РЕШЕНИЕ
№ 673
гр. Стара Загора, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530101246 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1300,00 лв. главница,
за установяване съществуването на посоченото вземане на ищеца „Сити Кеш“
ООД спрямо М. И. Е. по договор за потребителски кредит №
*******/********* г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. 2736/2023 г. на Старозагорски районен съд, ведно със законната
лихва от 28.06.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът „Сити Кеш“ ООД твърди, че между него и ответника М. И. Е.
бил сключен договор за паричен заем № *******/********* г. Заемателят,
съобразно установената форма за кандидатстване от Заемодателя, предоставил
своите лични данни, телефон за връзка, параметри на желания заем /размер на
главница и период на погасяване/, две лица за контакт. По този начин
Заемателят е обективирал волята си, че желае да сключи договор за паричен
1
заем със „Сити Кеш“ ООД. Параметрите и условията на сключения договор за
потребителски кредит били описани и в предоставените на Заемателя от
Заемодателя Погасителен план, Стандартен европейски формуляр и Тарифа
към договора за паричен заем, с които Заемателят се е съгласил изрично и
безусловно. Индивидуализацията на начина на плащанията от страна на
Заемателя във връзка с паричните задължения към „Сити Кеш“ ООД, като
размер на плащане и брой на погасителните вноски, както и падеж на
задълженията, била в Погасителен план към договор за заем № *******.
Сумата била получена от заемателя в брой в деня на сключване на договора,
като договорът служел за разписка за получената/предадената сума /вж. чл. 4,
ал. 1 от Договора/. Длъжникът не е изпълнил задълженията си по договора и
не е погасил дължимите суми. Предвид горното, дружеството е депозирало
заявление по чл. 410 ГПК срещу длъжника като било образувано ч.гр.д. №
2736/2023г. на Старозагорски районен съд и издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение. Длъжникът депозирал възражение по чл. 414 ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че
ответникът М. И. Е., дължи на ищеца „Сити Кеш“ ООД, следните суми:
главница: 1300,00 лева - дължима и неплатена по договор за паричен заем №
*******/********* г. ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното изпълнение на задължението.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който заема становище за допустимост и неоснователност на
иска. На първо място оспорва обстоятелството, че между страните е налице
договорна обвързаност. На второ място, ако се установи, че между страните е
налице сключен договор, то възразява за дължимостта на претендираната
сума, тъй като последната се явявала изцяло погасена. Неравноправните
клаузи на чл. 5 от Договора са довели до начисляването на неустойка, която е
предвидена в погасителния план към него, но се явявала недължима. За
пълнота следвало да се отбележи и че начислената с погасителния план към
договора за кредит неустойка се явявала недължима, поради липсата на
основание, тъй като в чл.6 от Договора не се съдържало описание на каквито и
да е обезпечения, които кредитополучателят следвало да представи. Твърди,
че от страна на ответника са извършвани множество плащания, които обаче
неправилно са били отразявани именно като погасяващи неустойката, а не
главницата по договора. Доколкото се касаело за договор сключен с
2
потребител, то моли, на основание чл.7, ал. 3 ГПК да бъде следено за
наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит.
Моли за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, като с
постъпили молби от неговия процесуален представител моли съда да уважи
предявените искове и да му присъди направените разноски.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явява, а се
представлява като неговият процесуален представител оспорва исковете.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От представените и приети като писмени доказателства индивидуален
договор за потребителски кредит № *******/********* г., съдържащ
погасителен план /л. 9-13 от делото и л. 7-11 от ч.гр.д. № 2736/2023 г./,
заявление за установяване на договорни правоотношения /л. 8 от делото/ се
установява, че на ********* г. страните са сключили Договор за
потребителски кредит за сумата от 1300,00 лв. при посочен общ размер на
кредита 1590,44 лв. т.е. установяват се правнорелевантните обстоятелства, че
между „Сити Кеш“ ООД, като кредитодател и М. И. Е., като
кредитополучател, е сключен на ********* г. договор за потребителски
кредит № *******/********* г., като чл. 4, ал. 1 от договора има характер на
разписка. Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит
№ *******/********* г., вкл. приложения погасителен план /л. 9-13 от делото
и 7-11 от ч.гр.д. № 2736/2023 г./, сключен между „Сити Кеш“ ООД и ответника
М. И. Е., страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 1300,00
лв., с фиксиран годишен лихвен процент 35,04% и годишен процент на
разходите /ГПР/ 41,47%, и начин на връщане: 11 месечни вноски, с краен срок
на погасяване – 23.01.2023 г., а при включване на неустойката за
непредоставяне на обезпечение вноската е в размер на 240,00 лв. В чл. 3, ал. 2
от договора изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена
единствено договорната лихва. В чл. 5 от договора , е уредено задължение за
ответника - в тридневен срок от сключване на договора да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания или предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 11 от
3
договора е уговорено при неизпълнение на това задължение тя да дължи
неустойка в размер на 1049,56 лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/,
която кредиторът е разсрочил в погасителния план чрез добавяне на суми към
всяка от анюитетните вноски и така всяка анюитетна вноска е в размер на
240,00 лв. От приложеното ч.гр.д. № 2736/2023 г. на Старозагорски районен
съд се установява издаването на заповед за изпълнение на парично
задължение, с която е разпоредено М. И. Е. да заплати на „Сити Кеш“ ООД
сумата от 1300,00 лв. – главница, сумата от 290,44 лв. договорна лихва за
периода ********* г. – 23.01.2023 г. и сумата от 106,90 лв. обезщетение за
забава за периода 01.05.2022 г. – 01.06.2023 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 1356/05.07.2023 г. по ч.гр.д. 2736/2023 г. на
Старозагорски районен съд, ведно със законната лихва от 28.06.2023 г. до
окончателното плащане, а с разпореждане № 4188/05.07.2023 г. е отхвърлена
претенцията за присъждане на неустойка в размер на 633,25 лв. Освен това
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1356/05.07.2023 г. е била частично
обезсилена с определение № 789/19.03.2024 г. относно сумата от 290,44 лв.
договорна лихва за периода ********* г. – 23.01.2023 г. и сумата от 106,90 лв.
обезщетение за забава за периода 01.05.2022 г. – 01.06.2023 г., тъй като
заявителят е предявил установителен иск единствено за главницата по
договора за кредит в размер на 1300,00 лв., като поради тази причина
молба вх. № 17836/20.06.2024 г. на ищеца няма как да бъде взета за
релевантна /вж. по-долу/. Освен това в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение се съдържа изрично съдебно признание на ищеца,
че ответникът преди неговото подаване е извършил плащания в общ
размер на 850,00 лв.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски
районен съд прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявения установителен иск е по чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 1300,00 лв.
главница:
Срещу заповедта за изпълнение длъжника ответник е подал възражение
и на кредитора са дадени указания за предявяване на установителен иск.
Искът е предявен в месечния срок, като паричното вземане, предмет на иска е
идентично на паричното вземане по заповедта за изпълнение, поради което
4
установителният иск за главница в размер на 1300,00 лв. е допустим и това
е предметът на исковото производство – както се посочи в останалата си
част заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1356/05.07.2023 г. е била
частично обезсилена с определение № 789/19.03.2024 г. относно сумата от
290,44 лв. договорна лихва за периода ********* г. – 23.01.2023 г. и сумата от
106,90 лв. обезщетение за забава за периода 01.05.2022 г. – 01.06.2023 г., тъй
като заявителят е предявил установителен иск единствено за главницата по
договора за кредит в размер на 1300,00 лв. Молба вх. № 17836/20.06.2024 г.
на ищеца очевидно не съответства както на развитието на съдебното
производство, така и на исковата молба, в който ясно е записано, че се
претендира установяване на сумата от 1300,00 лв. главница по договора за
кредит № *******/********* г. и това е предметът на делото. Не са предмет
на делото нито възнаградителна лихва от 190,38 лв., нито законна лихва от
55,98 лв. сочени в молба вх. № 17836/20.06.2024 г., тъй като от една страна
такива суми не са претендирани в исковата молба, от друга страна размерите и
периодите на двете лихви не съвпадат с тези претендирани в заповедното
производство и от трета страна заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК в
частта на разгледани претенции за възнаградителна и законна лихва е
обезсилена от заповедния съд с влязло в сила разпореждане № 789/19.03.2024
г. на заповедния съд именно поради непредявяване на установителен иск за
тези две суми за възнаградителна и законна лихва.
„Сити кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на следните
предпоставки: 1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено от
договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът има качеството
на кредитодател, а ответника - на кредитополучател, 2/ реалното предоставяне
от кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като
главница по договора; 3/ настъпване на падежа на задължението на
кредитополучателя, касаещо връщане на главницата.
С доклада по делото на чл. 146, ал. 1, т. 4 е било обявено за безспорно, че
5
ответникът е получил сумата от 1300,00 лева от ищеца и че ответникът е
заплатил на ищеца 850,00 лв. /второ обстоятелство обявено поради изричното
съдебно признание на ищеца в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение/. Освен това въз основа на представените писмени доказателства
/л. 7-11 от ч.гр.д. № 2736/2023 г./, настоящият съд приема за доказани
твърденията на ищеца, че между него и ответника М. И. Е. е налице
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях
индивидуален договор за потребителски кредит № *******/********* г., по
силата на който ищецът е предоставил на ответника, като потребител, кредит в
размер на 1300,00 лева, със срок на кредита – 11 месеца, а кредитополучателят
е поел задължение да погасява кредита на единадесет месечни погасителни
вноски. Заемната сума е била предоставена на ответника – така изрично чл. 4,
ал. 1 от договора материализиращ разписка за предоставената заемна сума.
Договорът за потребителски кредит № *******/********* г., искането за
отпускане на кредит, вкл. стандартния европейски формуляр /л. 7-14 от ч.гр.д.
№ 2736/2023 г./ са подписани от ответника и поради това са неоснователни
възраженията в отговора на исковата молба за липса на облигационна
обвързаност между страните.
Не се споделя изразеното от ответника възражение в устните
състезания, че не можело да се използва като писмено доказателство
представения и подписан от ответника договор за потребителски кредит №
*******/********* г., вкл. приложения погасителен план /7-11 от ч.гр.д. №
2736/2023 г./, тъй като бил приложен единствено в заповедното, а не в
исковото производство най-малко поради пет причини: 1/ Предмет на
делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за
изпълнение, като вземането на кредитора съответства на задължението, което
длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6
ГПК. В тази насока специалният установителен иск по чл.422 от ГПК е иск на
кредитора за установяване на вземането му срещу длъжника, за което вземане
е издадена съответната заповед за изпълнение. С предявяване на този иск, при
подадено възражение от длъжника, се цели със сила на пресъдено нещо да се
установи наличието на вземането, за което е издадена заповедта за
изпълнение, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение
представлява пречка за влизането й в сила. Служебно се изследва и въпроса
налице ли е идентичност между заповедното и исковото производство от
6
субективна и от обективна страна /предмета на заповедното и исковото
производства/. Недопустимо е след като е отпочната проверка за оспорването
на едно вземане в заповедното производство, впоследствие да се допуска
исково производство /като продължение на съответното заповедно
производство/ по чл. 422 от ГПК между същите страни относно друго вземане
– така т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т.д. №
4/2013 г., ОСГТК, в която се сочи, че исковото производство по чл. 422
ГПК се явява продължение на заповедното производство, 2/ в т. 2 от
Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т.д. № 8/2017 г.,
ОСГТК ясно е посочено, че исковият процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е
фаза на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на
заповед за изпълнение, с приложенията към което заявителят - ищец следва да
установи не само ликвидност, но и изискуемост на вземането си. Приетото в
посоченото Тълкувателно решение ясно води до извод, че е налице единно
производство /разделено на две фази/ и очевидно доказателствата са събрани в
едно производство /Българският граждански процес познава и други двуфазни
производства – напр. съдебната делба, в които доказателствата се събират и са
относими и в двете фази на производството, 3/ с изменението на ГПК ДВ, бр.
100 от 2019 г. изрично се създаде нова алинея трета на чл. 410 изискваща при
случаи когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към
заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с
всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия,
ако има такива, т.е. договорът за заем е задължително приложение към
заявлението. Така в случая вече е налице приравняване на чл. 410, ал. 3 ГПК в
хипотезата на чл. 417 ГПК, при която съдът се произнася въз основа на
представен от заявителя документ, е допустимо основанието и предмета на
вземането да се определят въз основа на този документ, тъй като по смисъла
на закона същият е задължително приложение към заявлението /както
договорът сключен с потребителя/, въз основа на което се издава заповед за
незабавно изпълнение, при което основанието за издаване на заповедта е
наличието на годно за изпълнение притезателно право, удостоверено именно
от документа /така и т. 2б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ВКС по т.д. № 4/2013 г., ОСГТК, 4/ допустимо е приложените по друго дело
писмени доказателства да бъдат ползвани, ако то е било приложено по реда
на чл. 86 от Правилника за администрацията в съдилищата – така изрично
7
решение № 368/29.11.2022 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. №
415/2022 г. и сочената в него практика на ВКС, 5/ дори чл. 86, ал. 6 ПАС дава
възможност при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422
ГПК административният ръководител на съответния съд може да разпореди
делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу
ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия
съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС правило изхожда от
разбирането, че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно
разпределение на делото, тъй като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение вече е било разпределено в съответствие с този принцип, като се
има предвид връзката на обусловеност между заповедното и исковото
производство по чл. 422, ал. 1 ГПК – така изрично решение №
263121/12.10.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 4375/2021 г.,
решение № 264723/13.07.2021 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7570/2020 г., определение № 303/16.04.2021 г. на ВКС по гр.д. № 3956/2020 г.,
III г.о., решение № 485/31.01.2023 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
5301/2022 г. Отново ще се спомене и съдебната делба, при която втората фаза
на съдебното производство не се разпределя на нов съдия-докладчик.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателя – ответник,
предоставяне на заемната сума в размер на 1300,00 лв. следва по възраженията
в отговора на исковата молба да се прецени дали договорът е действителен.
Преди всичко следва да се посочи, че правните въпроси относно
действителността на договора предмет на настоящото дело вече са били
обсъждани по друго дело със страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за
кредит и са намерили разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на
Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от
настоящия съдебен състав/, потвърдено по въззивна жалба на „Сити
Кеш“ ООД с окончателно решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени
напълно идентични съображения.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между ищеца и ответника, предоставяне на заемната сума в
размер на 1300,00, следва да се прецени дали този договор е действителен
8
както с оглед правните възражения на ответника, така и в изпълнение на
служебните задължения за преценка на действителността на договор /или
клаузи от него/ сключен с потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
9
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които протИ.речат на императивни разпоредби на закона
или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и
пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно
Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и
с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично
задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от
Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
10
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесния договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
11
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 2640,00 лв.. неправилно не е калкулирано в
годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение
по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.
№ 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г.
на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които
е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение,
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на
кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
12
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка
предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към
месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на кредита.
Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в
случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
13
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
14
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение
№ 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в
които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в
договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в
договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
15
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в протИ.речие с принципите на справедлИ.стта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед
условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумите за неустойката по договора не е
била включена в ГПР – така договор за кредит /вж. чл. 3, ал. 2/.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко протИ.речие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
16
сключения договор се явява изцяло нищожен. В частност общото задължение
на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от
договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и задължението за
неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният размер на вноската е
определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница
ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне на
обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1
ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от
потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в
посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР,
посочен в договора. На практика, касае се за реален ГПР по договорите
различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
17
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното протИ.речие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно
практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското
право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от
21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва
тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния
кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В
настоящия случай в договора за кредит в протИ.речие с изискванията на
директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита, невключващ
неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление на ГПР по
кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в
заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
18
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е
допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно
минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от
съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв
е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към
тях и на задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
19
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, протИ.речи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договора
за кредит протИ.речи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая
следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част
от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
20
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява
да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната
съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./.
Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не
променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само
общи принципни положения.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
по договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също определение №
50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване
на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл.
11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо договора за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22
ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването му не са
спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК
21
/чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен
съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
3/ В чл. 23 ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС – вж.
решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., ІV г.о. по
правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли
е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би протИ.речало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
22
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23
ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата
чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност
да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД, е споделено и в решение
№ 60186/28.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 1023/2020 г., І т.о., както и в
решение № 50259/12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г.о.
Предвид горното процесният договор е недействителен на основание чл.
22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 12 ЗПК и чл. 10а ЗПК. Съгласно
чл. 23 ЗПК в случай че договорът потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, в настоящия
случай, ответникът дължи на ищеца само непогасената главница по договора.
Преди всичко следва да се посочи, че дължимата главница е в размер на
1300,00 лв. и единствено тя се претендира в настоящото производство. За
да се определи дължимата главница, следва всички плащания, извършени от
потребителя за погасяване на задължения по договора за кредит, да се вземат
предвид в случая като погашения на дължимата главница, след като
останалите задължения по договора не са дължими, поради недействителност
на същия, вкл. на конкретните клаузи за договорна и мораторна лихва /така
напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д.
№ 1128/2021 г., решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1251/2021 г./. В случая в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК ищецът е направил изрично съдебно признание, че
ответникът преди завеждане на делото му е заплатил сума в общ размер на
850,00 лв. - в случая е налице съдебно признание на този факт, като тези
признания ще бъдат ценени с оглед разпоредбите на чл. 237 ГПК и чл. 175
ГПК, т.е. съгласно всички обстоятелства по делото /така решение №
271/03.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 66/2014 г., IV г.о./. Също в решение №
199/05.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1171/2010 г., II г.о. се сочи, че твърдение
на страна за осъществяването на неизгоден за нея факт /наличие на плащане/,
следва да се приеме за признание и по смисъла на чл. 175 ГПК и ако по делото
липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се
приеме за доказано. В настоящия случай данни опровергаващи признанието
23
направено от ищеца по делото не само не са налице и затова с доклада по
делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК бе обявено за безспорно, че има
плащане на сумата от 850,00 лв. Казаното означава, че ищецът съдебно
признава наличието на плащане от 850,00 лв., а преценката по чл. 175 ГПК за
другите обстоятелства по делото е подчинена на основния принцип на
диспозитивното начало, т.е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени
от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговия предмет.
Служебното начало по чл. 7 ГПК задължава съда да съдейства за изясняване
на делото, но това не е основание за абсолютно дерогиране на фактическите
твърдения и правни доводи на страните, налагането им на съображения,
различни от заявените от самите тях в хода на процеса и признаване или
отричане на права, които не са спорни /така решение № 98/21.03.2011 г. на
ВКС по гр.д. № 952/2010 г., IV г.о./. Ищецът е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в което ясно сочи, че
ответникът му е заплатил преди процеса сумата от 850,00 лв. А
извънсъдебното/съдебното признание на факти е едно от най-достоверните,
надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени
в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на
правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК /така напр. решение №
69/16.01.2020 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2521/2019 г./.
Поради това посочената в молба вх. № 17836/20.06.2024 г. за заплатена сума
от ответника в по-нисък размер от 550,00 лв. не може да бъде взета предвид,
тъй като от една страна се прави опит да се „намали“ стойността на вече
направеното съдебно признание от ищеца и от друга страна самата молба
както вече се изясни и в останалите нейни части изобщо не отговаря на
предмета на претенциите на ищеца, респ. на съдебното производство и не
може да се цени безкритично.
В обобщение – чистата стойност на главницата по кредита е 1300,00
лв., като са налице плащания в общ размер на 850,00 лв. и поради това
остават дължими 450,00 лв. от ответника.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на
ищеца „Сити Кеш“ ООД спрямо М. И. Е. за сумата 1300,00 лв. – главница
следва да бъде уважен, но само до размера от 450,00 лв. /за горницата над този
24
размер е неоснователен/.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответникът дължи на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за исковото производство в
размер на общо 43,61 лв. /юрисконсултско възнаграждение – основата за
изчисляване е в размер на 100,00 лв. – чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер,
държавна такса/ и разноски за заповедното производство в размер на общо
18,65 лв. /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно на
уважената част от иска. От своя страна ищецът дължи на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за исковото производство в размер на
326,92 лв. /адвокатско възнаграждение/ съгласно договор за правна защита и
съдействие от 22.05.2024 г., в който е договорено изрично адвокатско
възнаграждение /л. 54 от настоящото дело/ - с отбелязването в договора е
изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на
ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК съразмерно на отхвърлената част от
иска, тъй като плащането на сумата от 850,00 лв. е извършено преди
образуване на съдебното производство. Възражението на процесуалния
представител на ищеца за прекомерност е неоснователно, тъй като
адвокатското възнаграждение е договорено в рамките на минималния размер
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения служещ за ориентир.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска за главница с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД по
25
отношение на М. И. Е., ЕГН: ********** и адрес: гр. ************, ул.
„*********“ № ***съществуването на вземането на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 за сумата в размер на 450,00 лв.
/четиристотин и петдесет лева/ представляваща остатък от чиста стойност
/главница/ по договор за потребителски кредит № *******/********* г.,
ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното плащане,
считано от 28.06.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 1356/05.07.2023 г. по ч.гр.д. 2736/2023
г. по описа на Старозагорски районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния
предявен размер от 1300,00 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. И. Е., ЕГН: ********** и
адрес: гр. *************, ул. „*********“ № ***да заплати на „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 сума в размер на 43,61 лв.
/четиридесет и три лева и шестдесет и една стотинки/, представляваща
направените в исковото производство съдебни разноски за доплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, както и сума в размер на
18,65 лв. /осемнадесет лева и шестдесет и пет стотинки/, представляваща
направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 2736/2023 г. по описа на
Старозагорски районен съд съдебни разноски за платена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на М. И. Е., ЕГН:
********** и адрес: гр. **************, ул. „*********“ № ***сума в размер
на 326,92 лв. /триста двадесет и шест лева и деветдесет две стотинки/
представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част
от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна жалба пред
26
Старозагорски окръжен съд двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27