Р Е Ш
Е Н И Е
№260038
гр. Несебър, 28.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на четиринадесети септември две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр. д. № 450 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност –
осъдителни искове с правно основание чл. 79 вр. чл.
99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От
ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу Т.К.Б. и М.Т.И. са предявени искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С тях се иска да бъде признато
за установено, че ответниците дължат солидарно на
ищеца сумата от 19 818,15 лв., представляваща неизплатена главница от
неплатени месечни погасителни вноски с падежни дати 21.11.2018г. –
21.02.2023г., по отношение на които на основание чл. 133, ал. 2, б. „а” от ОУ
към Договор за потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г. е обявена
предсрочна изискуемост, както и, че ответниците
дължат солидарно на ищеца сумата от 996,49 лв. – лихва (обезщетение) за забава,
дължима за периода от 19.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението. При условията на евентуалност срещу ответниците
са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
присъждане на сумата от 19 818,15 лв. – неизплатена главница от
неплатените месечни погасителни вноски с падежни дати 21.11.2018г. –
21.02.2013г. по договора за кредит и сумата от 996,49 лв. – лихва (обезщетение)
за забава, дължима за периода 19.09.2017г. – 01.05.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 02.05.2019г.
Ищецът твърди, че между „********” ЕАД и Б. бил сключен Договор за
потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г. Навежда, че договорът бил
подписан от М.И. – като поръчител. Излага, че договорът бил сключен при
спазване на ЗПК и на основание общи условия, при които „********” ЕАД
предоставя потребителски кредити. Твърди, че на кредитополучателя била
предоставена чиста стойност на кредита от 50 000 лв. Навежда, че съгласно
чл. 7, ал. 1 от ОУ към договора била уговорена възнаградителна
лихва в размер на 13,49 % - общо 42 491,62 лв. Твърди, че
кредитополучателят следвало да заплати за срока на договора и застрахователна
премия от 5658 лв. Сочи, че кредитополучателят следвало да върне сума в общ
размер от 99 649,62 лв. на 120 бр. анюитетни
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 830,41 лв., без последната – в
размер на 830,83 лв., като първата погасителна вноска е с падеж 21.03.2016г., а
последната – 21.02.2026г. Излага, че по силата на чл. 13, ал. 1 от ОУ към
договора при забава в плащанията на дължимите от кредитополучателя суми, същият
дължи и обезщетение за забава, като на посоченото основание е начислено такова,
считано от 19.09.2017г. Развива съображения в насока, че на основание чл. 13,
ал. 2, б. „а” от Общите условия кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем
с връчване на уведомления на кредитополучателя и поръчителя по реда на чл. 47 ГПК
на дата 18.05.2018г. Обръща се внимание, че посочените вземания са прехвърлени
на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2017г., ведно
с приложение № 1 от същата дата, сключен на основание чл. 2.1 от Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. Излага се, че ответниците са уведомени за цесията. С тези доводи от съда
се иска да уважи предявените искове. Претендират се разноски. Отправят се
искания връчването на исковата молба и приложенията й на ответниците
да се счита за връчване на уведомление за настъпилата цесия, както и за
обявяване на предсрочна изискуемост (ако се приеме, че не е настъпила на
18.05.2018г.). Прави се възражение за прекомерност на претенциите на ответниците за разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника М.Т.И. е депозиран
отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват по основание и размер.
Ответникът развива съображения в насока, че не е настъпила твърдяната
предсрочна изискуемост на целия кредит и не е извършено надлежно уведомяване за
извършената цесия. Излага съображения, че не е спазен редът на чл. 47 ГПК при
връчване на съобщенията. Навежда, че уведомяването на длъжника с връчване на
исковата молба за предсрочна изискуемост на кредита не може да бъде взето
предвид от съда и не може да промени с обратна сила момента на настъпване на
изискуемост, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск.
Обръща се внимание, че след като предсрочната изискуемост е единственото
основание на претенциите, то същите са неоснователни. Сочи се, че и цесията не
е произвела нужното действие. Твърди се, че дори и вноските, които са били с
настъпил падеж, не са дължими, тъй като не са разграничени в исковата молба.
Отправя се възражение за изтекъл 6-месечен срок, в който кредиторът не е
предявил иск против поръчителя по смисъла на чл. 147 ЗЗД. Излага се, че
предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост са извън предмета на
договора за поръчителство, а няма доказателства, че изявлението на ищеца е
стигнало до длъжника по договора. С тези доводи се оспорва и евентуалният
предявен иск. От съда се иска да отхвърли исковете.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от ответницата Т.К.Б.,
с който исковете се оспорват като неоснователни. Развиват се съображения за
нередовно уведомяване по реда на чл. 47 ГПК за настъпила предсрочна изискуемост
и за договора за цесия. Сочи се, че ЧСИ не е компетентен да уведомява за
настъпила цесия. Навежда се, че не е спазена законовата процедура по залепване
на уведомление. Обръща се внимание, че ответницата не живее на адреса, на който
е търсена, което е установено и от съответния служител при ЧСИ. Сочи се, че ЧСИ
не е извършил необходимите справки по чл. 47, ал. 3 ГПК. Излага се, че самото
заявление също не представлява уведомяване за предсрочна изискуемост. Навежда
се, че уведомяването с исковата молба не може да бъде взето предвид, тъй като
представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск. С оглед
изложеното се сочи, че предсрочна изискуемост не е настъпила и вноските с
ненастъпил падеж към предявяване на иска не са изискуеми. Сочи се, че тъй като
предсрочната изискуемост е единственото сочено от ищеца основание, то искът е
изцяло неоснователен. Твърди се, че цесията няма действия спрямо ответницата.
Обръща се внимание, че вноските, които са били с настъпил падеж, не са
разграничени, поради което също не се дължат. С тези доводи от съда се иска да
отхвърли исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На първо място съдът намира, че не следва да се разглеждат писмени
бележки с вх. № 261014 от 24.09.2020г. по описа на Районен съд Несебър,
депозирани от М.И., тъй като в последното открито съдебно заседание по делото И.
се е явил лично и с упълномощен представител, но не е поискал срок за писмени
бележки и респ. такъв не му е даден от съда. Ето защо правните доводи, изложени
от него за пръв път с писмените бележки по делото не следва да се разглеждат от
настоящия съдебен състав.
По предявения иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже сключването на валиден договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2017г., ведно с приложение № 1
от същата дата, по силата на който му е прехвърлено претендираното вземане, както и че кредитополучателят и
поръчителят са уведомени надлежно за договора за цесия. В тежест на ищеца е да
докаже, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че между „********”
ЕАД и Б. бил сключен Договор за потребителски паричен кредит № ***** от
14.03.2016г., с поръчител – М.Т.И., че е настъпила предсрочна изискуемост на претендираните суми преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, както и размерът им. В тежест на ответниците, при доказване на горните
обстоятелства, е да установят, че са изпълнили задълженията си по договора.
Видно
от Договор за потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г., ведно с
погасителен план и общи условия към него (на л. 5 – л. 11 от делото) „********”
ЕАД отпуснало на кредитополучателя Т.К.Б. сумата от 50 000 лв., която
следвало да бъде върната на 120 месечни погасителни вноски в периода
21.03.2016г. – 21.02.2026г., включващи главница, лихва и застрахователна
вноска. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 13,49 % и годишен
процент на разходи от 17,00 %. Видно от заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза сумата от 50 000 лв. била преведена по
сметка на Б. на 14.03.2016г. Договорът бил подписан и от М.Т.И., в качеството
му на поръчител. При преглед на този договор съдът не констатира да е налице
нищожност на договора или пък в него да се съдържат неравноправни клаузи.
Годишният лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора и не е предвидена
възможност за едностранната му промяна от страна на кредитора. Такова изменение
не е и направено с оглед установеното от съдебно-счетоводната експертиза, че се
претендират вноски в размер, съответстващ на размера, посочен в погасителния
план. Договорът за поръчителство е инкорпориран в договора за кредит и е
сключен в писмена форма при спазване на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД. Не се констатира
и неравноправност на клаузите 13, ал. 6 и ал. 7 от договора за кредит, с които
се дава възможност на „********” ЕАД да прехвърли вземането си. Неравноправност
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 16 от ЗЗП би била налице само когато
прехвърлянето на правата и задълженията може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя. Съдът не констатира да е възникнало такова
намаляване на гаранциите на потребителите с прехвърляне на задълженията им по
договора за цесия. Цялостният анализ, извършен от настоящия съдебен състав по
реда на чл. 7, ал. 3 от ГПК, води до извод, че в цитирания договор за кредит не
се установяват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Видно
от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г.,
сключен между ищеца и „********” ЕАД (на л. 12 – л. 16 от делото) и
индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2017г.,
ведно с приложение № 1 към него, сключен между същите страни (на л. 18 – л. 23
от делото) кредиторът прехвърлил н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, свои вземания, подробно
описани и индивидуализирани в приложението, сред които вземането по Договор за
потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г. Към договора било
изготвено и потвърждение (на л. 24 от делото). От „********” ЕАД било дадено
пълномощно н.А.з.с.н.в.” ЕАД (на л. 25 – л. 27 от делото) да уведомява длъжниците по договора за цесия, включително и Т.Б.. В тази
връзка били изготвени 2 бр. уведомителни писма (на л. 29 и л. 31 от делото), в
които се съдържа уведомление до Т.К.Б. и М.Т.И., че вземането е прехвърлено на
ищеца. Цитираните уведомления били изпратени за връчване чрез ЧСИ Т. Маджарова,
но връчването не е осъществено надлежно преди завеждане на делото, тъй като по
отношение на И. не са ангажирани доказателства уведомлението да е връчвано.
Връчването на Б. е осъществено чрез залепване на уведомление от служител при
ЧСИ, но не са ангажирани доказателства, че е спазен чл. 47 от ГПК, вкл. чрез
проверка на адресите й, местоработата й, мястото на стопанска дейност. Ето защо
съдът приема, че уведомленията не са връчени надлежно преди образуване на
делото. Посочените уведомления обаче са връчени на ответниците
по надлежен начин в хода на процеса, като приложения към исковата молба (видно
от съобщения на л. 69 – л. 71 от делото за връчване на исковата молба и
приложенията към нея).
При
тези данни съдът намира, че са доказани елементите от фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да се
има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента
(кредитора на ответниците) да ги уведоми по реда на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като за целта било изготвено и потвърждение от цедента. Ето защо не е имало пречка уведомлението за цесия
да бъде връчено именно от ищеца по делото. В хода на процеса уведомлението е
връчено лично на ответника И. и при спазване на чл. 46, ал. 2 от ГПК на
ответницата Б.. Безспорно документите са достигнали до всеки от ответниците, които са подали и отговори на исковата молба в
предвидените за това срокове. В практиката на ВКС е прието, че уведомяването в
хода на процеса за настъпилата цесия следва да бъде отчитано от съда като факт
по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. №
12/2009г. по описа на II
търг. отделение. Т.е. връчването на ответниците в
хода на процеса на уведомлението за цесия, ведно потвърждението за цесия,
изготвено от цедента, от ищеца (упълномощен да връчва
съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) представлява уведомяване на длъжника по смисъла
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде отчетено от съда на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се извод, че възраженията във връзка с
уведомяването на цесия са неоснователни.
От
посочените по-горе писмени доказателства се установяват всички елементи от
посочения фактически състав - сключването на валиден договор за цесия, по
силата на който на ищеца е прехвърлено претендираното
вземане, надлежно уведомяване на длъжниците за
договора за цесия. Доказано е, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че
между „********” ЕАД и Т.К.Б. е сключен
Договор за потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г., с поръчител - М.Т.И..
Следващият
спорен въпрос по делото е свързан с настъпила изискуемост на претендираната главница за периода 21.11.2018г. –
21.02.2023г. Още със заявлението по чл. 410 от ГПК ищецът обосновава настъпила
предсрочна изискуемост на 19.09.2017г. по силата на чл. 13, ал. 2, б. „а” от
Общите условия, неразделна част от договора за кредит. Твърди, че
кредитополучателят и поръчителят са уведомени за предсрочната изискуемост с
уведомления, връчени на 04.05.2018г. Във връзка с тези твърдения на ищеца съдът
намира следното:
В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГКТ на ВКС е предвидено, че ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства, правото на кредитора
следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Т.е. предпоставка за изискуемост на
вземането е волеизявлението на кредитора за обявяване кредита за предсрочно
изискуем да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението. Тази
предпоставка е налице дори и в случаите, когато в договора настъпването на
предсрочната изискуемост не е обвързано със задължение на кредитора да
уведомява длъжника. Впрочем в този смисъл е и задължителната практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК, след цитираното тълкувателно решение –
напр. Решение № 123 от 09.11.2015г. по т. дело № 2561/2014г. на II т.о. на ВКС и др.
Същевременно за
надлежното уведомяване на длъжника следва да са предприети всички действия за откриването
му, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността, като съдът
следва да осъществи преценка дали връчването на уведомлението е осъществено по
надлежния ред. В този смисъл Решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г.
по описа на I
т.о. на ВКС и цитираното в него Решение на Съда на ЕС по дело С-327/10 от
17.11.11г. В светлината на изложеното съставът на Районен съд Несебър счита, че
в настоящия случай не е доказано, че на
04.05.2018г. е осъществено редовно връчване на уведомленията за обвяване на
кредита за предсрочно изискуем, предназначени за длъжниците.
За доказване на
твърденията си за обявена предсрочна изискуемост, считано от 04.05.2020г.,
заявителят е приложил единствено уведомително писмо до Т.Б., връчено от ЧСИ Т.
Маджарова по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК – със залепено на 04.05.2018г.
уведомление, след като при посещение на адреса й в гр. Несебър, ул. „Еделвайс”
№ 3, ет. 5, ап. 3, вх. 1 се установило, че жилището е напуснато от предишните
собственици. Няма данни
за други предприети действия по връчването от връчителя
при ЧСИ. Съгласно чл. 43 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител може да възложи на определен служител в
неговата кантора да връчва призовки, съобщения и книжа при условията и по реда
на чл. 37 - 58 от Гражданския процесуален кодекс. Т.е. няма пречка служител на
ЧСИ да връчва съобщения и книжа, но при спазване на изискванията на ГПК. В чл.
47, ал. 1 от ГПК е предвидено, че когато ответникът в продължение на един месец
не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което
е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление
на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на
входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската
кутия, връчителят пуска уведомление и в нея.
Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се
констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица
между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.
Това правило не се прилага, когато връчителят е
събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на
етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин
и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.
Налице е система от правила за процедиране в случай, че съответното лице не
бъде установено на адреса. В случая са събрани данни, че Б. не живее на адреса,
но не е документирано извършването на справки за други известни адреси,
работодател, място на стопанска дейност – по смисъла на чл. 47, ал. 3 от ГПК.
Наред с това няма доказателства уведомителното писмо до М.И. (на л. 31 от
делото) да му е връчено по надлежен начин. Следователно по делото по никакъв начин не е удостоверено, че са извършени
всички действия, които са необходими, за да се приеме, че съобщенията са
връчени редовно. Ето защо съдът приема, че връчването е нередовно, поради което
длъжниците не са уведомени за настъпилата предсрочна
изискуемост преди подаване на заявлението.
Съдът намира, че
предсрочната изискуемост е съобщена надлежно и на двамата длъжници
за пръв път в рамките на настоящото дело, в което уведомителните писма до тях
(на л. 29 и л. 31 от делото) са им
връчени съответно на 18.09.2019г. за Т.Б. и на 25.09.2019г. за М.И.. По този
начин (и с вписаното изявление на ищеца в исковата молба) двамата за пръв път
са уведомени, че кредитът ще се счита за предсрочно изискуем, като им е даден и
срок за плащане – 5 дни от получаване на писмата. Т.е. кредитът е станал
предсрочно изискуем за Т.Б., считано от 24.09.2019г., а поръчителят е уведомен
за настъпилата предсрочна изискуемост на 25.09.2019г.
При тези изводи на
съда следва да се обърне внимание на задължителните
постановки на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, според
които допустимо е предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението. От друга страна в Решение № 169 от 17.01.2017г. по
т.дело № 1272/2015г. по описа на II търг. отделение на ВКС е прието, че исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК
безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че
счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от
същата на ответната по спора страна, предсрочната изискуемост е обявена на
кредитополучателя. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт,
настъпил след предявяване на иска, нито да обуслови основателност на предявения
положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, тъй
като не може с обратна сила да промени момента на изискуемост на задължението,
а представлява единствено едно ново основание за предявяване на осъдителен иск
или на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Посочените постановки на
съдебната практика (при формираните по-горе правни изводи на съда за обявена
предсрочна изискуемост на кредита, считано от 24.09.2019г.) се съотнасят към
настоящия казус по следния начин:
От една страна обявяването на
предсрочна изискуемост няма отношение към иска по чл. 422 от ГПК. В случая
обаче по делото при условията не евентуалност е предявен и осъдителен иск,
поради което обявяването на предсрочна изискуемост има съществено значение за
този иск. Осъдителният иск също се основава на предсрочна изискуемост, поради
което съдът намира, че настъпването й към 24.09.2019г. следва да бъде
съобразено за него. Същото следва да бъде съобразено и за иска по чл. 422 от ГПК с оглед цитираните постановки на Тълкувателно
решение № 7/2017г. от 02.04.2019г. по тълк. дело №
8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС. Следва да се обърне внимание, че към
24.09.2019г. е бил настъпил падежът на вноските за периода 21.11.2018г. –
21.09.2019г. Ето защо съобразно цитираното тълкувателно решение (макар и при
необявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението) искът следва да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж преди датата на обявяване на
предсрочна изискуемост. Видно от т. 7, таблица 2 от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза в периода 21.11.2018г. – 21.09.2019г. е
настъпил падежът на 11 вноски по договора за кредит, по които се дължи главница
в общ размер от 3361,39 лв. Следователно искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размер от
3361,39 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 19 818,15 лв.
Във връзка с този иск съдът намира за неоснователни
възраженията на поръчителя, че спрямо него не е спазен 6-месечният срок по чл.
147, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба поръчителят остава задължен и
след падежа ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на 6
месеца. Искът по чл. 422 от ГПК е частично основателен поради настъпила
изискуемост на вноските в хода на процеса. Изискуемостта им е настъпила в
периода 21.11.2018г. – 21.09.2019г., а искът е предявен с подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК на 08.11.2018г. (арг.
от чл. 422, ал. 1 от ГПК). Т.е. искът е предявен още преди настъпване на изискуемост
на вноските, поради което възраженията за неспазване на срока по чл. 147, ал. 1
от ЗЗД са неоснователни.
Всичко изложено до тук мотивира съда да приеме, че искът
следва да бъде уважен и срещу поръчителя в посочените по горе размери. По арг. от чл. 141, ал. 1 от ЗЗД кредитополучателят и
поръчителят следва да отговарят солидарно за задълженията по договора.
По предявения иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на главен
дълг и изпадането на ответниците в забава за периода
19.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и размера на
претенцията си. С оглед направените по-горе изводи, предсрочна изискуемост на
вземането е настъпила от 24.09.2019г., поради което не се доказа такава да е
настъпила на 19.09.2017г. (каквито са твърденията на ищеца). Редовната
изискуемост на първата вноска е настъпила на 21.11.2018г., поради което не се
доказва длъжниците да са били в забава в периода
19.09.2017г. – 07.11.2018г. Следователно предявеният иск за установяване дължимостта на лихва за забава е неоснователен. Още повече,
че със заявлението и иска се претендира присъждане на законна лихва за забава,
считано от подаване на заявлението. Тъй като практически изискуемостта на
претенциите на ищеца е настъпила след подаване на заявлението, то законна лихва
се дължи от падежа на всяка от вноските. Следователно претенцията му за лихва е
основателна единствено за законната лихва, която е последица от предявяване на
иска, а не отделен иск. Ето защо искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
По предявения в условията на евентуалност иск по чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже сключването на валиден договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2017г., ведно с приложение № 1
от същата дата, по силата на който му е прехвърлено претендираното вземане, както и че кредитополучателят и
поръчителят са уведомени надлежно за договора за цесия. В тежест на ищеца е да
докаже, че прехвърленото вземане съществува, т.е. че между „********”
ЕАД и Б. бил сключен Договор за потребителски паричен кредит № ***** от
14.03.2016г., с поръчител – М.Т.И., че е настъпила изискуемост на претендираните суми, както и размерът им. В тежест на ответниците, при доказване на горните
обстоятелства, е да установят, че са изпълнили задълженията си по договора.
Посоченият
иск е предявен за сумата от 19 818,15 лв. – главница за периода
21.11.2018г. – 21.02.2023г. и се основава на предсрочна изискуемост, настъпила
с връчване на исковата молба. Искът е предявен при условията на евентуалност.
Поради тази причина следва да бъде разгледан единствено в частта, в която е
отхвърлен главният иск по чл. 422 от ГПК. Т.е. за вноските за периода
21.11.2018г. – 21.09.2019г. и до претенцията в размер от 3361,39 лв. искът
изобщо не следва да бъде разглеждан. Следва да се разгледа единствено в частта
му над 3361,39 лв. до пълния предявен размер от 19 818,15 лв. и за периода
21.10.2019г. – 21.02.2023г. В тази част на предявения осъдителен иск важат в
пълна степен всички фактически и правни изводи, направени от съда във връзка с
иска по чл. 422 от ГПК. Т.е. предсрочната изискуемост е настъпила на
24.09.2019г., поради което вноските за главница за периода 21.10.2019г. –
21.02.2023г. се дължат от кредитополучателя и поръчителя на основание настъпила
предсрочна изискуемост. Доказани са всички елементи от фактическия състав на
посочения осъдителен иск, а с оглед постановките на цитираното вече Решение № 169 от 17.01.2017г. по т.дело №
1272/2015г. по описа на II търг.
отделение на ВКС – доказано е и настъпването на предсрочна изискуемост в хода
на настоящия процес, което следва да бъде отчетено по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК по предявения осъдителен иск. В таблица 2 на отговор 8 от
съдебно-счетоводната експертиза е посочен сборът от главниците на вноските по кредита
за периода 21.09.2019г. – 21.02.2023г. Съдът като съобрази, че вноската от
21.09.2019г. не се включва към настъпилата предсрочна изискуемост, а вноската
от 21.02.2023г. не се претендира от ищеца приспадна сумите за главница по тези
две вноски и достигна до извод, че общата дължима главница за този период е в
размер на 16 456,76 лв. Т.е. евентуално предявеният осъдителен иск следва
да бъде уважен до целия разглеждан размер (за разликата между 3361,39 лв. и 19 818,15 лв. и за
периода 21.10.2019г. – 21.02.2023г.), ведно със законната лихва, която следва
да бъде присъдена считано от 24.09.2019г., а не от датата на предявяване на
исковата молба, тъй като предсрочната изискуемост е настъпила в хода на процеса
и този факт следва да бъде съобразен при присъждане на законната лихва.
По предявения иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на главен
дълг и изпадането на ответниците в забава за периода
19.09.2017г. до 01.05.2019г., както и размера на претенцията си. Както вече се
посочи длъжниците са изпаднали в забава за пръв път
на 21.11.2018г., като за всяка от вноските забава е настъпвала с настъпване на
падежа, а за вноските от 21.10.2019г. нататък забавата е настъпила с
обявяването на предсрочна изискуемост, считано от 24.09.2019г. От друга страна установителният и осъдителният иск са уважени, ведно със
законната лихва. Следователно настъпилата в хода на процеса изискуемост е
скрепена с присъждане на законната лихва от датата на всеки от падежите. Ето
защо искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло, макар в
периода 21.11.2018г. – 01.05.2019г. да е настъпила изискуемост за част от претендираните суми, тъй като с присъждане на законната
лихва е присъдена дължимата на ищеца лихва и присъждането й повторно по отделно
предявен иск би означавало една и съща лихва да се присъжда два пъти, което е
недопустимо.
При този изход на спора на ищеца
следва да бъдат присъдени направените от него разноски. По отношение на
разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи
изричен осъдителен диспозитив (арг.
от т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК). В хода на заповедното производство
ищецът е направил разноски в размер на 466,29 лв. Съразмерно на уважената част
от установителните искове следва да му се присъди сумата
от 75,30 лв. В исковата производство ищецът е направил разноски в размер на
926,44 лв., като съразмерно на уважената част от исковете следва да му се
присъдят 882,09 лв. За приемане на сумата от 926,44 лв. като база съдът взе
предвид платена държавна такса в размер на 426,44 лв., платени депозити за
експертиза в размер на 400 лв. и определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. При
определяне на юрисконсултското възнаграждение е съобразена
нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, според която размерът на присъденото
възнаграждение за юрисконсулт не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството
на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Въз основа на този текст е приета Наредба за заплащането на правната помощ.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от цитираната Наредба за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Т.е. съдът следва да определи юрисконсултското възнаграждение именно в тези рамки. С
оглед фактическата и правна сложност по настоящото производство и като се вземе
предвид, че голяма част от съдопроизводствените
действия са извършени и служебно от съда на основание чл. 162 от ГПК, а
представител на ищеца се е явил в едно от проведените съдебни заседания, съдът
достигна до извод, че за осъщественото от юрисконсулта процесуално
представителство в полза на заявителя следва да се определи възнаграждение по
реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр.
чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД,
че Т.К.Б., ЕГН **********, с настоящ адрес *** и М.Т.И., ЕГН **********, с
настоящ адрес ***, дължат солидарно н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, офис - сграда Л. ет. *, офис *, сума в размер на 3361,39 лв., представляваща вноски за главница с настъпил падеж за
периода 21.11.2018г. – 21.09.2019г. по Договор за потребителски паричен кредит
№ ***** от 14.03.2016г., сключен между Т.К.Б. –
кредитополучател, М.Т.И. - поръчител и „********” ЕАД, вземанията по
който са прехвърлени н. „А.з.с.н.в.” ЕАД по силата на договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.09.2017г., ведно с приложение № 1 от същата дата,
сключен на основание чл. 2.1 от Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 20.12.2016г., ведно със законната лихва върху всяка от вноските от
датата на падежа й до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 19 818,15 лв.
и за вноските за периода 21.10.2019г. – 21.02.2023г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис - сграда Л. ет. 2,
офис 4 срещу Т.К.Б., ЕГН **********, с настоящ адрес ***
и М.Т.И., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на
установено, че дължат солидарно сумата от 996,49 лв. – лихва за забава, дължима
за периода от 19.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда.
ОСЪЖДА на основание чл. 79 вр. чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД Т.К.Б., ЕГН **********, с настоящ адрес *** и М.Т.И., ЕГН **********,
с настоящ адрес ***, да заплатят
солидарно н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, офис - сграда Л. ет. 2, офис 4, сумата от 16 456,76 лв., представляваща предсрочно изискуема
главница, формирана от вноски за периода 21.10.2019г. – 21.02.2023г. по Договор
за потребителски паричен кредит № ***** от 14.03.2016г., сключен между Т.К.Б. – кредитополучател, М.Т.И. - поръчител и „********”
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени н. „А.з.с.н.в.” ЕАД по силата на
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.09.2017г., ведно с
приложение № 1 от същата дата, сключен на основание чл. 2.1 от Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г., ведно със законната
лихва, считано от 24.09.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис - сграда Л. ет. 2,
офис 4 срещу Т.К.Б., ЕГН **********, с настоящ адрес ***
и М.Т.И., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на солидарно заплащане на сумата от 996,49 лв. –
лихва за забава, дължима за периода 19.09.2017г. до 01.05.2019г.
ОСЪЖДА Т.К.Б.,
ЕГН **********, с настоящ адрес *** и М.Т.И., ЕГН **********, с настоящ адрес ***,
да заплатят солидарно н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис - сграда Л. ет.
2, офис 4, сумата в размер на 75,30 лв.,
представляваща направените по ч.гр.д. № 1099/2018г. по описа на Районен съд
Несебър разноски, съразмерно на уважената част от исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Т.К.Б.,
ЕГН **********, с настоящ адрес *** и М.Т.И., ЕГН **********, с настоящ адрес ***,
да заплатят солидарно н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис - сграда Л. ет.
2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 882,09 лв., представляваща направените по настоящото
производство разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: