Решение по дело №530/2017 на Окръжен съд - Кюстендил

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 7

гр. Кюстендил, 10.01.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, III-ти въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

                                                                                              МАРИЯ АНТОВА

                                                                                                                                     

и при участието на съдебен секретар Р. С., като разгледа докладваното от младши съдия М. Антова в.гр.д.№ 530 по описа на ОС- Кюстендил за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството се развива по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 314 от 27.06.2017г., постановено по гр.д. № 452/2017г. по описа на РС- Дупница е отхвърлен предявеният от Й.В.И. срещу И.Г.М. иск с правно основание по чл.439, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено спрямо ответника, че задължението на ищеца по изпълнителен лист от 31.01.2011г., издаден по ч.гр.д. № 3305/2011г. по описа на СРС, е погасено по давност и последният не дължи на ответника сумата в размер на *** лв.- остатък от главница, ** лв.- лихва за забава от 25.05.2009г. до 25.01.2011г. и ** лв. разноски. Ищецът е осъден да заплати на ответника сторените разноски  в размер на ** лв.- адвокатско възнаграждение.

Недоволен от постановеното решение останал ищецът, който в срока по чл.259, ал.1 ГПК е подал въззивна жалба, в която твърди, че е атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и неправилен, постановен в нарушение на материалния закон и на  съдопроизводствените правила.  Излага подробни съображения защо счита, че от 14.02.2012г. до настоящия момент е изтекла тригодишната погасителна давност досежно посочените в изпълнителния лист суми. Твърди, че наложеният от ЧСИ В. А. запор на трудово възнаграждение не представлявало изпълнително основание, което прекъсва давността. Счита, че образуваното изпълнително дело е било прекратено по силата на закона на 14.02.2014г. и предприетите след тази дата действия се явявали незаконосъобразни. Оспорва твърденията на ответника, че наложените в хода на изпълнително производство две възбрани са довели до прекъсване на давността, доколкото същите са наложени като обезпечителна мярка с оглед на друг съдебен спор между страните. Искането към съда е за отмяна на атакуваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се приеме за установено по отношение на И.Г.М., че задължението на ищеца е погасено по давност и същият не дължи посочените в изпълнителния лист суми. Претендират се разноски пред двете инстанции.

.

Постъпил е отговор по въззивната жалба от страна на И.Г.М., чрез проц. му представител- адв. И. Н., по реда на чл.263, ал.1 ГПК в законоустановения за това срок, в който излага становището си относно неоснователността на въззивната жалба. Намира за правилен крайния извод на съда, че с множество предприети от него действия, включително и със завеждане на искове по чл.135 ЗЗД, погасителната давност по процесните вземания е била прекъсвана. Искането към съда е за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

ОС- Кюстендил, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че доколкото е предявен отрицателен установителен иск по чл.439 във вр. с чл.124 ГПК, в  тежест на ищеца е да наведе и установи правопогасяващото възражение срещу правото на ответника, а именно настъпила погасителна давност, като новонастъпил факт след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Същият не се установил по делото, поради което съдът е мотивирал отхвърлянето на иска. Изложил е следните съображения, а именно: с оглед разпоредбата на чл.110 и чл.111, б„в” ЗЗД и установеното от фактическа страна по делото, вземането срещу ищеца за главницата се погасява след изтичане на общия петгодишен срок, а по отношение на претендираната лихва в размер на *** лв. приложение следва да намери специалният тригодишен срок. Съответно, с оглед на предприетите изпълнителни действия по изпълнително дело № 20127420400551, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС давността многократно е била прекъсвана. Нов давностен срок е започнал да тече и от датата на предявяване на двата иска по чл.135 ЗЗД от страна на ответника срещу ищеца- 15.01.2015г.

В изпълнение на разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият състав извърши проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При извършване на въззивен контрол за законосъобразността и правилността му, съдът е ограничен от рамките, поставени от въззивната жалба.

 

 

 

 

Решение е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В случая между страните не е спорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се  установява, че процесното вземане произтича от сключен между страните на 23.05.2009г. договор за заем с нотариална заверка на подписите, по силата на който заемодателят И.Г.М. е предал на заемателя Й.В.И. парична сума в размер на ** лв., а последният се е задължил да върне на заемодателя паричната сума, ведно с уговорената 10 % годишна лихва в срок до 23.05.2010г. Поради неизпълнение на задължението на заемателя в уговорения срок, заемодателят подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417, т.3 ГПК, по която на 31.01.2011г., по ч.гр.д.№ 3305/2011г. на СРС е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните суми в негова полза. Й.В.И. не е възразявал срещу издадената заповед за незабавно изпълнение.

Спорният въпрос се концентрира върху това дали твърденият от ищеца правопогасяващ относно вземането факт е настъпил, а именно изтекла в негова полза погасителна давност. Осъществяването на фактическия състав на давността- бездействие на титуляра на правото в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително изпълнение.

На първо място, настоящият състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че вземането за главница следва да се погаси с изтичане на общия 5-годишен давностен срок, предвиден в разпоредбата на чл.110 ЗЗД, доколкото същият е приложим в случаите, когато законът не е определил друг специален давностен срок. В този смисъл възражението във въззивната жалба, че следва да намери приложение специалната 3-годишна погасителна давност е неоснователно. Само вземането за уговорената лихва в размер на 10 % се погасява след изтичане на 3-годишния срок с оглед на изричната разпоредба на чл.111, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно предписанията на чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня на изискуемост на вземането, като началният момент, от който възниква при неизпълнение договорно задължение е първият ден на забава след падежа, тоест давността е започнала да тече от 24.05.2009г. От този момент с всяко предприето действие за принудително изпълнение от страна на ответника в производството е започвал да тече нов 5-годишен давностен срок относно главницата и 3-годишен давностен срок относно претендираната лихва.

Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, който с оглед и на задължителното тълкувание, дадено с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е преценил с кои действия по принудително изпълнение давността е била прекъсната, а именно: с искането за налагането на запор на дружествения дял на ищеца в „Енерджи сейвинг солюшънс“ ООД, с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, включително и с повторното изпращане на запорно съобщение от 29.10.2012г. като намира за неоснователно възражението на ищеца, че последното действие не е могло да прекъсне давността, доколкото такъв вече е бил наложен. С оглед на доказателствата по делото се установява, че след първоначално изпратеното от страна на ЧСИ М. М. запорно съобщение до работодателя на ищеца, не е получена никаква обратна информация от последния дали приема запора, дали има други наложени запори, не се превеждат и никакви суми от същото. С оглед на това и доколкото това действие се е оказало неуспешно, ЧСИ В. А. е изпратила ново запорно съобщение до работодателя.

На следващо място, по отношение на възражението във въззивната жалба за настъпила перемпция на 14.02.2014г., доколкото се счита, че последното валидно действие по изпълнението е постъпилата на 14.02.2012г. сума в размер на *** лв., настоящият състав го намира за неоснователно. С оглед на разпоредбата на т.10 от Тълкувателно решение №2/2013 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действие в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК и това прекратяване настъпва по силата на закона, като прекратителният ефект настъпва с осъществяването на съответните правно релевантни факти. В случая това е изтичане на двугодишния срок, в който взискателят е бездействал. Приема се, че е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. В настоящия случай подобно бездействие от страна на взискателя /ответник в настоящото производство/ не е налице. На 13.02.2013г. същият е подал до ЧСИ В. А. молба за налагане на възбрана върху недвижими имоти, за които се установява, че ищецът се е разпоредил с тях, като именно с искането за налагане на възбрана е прекъсната давността за вземанията за лихва и главница, като е без значение дали това действие е било успешно или не.

Видно от гореизложеното, към момента на подаване на исковата молба 5-годишната погасителна давност за главницата не е била изтекла.

По отношение на специалната 3-годишна давност за лихва настоящият състав намира следното: хронологически, след датата на подаване на молбата с искане за налагане на възбрана по изпълнителното дело не е предприето друго изпълнително действие, което да прекъсне давността. Налагането на запор върху сметките на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, видно от запорно съобщение до трето задължено лице с изх.№ 02695/14.03.2017г. и „Райфайзенбанк“ ЕАД, видно от запорно съобщение до трето задължено лице с изх.№ 02694 от 14.03.2017г. се явява действие, извършено след настъпила на 13.02.2015г. перемпция на изпълнителното дело, поради което същото не е прекъснало давността. Настъпилата перемпция на производството обаче не означава, че е изтекла погасителната давност досежно претендираното материално право. Съответно, доколкото погасителната давност за лихва би изтекла на 13.02.2016г., следва да се установи дали в този период са предприети действия, които да прекъснат давността на основание чл.116 ЗЗД. Настоящият състав намира, че това било направено на 15.01.2015г. На тази дата ответникът по настоящото дело е завел срещу ищеца два иска с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на недействителни спрямо ответника договори за дарение на недвижими имоти, обективирани в Нотариални актове за дарение №**, том *, рег.№ ***, дело № ** от 16.12.2010г. на нотариус Л. С., с рег.№ 527, район на действие РС-Дупница и № **, том *, рег.№ ***, дело № **/20**г. на нотариус Г. Г., с рег.№ **, район на действие СРС. Действително, за успешното провеждане на иска по чл.135 ЗЗД не се изисква нито безспорност, нито съдебна установеност на вземането, не се влияе от прекъсване на давността на самото вземане. Като се има предвид обаче характерът на погасителната давност като една последица от кредиторовото бездействие и доколкото с предявяването на иска по чл.135 ЗЗД кредиторът упражнява потестативно право, изразяващо се в правната възможност да удовлетвори вземането си от имуществото, предмет на атакуваното увреждащо действие, именно със завеждане на такъв иск същият е предприел активни действия, за да удовлетвори вземането си. В случая увреждането се изразява в невъзможността на ответника да се удовлетвори от имуществото на длъжника поради безвъзмездно разпореждане с имотите на последния в полза на едно трето лице, а ответникът цели тези недвижимости да се върнат в патримониума на ищеца, за да насочи принудителното изпълнението върху тях. Ако приемем, че при уважен Павлов иск, погасителната давността за вземането не се е прекъснала с подаване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, то конститутивното действието на влязлото в сила решение би било безполезно за кредитора, доколкото същият не би могъл да удовлетвори вземането си, макар и вече да е налице имущество, към което да насочи изпълнението, поради погасяване на вземането.

 

С оглед на всичко гореизложено, следва да се приеме, че вземането на ответника-взискател съществува, то не е погасено по давност и сумата е дължима от ищеца по изпълнението в размера, в който е посочен в процесната заповед и изпълнителния лист. Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.

 

По разноските

Предвид изхода от спора, право на разноски има ответникът по въззивната жалба на основание чл.78, ал.3 ГПК. Същият е направила искане в тази насока и е представил доказателства за сторени такива- ** лв. за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съответно същите следва да му бъдат присъдени.

 

Настоящото решение подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

На основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

    ПОТВЪРЖДАВА Решение № 314 от 27.06.2017г., постановено по гр.д.№ 452/2017г. по описа на РС- Дупница.

   

    ОСЪЖДА Й.В.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на И.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от *** лв., представляваща сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

   

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховен касационен съд при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.