РЕШЕНИЕ
гр.София, 08.08.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на единадесети октомври през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Боряна Петрова
при секретаря Маргарита Димитрова и
в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдия И. в.гр.дело N: 819 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № ІI-55-85 от 08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 61 111/2014 г.
по описа на СРС, ІI ГО, 55 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с
чл.153 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД, че Н.И.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
сумата 693,25 лева – главница, представляваща стойността на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за периода: м.09.2011 г. – м.04.2013 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 11.06.2014 г. /датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й изплащане, както и сумата 140,69
лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 31.10.2011 г. –
12.05.2014 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 31 653/2014 г.
на СРС, 55 състав е издадена заповед за изпълнение.
Със същия съдебен акт ответницата Н.И.Г. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
700,00 лева – разноски по делото.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Б.Б.“ ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от
ответницата Н.И.Г.,***. Във
въззивната жалба се поддържа, че атакуваното решение е нищожно, евентуално – неправилно, тъй като е постановено в противоречие на
материалния закон и е нео-босновано. Развити са подробни съображения, че
жалбоподателката няма качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди
и че между нея и „Т.С.“ ЕАД не съ-ществува облигационно правоотношение, тъй
като помежду им не е сключван индивидуален договор. Инвокират се доводи, че
начислената й сума не отговаря на стойността на реално потребената топлинна
енергия, тъй като радиаторите в имота са затапени. Поддържа се, че никой не
може да бъде принуждаван да бъде купувач на топлинна енергия и че жалбоподателката
не желае да ползва услугите на „Т.С.“ ЕАД и се позовава на изтекла в нейна
полза погасителна давност. Моли съда да прогласи нищожността на обжалваното
решение, евентуално – да го отмени като неправилно и вместо това да постанови
друго, с което да отхвърли предяве-ните искове.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Б.“ ООД /с предходно наимено-вание „Б.Б.“ ООД/, не е взело
становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно реше-ние е
валидно и процесуално допустимо.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че решението – предмет
на въззивен контрол, е нищожно. За да е нищожно едно съдебно решение, същото
следва да не отговаря на изискванията за валидност на съдебните актове.
Безспорно е в правната доктрина и в съдебната практика, че нищожно е съдебното
решение, което е постановено от ненадлежен съдебен орган или в ненадлежен
състав; извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е изготвено в
писмена форма; не е подписано и е абсолютно неразбираемо дори и чрез тълкуване.
Разглеж-даното решение на страда от нито един от визираните пороци. Същото е
постановено от надле-жен състав в кръга на неговата компетентност, изготвено е
в писмен вид, подписано е и е моти-вирано, волята на съда е изразена ясно и
разбираемо. Евентуалните недостатъци при формиране на правните изводи на съда,
липсата на мотиви по някои възражения или погрешните мотиви не водят до
нищожност на решението, а до неговата неправилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.153 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответницата Н.И.Г. е потребител на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 4, находящ се в гр.София, ж.к.„********, абонатен № 349684,
както и че за доставената й топлинна енергия при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г. същата му дължи сумата
834,24 лева, от която: 693,25 лева – главница, представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за пе-риода: м.09.2011 г. – м.04.2013 г. и 140,69
лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 31.10.2011 г. –
12.05.2014 г. Поддържа се и че във връзка с подадено на 11.06.2014 г.
заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 31 653/2014 г. на СРС, 55 състав
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответницата е
депозирала възражение. Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да
установи съществуването на вземанията на ищеца, за които е постановена
заповедта за изпълнение, както и да му се присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответницата Н.И.Г.,***, в който
същата оспорва предявените срещу нея искове по основание и размер, във връзка с
което излага подробни съображения. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност относно процесните вземания. Претендира съдът да отхвърли предявените срещу
нея искове.
Със заявление вх.№ 312987/11.06.2014 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н.И. Г.за сумите:
693,55 лева – главница и 140,69 лева лихва за периода: 31.10.2011 г. –
12.05. 2014 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от
ищеца топлинна енергия за периода: м.09.2011 г. – м.04.2013 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, ап.4, аб.№ 349684, както и че
дължимите суми за доставена и незаплатена топлинна енергия са: 681,31 лева – главница
и 138,78 лева – лихва, 12,24 – главница за дялово разпределение и 1,91 лева – лихва
върху същата.
На 18.06.2014 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 31 653/2014 г. по описа на СРС, IІ
ГО, 55 състав срещу посоченото лице за предявените суми, ведно със законната
лихва върху главните взема-ния, считано от 11.06.2014 г. до изплащане на
същите, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 325,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и
300,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 19.09.2014 г. е депозирано възражение от длъжника Н.И.Г. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по
заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК – на 10.11.2014 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е
предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му срещу
длъжника по издадената запо-вед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспоре-ните от длъжника Н.И.Г. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произ-тича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопре-носно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потре-бители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на
ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собст-веност, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиен-ти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отопли-телните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъе-динен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.
От
представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 9,
том II, рег.№ 5050, дело № 191/2004 г. от 15.10.2004 г. на нотариус Т.В.рег.№
033 на Нот.камара, се установява, че на посочената дата Е.И.А., ЕГН ********** е прехвърлила
на Н.И.Г. правото на собственост върху недвижим имот: са-мостоятелен обект в
сграда – апартамент № 4, находящ се в: гр.София, ж.к.„*******,
ет.2, състоящ се от стая и кухня със застроена площ от 43,22 кв.м., при съседи:
ап.№ 3, двор, ап. № 5 и коридор, заедно с мазе № 4 с полезна площ от 10,70
кв.м., при съседи: вентилационно, двор, мазе № 5, коридор, заедно с 0,946 %
ид.ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху
държавна земя. Продавачът Е.И.А., ЕГН ********** си е запазила пожизнено и
безвъзмездно вещно право на ползване върху продавания имот, но съгласно данните
от служебна бележка с изх.№ КО9400-1134/25.10.2007 г., издадена от Столична
община, Район „Банкя“, същата е починала в дом за стари хора в гр.Банкя на
28.09.2007 г., за което е съставен акт за смърт под № 128 от 29.09.2007 г.
С последващо заявление-декларация с вх.№ ОП-1999
от 05.11.2007 г. собственикът Не-дялка И.Г. е заявила искане пред „Т.-С.“ ЕАД за
откриване на партида на нейно име за този имот, съгласно Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***.
По правило при систематично тълкуване на нормите
на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, във връзка и с
разпоредбата на чл.57 ЗС, потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди
се явява собственикът на процесния топлоснабден имот, освен по изк-лючение в
случаите, когато върху имота е учредено вещно право на ползване. При последната
хипотеза потребител на топлинната енергия, който е страна и по облигационното
правоотно-шение с топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото
вещно право на ползване по смисъла на чл.153 и §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ,
който е задължен да заплаща стойността на доставената за имота топлинна
енергия, като разход, съгласно изричното разпореждане на чл.57 ЗС. Собственикът
притежава т.нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване за
трето лице, той не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта.
Отговорността на собственика на топлофицирания имот възниква от момента на
прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно
чл.59, ал.1 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако
то не е учредено за по-кратък срок. В случая пожизне-ното вещно право на
ползване на Е.И.А. се е погасило с неговата смърт, нас-тъпила на 28.09.2007 г.,
от който момент качеството потребител/клиент на топлина енергия за процесния
имот има собственикът Н.И.Г..
С оглед горните мотиви, ответницата Н.И.Г. има
качеството потре-бител, съотв. клиент на топлинна енергия за битови нужди през
заявения исков период: м.09.2011 г. – м.04.2013 г.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопре-носно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постано-вява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопре-носното предприятие и одобрени от ДКЕВР, понастоящем
КЕВР, в които се урежда съдържа-нието на договора. С оглед тази нормативна
уредба между главните страни по спора за процес-ния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
за продажба, каквито са Общите условия за продажба на топлинна енер-гия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Пари“ на 23.12.2005, г. в сила от 22.01.2006
г., и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“
ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-001/07.01. 2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. Разпоредбата на
чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответ-ницата не твърди и
не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Т.С.“
ЕАД от 2005 г. и 2008 г., поради което настоящият съдебен състав нами-ра, че
същата ги е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приема-нето на Общите условия, в който смисъл е и задължителната
съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно право-отношение при общи условия с предмет: доставката на топлинна
енергия за битови нужди относно процесния имот.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателката във връзка с липса на индивидуален договор. С
оглед визираната по-горе нормативна уредба възникването на валидно облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия с топлопреносно дружество не е
обусловено от подписването на индивидуален договор между него и потребителя/клиента,
в случай, че пос-ледният не е предложил специални условия на сделката, различни
от тези на общите условия. С подаденото от жалбоподателката заявление-декларация
от 2007 г. същата изрично е изразила во-ля доставката на топлинна енергия за
процесния апартамент да се осъществява съгласно общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сгра-да
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за из-вършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в На-редба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Топлинната
енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2
ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на
дялово разп-ределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собстве-ност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консу-мираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредбата по чл. 125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответницата са начислявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, видно от представеното
счетоводно извлечение от ищцовото дружество. Не е спорно между стра-ните, че
дяловото разпределение за исковия период е извършвано от „Б.“ ООД, с предход-но наименование „Б.Б.“ ООД.
По делото е
представен констативен протокол № 014444/10.04.2012 г., съставен от слу-жител
на фирмата за дялово разпределение „Б.“ ООД и подписан за абоната, за извършен
оглед за затапен колектор и ТВ /топла вода/ в процесния имот и са отразени
констатациите, че ТВ – затапена,
колектор – затапен. В полето, в което е положен подписа за абоната, саморъчно е
отразено от страна на последния, че два
сезона не се ползва парното, включително от 2009 г., но това едностранно
изявление, което не съдържа неизгодни за автора му факти и за което не са
ангажирани никакви доказателства, не обвързва ищеца в настоящото производство и
не поражда никакви правни последици за него. Моментът, от който следва да се
приеме, че радиаторите и инсталацията за топла вода в недвижимия имот – предмет
на спора, са били затапени, е датата на съставянето на констативния протокол. От
м.09.2011 г. до тази дата – 10.04.2012 г., топлинна енергия за отопление на
имота и за БГВ се дължи от клиента. След тази дата до м.04.2013 г. на основание
чл.153, ал.6 ЗЕ ответницата дължи само топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за отопление на
общите части на сградата.
С оглед
горните обстоятелства стойността на реално потребената топлинна енергия за
процесния апартамент за исковия период: м.09.2011 г. – м.04.2013 г., определено по реда на чл. 162 ГПК, възлиза общо в размер на 601,00 лева. В така
определения размер не е включено взема-нето, за което е издадена фактура №
********** на стойност 1,58 лева, тъй като същата касае м.06.2013 г., който е
извън заявения като предмет на спора период.
От страна на
ищеца се претендира и заплащането на стойността на услугата дялово
разпределение за времето от м.09.2011 г. – м.04.2013 г., в размер на
12,24 лева. По силата на чл. 22 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциа-цията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. клиентите заплащат
цена на услугата дялово разпределение, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от същите общи условия е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разп-ределение“
се определя от продавача и се обявява по подходящ начин на купувача. С общите
условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на
топлинна енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на
закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно ма-териалноправно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение за исковия период,
като в процеса не се твърди извършването на плащане на същата от страна на
жалбоподателката. За да се произнесе по въпроса относно размера на това вземане
за времето от м.09.2011 г.
– м.04.2013 г., настоящата инстанция съобрази
неоспорените от ответницата данни по представените от ищеца документи, съгласно
които начислената на последната стойност за дялово разпределение за този период
е само по фактура №
********** за м.06.2012 г. е размер на 10,20 лева. Извън този период е задължението по фактура
№ ********** от м.06.2013 г. на стойност 2,04 лева, поради което последната не
може да бъде обсъждана в настоящото производ-ство. Въз основа на тези данни дължимото се от ответницата задължение на разглежданото
основание, присъдено от
първоинстанционния съд като част от главницата в общ размер от 693,25 лева, за
исковия период: м.09.2011 г. – м.04.2013 г., определено по реда на чл.162 ГПК,
възлиза на стойност 10,20 лева.
От изложеното следва, че ищцовото
дружество има вземане към ответницата Н.Г. за главница в общ размер от 611,20 лева.
Жалбоподателката
в срока по чл.131, ал.1 ГПК своевременно е навела възражение за изтекла
погасителна давност относно претендираните от „Т.С.“ ЕАД вземания, което
настоящата инстанция намира за изцяло неоснователно. Съгласно задължителните разясне-ния, дадени в Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потреби-телите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, неза-висимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният
срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца, одобре-ни с решение № ОУ-001/07.01.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01. 2008 г., купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Тъй като настоящият иск се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 11.06.2014 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е
изтекла погасителната давност за задълженията, станали изискуеми преди
11.06.2011 г., каквито в случая обаче не се претендират, с оглед заявения като исков
период от м.09.2011 г. до м.04.2013 г.
Неоснователно се явява и възражението
на жалбоподателката, че доставката на топлинна енергия от страна на „Т.С.“ ЕАД
е непоискана услуга. Съгласно задължител-ните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/ 2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противо-речат
на разпоредбата на чл.62 ЗЗП във връзка с §1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ
съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което
между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на §1 от ДР на ЗЗП.
За пълнота на изложението във
връзка с изразеното желание от страна на жалбоподател-ката да не ползва
услугите на „Т.С.“ ЕАД, съдът намира за необходимо да отбележи следното:
Законът за енергетиката в
чл.153, ал.2 - ал.4 от него урежда възможността за отказ от топлоснабдяване на
сграда в режим на етажна собственост от страна на етажните собственици. В
случая не се твърди и не се установява да е бил извършен отказ на етажната
собственост за доставка на топлинна енергия до цялата сграда. Съгласно чл.153,
ал.6 ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
С Тълкувателно решение № 2/2016 по тълк.дело № 2/2016 г.
на ОСГК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че потребител на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже /съгласно решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010
г. по к.д.№ 15/2009 г./ заплащането на отдадената от сград-ната инсталация или
от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централ-но
отопление в сградата.
Съгласно решение на
Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к.д.№ 15/2009 г., при наличието на
решение на мнозинството от собствениците и носителите на вещни права в сграда -
етажна собственост за присъединяването й към топлопреносната мрежа, Законът за
енергетиката допуска отказ от ползването на топлинна енергия в индивидуалните
имоти, като тогава собствениците и носителите на вещно право на ползване не
заплащат за потребление на топ-линна енергия в тях. Отказът се изразява в
преустановяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в
имотите чрез монтираните на тях термостатни вентили, тъй като чл.153, ал.5 ЗЕ
не предоставя право на потребителите да извършат физическото отделяне на
отоплителните тела от сградната инсталация. Отказ изцяло от потребление на
топлинна енергия в присъединена към топлопреносната мрежа сграда в режим на
етажна собственост не е допустим, защото всички съсобственици трябва да поемат
съобразно дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите части
и сградната инсталация.
Тъй като в
дадения казус потребителят/клиентът на топлинна енергия не е изпълнил точно във
времево отношение паричната си престация спрямо ищцовото дружество относно
дължимата се топлинна енергия, същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение
за несвоев-ременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД
върху всяка месечна вноска от неиздължената главница, чийто падеж в
съответствие с чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008 г., настъпва 30 дни след
изтичане на периода, за който се отнася. С оглед горното за процесния период: 31.10.2011
г. – 12.05.2014 г. ответницата е
в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми,
представляващи стойността на топлинната енергия за време-то от м.09.2011 г. до
м.04.2013 г. За периода на забавата от датата на
падежа на всяко отделно вземане, начиная от 31.10.2011 г. – датата, следваща
датата на падежа за първата дължима внос-ка, до 12.05.2014 г., размерът на разглежданото вземане
по отношение на дължимите се от ответницата главници за топлинна енергия,
определен при условията на чл.162 ГПК, възлиза на сумата 104,04 лева.
По отношение на претендираното
обезщетение за забавено изпълнение относно главни-цата за цената на услугата дялово
разпределение, въззивният съд намира, че не са налице пред-поставките за
ангажиране на отговорността на ответната страна. Съгласно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус
относно прести-рането на цената на услугата дялово разпределение, длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и
ще дължи обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху
дължимата се като главница сумата. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
връчването на ответницата на такава покана относно заплащането на услугата за
дялово разпределение, съобразно което последната не е изпаднала в забава и не
дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това задължение до
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в
частта, с която искът за главницата е уважен за разликата над сумата 611,20 лева,
а искът относно мораторна лихва – за разликата над сумата 104,04 лева, като се
пос-танови друго, с което в посочените части исковете се отхвърлят, като
неоснователни. Решението следва да се отмени и в частта, в която ответницата е
осъдена да заплати на ищцовото дружество на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата
над сумата от 600,15 лева до сумата 700,00 лева – разноски по делото. В
останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвър-дено.
При приетия изход на спора в
патримониума на ответницата се са породили права на основание чл.78, ал.3 ГПК
във връзка с първоинстанционното производство и по чл.78, ал.1 ГПК във връзка с
въззивното производство, но тъй като същата не е ангажирала доказателства за из-вършването
на каквито й да било разноски в хода на процеса, такива не й се дължат.
Разноски по чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК не следва да се присъждат на въззивае-мата страна „Т.С.” ЕАД. Във въззивното
производство от упълномощения от тази страна процесуален представител –
юрисконсулт не са извършени реално никакви про-цесуални действия, извън депозираната
бланкетна молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на
жалбата. Писмен отговор на жалбата не е подаден, нито дружест-вото е било
представлявано в открито съдебно заседание от пълномощник.
На основание чл.78, ал.6 ГПК „Т.С.“
ЕАД следва да бъде осъдена да заплати по бюджетната сметка на СГС сумата 3,56 лева,
представляваща държавна такса за въз-зивно обжалване, съобразно уважената част
от жалбата.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № ІI-55-85 от 08.07.2016 г., постановено по гр.д.№
61 111/2014 г. по описа на СРС, ІI ГО, 55 състав – в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Н.И.Г., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1 ЗЗД сумата над 611,20 лева до 693,25
лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия
за периода: м.09.2011 г. – м.04.2013 г. /с включена стойност на услугата дялово
разпределение/, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.06.2014 г. до окончателното й
изплащане;
в ЧАСТТА, с която е признато за
устано-вено, че Н.И.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата
над 104,04 лева до 140,69 лева, представляваща лихва за
забава за периода: 31.10.2011 г. – 12.05.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 31 653/2014 г. на СРС, ГО, 55 състав, както
и в ЧАСТТА, с която Н.И.Г., ЕГН ********** е осъ-дена
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.78, ал.3 ГПК разликата
над сумата от 600,15 лева до сумата
700,00 лева – разноски по делото, като вместо това ПОСТА-НОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седали-ще и адрес на управление:*** срещу Н.И.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, искове за призна-ване на установено, че Н.И.Г., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.79, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 611,20 лева до сумата 693,25
лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия
за периода: м.09.2011 г. – м.04.2013 г. /с включена стойност на услугата дялово
разпределение/, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.06.2014 г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК
и чл.86, ал.1 ЗЗД – разликата над сумата от 104,04 лева до сумата 140,69
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода: 31.10.2011 г. – 12.05.2014 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 31 653/ 2014 г. на СРС, ГО, 55 състав, като НЕОС-НОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
ІI-55-85 от 08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 61 111/ 2014 г. по описа
на СРС, ІI ГО, 55 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес *** да
ЗАПЛАТИ по бюджетната сметка на
Софийски Градски съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 3,56 лева /три лева и петдесет и шест стотин-ки/
–
държавна такса по делото.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца: „Б.“
ООД, ЕИК ********.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.