита на потребителите по чл. 143
ЗЗП.
Не е такова обаче уговарянето в стандартизирания раздел 2 на съгласие
на кредитополучателя с право на кредитора да променя едностранно вписания
в първия раздел номинален лихвен процент. В чл. 2 ал.4 това право е
обвързано с промяна на един от компонентите, формиращ сбора от базисния
лихвен процент и непроменлива надбавка, но нито в първия, нито във втория
раздел е пояснен начина, по който този базисен процент се определя. Тази
формулировка поражда обосновано съмнение за злоупотреба от страна на
банката при обявяване на стойности в размери, при които лесно би се
задействала промяна на лихвата, а оттам и на икономическата тежест за
кредитополучателя, още повече, че критериите за увеличаване или
намаляване на базисния процент не са обявени ясно, а чрез най- общата
преценка на пазарни условия и лихвена политика. Тази преценка обаче може
да е изцяло субективна, като позволява неблагоприятни за кредитора
тенденции да се компенсират в негова полза, докато подобно право не е
гарантирано за потребителя. Затова такъв вид уговорки принципно се
изключват от съдържанието на сделка, сключена с потребител. Практиката в
тази насока е трайна(Решение № 189 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
1607/2017 г., I т. о., ТК , Решение № 15 от 18.04.2018 г. на ВКС по к. т. д. №
2439/2016 г. решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/15 г., Решение №
205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о. решение № 77 от
22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 424 от
02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/15 г., на ВКС ІV г. о. и др.) и въззивният съд
изцяло я споделя, като приема, че уговореното правото за промяна в
договорения лихвен процент, въз основа на неясно посочено в самия договор
основание, което не свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е основано на неравноправна клауза по
смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП.
Подобно е съдържанието на поемането на разходите за застраховка в
полза на кредитора, предлагана от банката при неясни условия. Освен
фиксирането на общ размер на разхода от 208.32 лв в индивидуалните
параметри, няма никакво оповестяване на застрахователната услуга, която
кредитополучателя получава, относно покритите с нея рискове и
възможностите клиента да я ползва. Единственото пояснение е свързано с
препращане към групова застраховка, договорена от самия кредитор като
опция по избор (чл. 1 ал.2, чл. 5 ал.2), но при оповестяване на разходите
9
изрично е посочено, че ГПР се формира и от премии по застраховки със
задължителен характер, а в чл. 9 ал.1, б.“е“ и „з“ е въведено задължение за
застраховане на личните блага на кредитополучателя за негова сметка в полза
на банката. При такова съдържание на документа потребителят е значително
затруднен да възприеме по отделно икономическите тежести, които вече са
възникнали по кредита и тези, които биха се породили при ползване на
предложената за негово „удобство“ рамкова полица за застраховка за
финансов риск, в сравнение наличните на пазара други застрахователни
продукти, които сам следва да избере предварително за да покрие изискване
за задължително застраховане, ако такова действително е било оповестено
надлежно в преддоговорния процес. За всяка сделка, при която тече
договаряне между естествено неравнопоставени субекти, добросъвестността
изисква от доставчика, специализиран както на пазара на кредитирането, така
и в застрахователната услуга, като застраховащ своя финансов риск кредитор,
да разясни и предложи съдържание на клаузи разбираеми за потребител,
встъпващ в договора без предварителна подготовка за сделка, различна от
текущата му нужда от парични средства. Затова при „добавяне“ към месечна
вноска на погасителен план на месечно дължима премия законосъобразното
договаряне изисква изрично и отделно разясняване на дължими по отделно
две различни цени по застраховката и по кредита или изрично и ясно
посочване на рисковете, покрити от застрахователя срещу премии включени в
плащанията не към застраховател, а към застраховащия кредитор (елемент от
вноската по погасителен план) като цена на допълнителна услуга или
обезпечение. Само тогава клиентът ще е в състояние да възприеме, дали
застраховката е задължителна или не, както и че покритието по груповата
застраховка „Живот“ към която е присъединен без да се е договарял със
застраховател оскъпява кредитната услуга срещу покритие в полза на самата
банка. Така, макар и да е оповестена в раздел първи като общ размер, цената
на застраховката съдът прима за неясно и неразбираемо за потребителя
съдържание, непозволяващо на клиента да осъзнае действително
произтичащите за него икономически последици от съгласието му да бъде
застрахован от кредитора си, затова и валидността на това допълнително
условие е изключена от общата потребителска закрила, така както е
установена в Директива 93/13/ЕИО и изразена в императивни правила на чл.
143 ЗЗП, към които чл. 24 ЗПК също препраща.
Същевременно обаче и двете недобросъвестно натрапени на
потребителя части от сделката не променят задължението на клиента да
изпълни ясно уговорени изначално и непроменени параметри. Това е така,
поради отчитането на клаузата за възнаграждението на кредитора като
съществен елемент на договора за кредит и необходимостта от съхраняване
на сделката без неравноправната й част, доколкото е изпълнено изискването
за яснота и разбираемост на цената на кредитирането по т.8 и т.14 от раздел
първи като номинален годишен лихвен процент и единствено дължима
еднократна такса (Решение № 9 от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 62/2019 г.,
I т. о., ТК и др., както и насоките по приложението на общоеврепейски
стандарт на потребителската закрила при кредитиране и принципното
разрешение на въпросите за критериите за отграничаване на основен от
допълнителен предмет на договаряне C 96/14 и съединени дела C-224/19 и C-
10
259/19).
Без уговорките за промяна на лихва и добавяне на застраховки,
индивидуалните параметри по първия раздел и общите условия по раздел
втори покриват и необходимите за действителност специални изисквания на
ЗПК. Спазена е писмена форма(чл. 10 ал.1 ЗПК), като както параметрите на
основната сделка са обявени като едно цяло, без да има отделни пасажи, чиято
форма е значително по-трудна за възприемане(т.нар. незабележими клаузи с
дребен шрифт). Кредиторът не обосновава иска си на условия извън този
писмен документ, поради което липсва необходимост от връчване на други
общи условия. Посочена е цялата главница, която ще се предостави безкасово
като наличност в банкова сметка (чл.11 ал. т. 7 ЗПК). Лихвеният процент,
макар и обоснован като сбор от два компонента е обявен ясно като краен
размер. Оповестен е погасителен план с тази сборна лихва - неразделно
приложение с посочване на части от главница и текуща възнаградителна
лихва при всяка вноска, и остатък от олихвяема за следващ период главница
(чл. 11 ал.1 т. 9 и 11 ЗПК). Оповестен е ГПР в рамките на допустимия лимит
(чл. 19 ал.4 ЗПК), като освен фиксирания лихвен процент е посочена и
уговорената такса, поета като допълнително задължение от
кредитополучателя. Не е накърнено правото на длъжника на информация за
извършени от него погасявания, тъй като неизменният погасителен план му е
връчен, в чл. 9 ал.2 от договора кредиторът е поел задължение, изисквано по
чл. 11 ал. 1 т.12 от ЗПК да снабди безвъзмездно клиента си с подробна
справка за погасяваните с вноските му задължения до остатъци за предстоящи
плащания. Няма данни такава информация да е отказвана, напротив видно от
проверката на вещото лице търговецът води аналитично счетоводна
документация по начин, позволяваща съставяне на предвидената в закона
справка за различните видове задължения. В договора са предвидени и
последиците от посоченото право на потребителя да се откаже от договора.
Съдът преценява, че са спазени формалните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, което изключва отричането на
действителността на това договаряне в цялост(чл. 22 ЗПК).
Не е съответно на специалните ограничения на договорната свобода при
този вид сделки само уговореното обезщетение за забава, предвидено в чл. 10
от общите условия като наказателна лихва, начислена над анюитетите по
погасителния план в размер, фиксиран в т. 9.1 от първия раздел като шест
пункта над номиналния лихвен процент или 16.54% върху просрочените
погасителни вноски. Размерът на обезщетението надхвърля законната лихва,
а това пряко противоречи на чл. 33 ал. 2 от ЗПК и затова тази неустоечна
клауза като размер съдът пряко замества с посоченото законово императивно
правило.
В заключение въззивният съд намира, че изводите по валидното
обвързване на потребителите с уговорените в предложения от доставчика
кредит условия не съвпадат и оплакването на въззивницата по приложението
на закона, макар и само отчасти е основателно. Това налага въззивният съд да
приложи пряко така направените свои изводи и да реши спора по
дължимостта на остатъчни размери на валидно възникналите задължения.
На първо място следва да се коригират приетите от кредитора
погасявания на текущите задължения по първите десет вноски, като се
11
приспаднат установените от вещото лице суми от 13.78лв и 37.90лв за
недължимите наказателни лихви и застраховки от дължимата към този
момент останала непогасена част от главница по вноска с падеж 08.01.2013г.
Въпреки това допълнително зачитане на изпълнението обаче, размерът няма
да надхвърли това месечно задължение, като ще остане непогасен остатък от
главницата от 3.25лв. Тъй като обаче няма никакви доказателства(нито
отразени в счетоводството на кредитора като постъпления по разплащателна
сметка, нито посочени от въззивницата конкретни плащания след последното
установено касово внасяне на 10.05.2013г) въззивният съд приема за
установена продължителната забава на длъжника и пропускането на падежите
на всички вноски до края на срока на погасителния план.
Така въпреки първоначалното разминаване в мотивите, и настоящата
инстанция достига до извод за дължимост на непогасени от длъжниците и
изискуеми изцяло сборни суми, формирани от вноски за главница и лихви в
рамките на периодите, в които общата петгодишна давност не е била изтекла.
Разликата в размерите, установени от въззивния съд остава категорично в
рамките на вече приетите за погасени по давност от първата инстанция части
от дълга, но в тази част от спора настоящата инстанция няма правомощия.
Допълнително в тази насока съдът отчита, че преценката за отчитане на
начален момент на давността от дата на изискуемост на всяка погасителна
вноска съвпада с установена практика на съдилищата, според която давността
започва да тече от изискуемостта на съответната погасителна вноска (
решение № 45 от 17.06.2020 г. по търговско дело № 237 по описа за 2019 г. на
II ТО на ВКС), но в ТРОСГТК № 5/2019 г. на ВКС вече е разяснено, че
разсрочването на задълженията на кредитополучателя на части е форма на
облекчение за длъжника и бездействието на насрещната страна –
кредитодател не следва да се възприема в неин ущърб до изтичане на
последния срок за ползване на кредита, респективно за начисляване на цена
за това ползване. Затова, въпреки че в досегашната практика на състава е
възприемана тезата, че вземанията за главница по договора за кредит не са
периодични и се погасяват с 5-годишна давност, но по отношение на
вземанията за лихви давността е 3-годишна, в настоящия случай обратния
извод на първата инстанция може да се сподели (по аргументация, сходна с
тази в казуалната част на Решение № 132 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. №
2195/2019 г., I т. о., ТК).
В заключение настоящият състав препраща към частта от мотивите на
обжалвания акт, където са установени размери на непогасени по давност
задължения за вноски от 21.07.2015г. до 08.04.2019г. по начален погасителен
план с непроменен начален номинален лихвен процент, които формират
сборна главница от 6307.56лв и договорна лихва в размер на 1144.74лв.
Същевременно при определяне на обезщетението за забава,
първоинстанционния съд е намерил, че размерът на претендираното като
договорена наказателна лихва обезщетение за целия период на забава от само
387.91лв е явно по-ниско от размер на законна лихва, начислена само за
период от 3 години преди сезирането на съда и то само върху непогасени по
давност главници без също забавени части от вноските за възнаградителна
лихва. Като съобразява, че за този вид мораторни обезщетения е приложима
специална давност за вреди от неизпълнен в срок договор според правилото
12
на чл. 111 б.„б“ ЗЗД, въззивният съд споделя и финалния резултат по
остойностяване на вземането на кредитора за забава, ненадхвърлящо
търсената сума.
Съвпадат по резултат и изводите за дължимост на обезщетението за
забава в последния период след пълната изискуемост на непогасения остатък
от главницата, която до предявяването на заявлението на кредитора за
издаване на оспорената заповед (от 09.04.2019 до 21.07.2020г.) точно съвпада
с обжалвания размер от 692.99лв.
В заключение в резултат от самостоятелното разглеждане на исковете в
обжалваната част въззивният съд достига до краен извод за доказана
дължимост на всички установени и от първата инстанция суми. Частта от
решението, с която претенция на кредитора е била уважена съответства и на
извода за основателност на частите от иска, с които е сезиран и въззивния съд.
Обжалвания акт следва да се потвърди.
Това изключва преразглеждането на определените разноски за първата
инстанция.
Пред настоящия съд резултатът от разгледания спор по същество
съвпада с обжалвания акт, поради което ангажира отговорността на
въззивника за разходите, направени по защита на въззиваемата страна.
Основателно е само искането за компенсиране на юрисконсултско
възнаграждение в минималния размер от 100лв, на осн. чл. 25 ал.1 ЗПП.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №262605/12.10.2021г., постановено по гр.д.
№1179/2021г. по описа на ВРС, 18 състав, В ЧАСТТА, с която е бил уважен
иск на „БАНКА ДСК“ЕАД срещу съдлъжника С.Б. А. за установяване на
дължимостта на вземания удостоверени като незабавно изпълняеми
задължения в оспорена заповед за изпълнение №3923/31.07.2020г. по
ЧГД8430/2020г. на ВРС за дължим солидарно с кредитополучателя остатък от
изискуема в цялост главница в размер на 5307.56лв по договор за
потребителски кредит, договорна лихва в размер на 1144.74лв и обезщетения
за забава в размер на 387.91лв до края на срока на договора 08.04.2019г.
както и обезщетение за забава в размер на 692.99лв след пълна изискуемост
до позоваване на заявлението на кредитора, ведно със законна лихва върху
главницата след 21.07.2020г. и са определени разноски за исково и заповедно
производство.
ОСЪЖДА С.Б. А. ЕГН ********** с адрес ******, ДА ЗАПЛАТИ на
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Оборище“, ул. „Московска“ № 19, сумата от 100лв. (сто лева),
представляваща разноски за настоящото производство за юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване по арг. от чл.113 ГПК, по
реда на глава 22 пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
13
връчване на препис на страните (чрез пълномощниците им) със съобщение
образец № 11 от Наредба №7.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК, на осн. чл. 273 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14