Р Е Ш Е Н И Е № 682
07.07.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение,VI състав
На 23.06.2020г.
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Бояна
Дамбулева
като разгледа
докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 880 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД с ЕИК ********* срещу Решение
№ 337/29.01.2020 г., постановено по гр.д. № 7106 по описа за 2019 г. на Районен
съд Пловдив, с което са отхвърлени
предявените от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в гр.
Пловдив и адрес на управление – ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от
управителя А.Д.А., искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл.79,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.Р.Т. с ЕГН **********,***, и Н.Р.Т. с ЕГН **********,***, му дължат
солидарно сумата от 975.18 лв., платена от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на
„ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД за погасяване на задължения по сключен между последното, в
качеството му на заемодател от една страна и от друга - Е.Т. и Н.Т., в
качеството им на заематели, Договор за паричен заем № 9015/16.03.2016 г.,
изпълнението на задълженията по който е обезпечено с поръчителство дадено от
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между него, в качеството му на
„Гарант“, „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на „Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т., в
качеството им на „Заематели“ на 16.03.2016 г. Договор за гаранция, както и сумата от 366.94 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по сключен на 16.03.2016 г. между „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД, в качеството му на „Гарант“, „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му
на „Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т., в качеството им на „Заематели“, Договор за гаранция
като обезпечение на задълженията на последните по сключен между тях и „ЛАЙТ
КРЕДИТ“ ООД Договор за паричен заем № 9015/16.03.2016 г.
В жалбата са изложени доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Конкретно
жалбоподателят оспорва правните изводи на първоинстанионния съд , че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК поради
нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК при определяне на ГПР. Моли
за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове.
В законоустановения срок по чл.263 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от въззиваемите страни.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС е
образувано по искове с правна квалификация чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл.422 ГПК, за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД към ответниците Е.Р.Т. и Н.Р.Т., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 436/2019 г. на ПРС.
За да обоснове претенциите си
ищецът е твърдял в исковата молба, че че между
трето за спора лице „ЛАЙТ
КРЕДИТ” ООД и ответниците Е.Р.Т. и Н.Р.Т. е бил сключен Договор за заем № 9015 от 16.03.2016 г., по който им бил предоставен паричен заем
в размер на 1000 лева, който следвало да бъде върнат в срок от 7 месеца, на 7
равни месечни вноски, всяка една в размер на 162.53 лева, като общата дължима
сума по договора за кредит е в размер на 1137.71 лв. Изложено е, че на същата дата като обезпечение на
задълженията по договора за заем е бил
сключен и Договор за гаранция между ищеца, в качеството му на гарант,
заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД и ответниците, съгласно който последните се
задължили да платят на граната възнаграждение разсрочено на 7 ежемесечни
премии, всяка на стойност от 77.83 лв., което възнаграждение е обезпечено с
издаден в полза на гаранта запис на заповед. Тъй като ответниците не изпълнили
задълженията си по договора за кредит в пълен размер, с уведомление от
26.12.2018 г. на основание чл. 5 от договора за гаранция ищецът бил уведомен от
„ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, че последният активира гаранцията и претендира плащане на
задълженията на ответниците в размер на 975.18 лева. Заявил е, че
извършил плащане по договора за гаранция на 27.12.2018 г. със сума в посочения размер. Отделно от това ответниците не заплатили по договора
за гаранция и възнаграждение по него в размер на 366.94 лева, поради което за
тези две вземания ищецът се снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 436
по описа на Районен съд - Пловдив, Х гр. с. за 2019 г., която е връчена на
длъжниците при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което в изпълнение на
дадено от заповедния съд указание ищецът е предявил
вземанията си по исков ред.
Ответниците
не са подали отговори на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. В съдебно
заседания пред първоинстанционния съд са признали получаването на кредит в
посочения в исковата молба размер.
След
събиране на поисканите от ищеца доказателства районинят съд е постановил
обжалваното решение , с което е отхвърлил изцяло исковете. За да постанови този
резултат, първоинстанционният съд е приел, че сключения между ответниците и
третото лице- заемодател договор за кредит е недействителен поради нарушение на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Изложил е, че доколкото поръчителство
може да съществува само за действително задължение и тъй като договорът за
кредит е недействителен, в полза на ищеца не съществува регресно вземане по
чл.143, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният
съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК и оплакванията в жалбата, въззивният съд намира, че решението е
неправилно.
Не е било спорно по делото, че
ответниците са получили паричен заем в размер на 1000 лв. по сключения с
третото лице „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ЕООД Договор
за паричен заем № 9015/16.03.2016 г. Според съдържанието на същия е уговорено между страните
погасяването на кредита да се извърши на седем месечни вноски в размер на
162,23 лв., считано от 16.04.2016 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент
от 40 %. Посочен е общ размер на всички
плащания от 1137,71 лв. , както и годишен процент на разходите в размер от 47,
85%.
В чл.3, ал.2 от договора за
паричен заем е предвидено, че сумата се предава при предоставяне на
обезпеченията по чл.6 от договора, едно от които е гарантиране от трето лице
чрез сключване на Договор за гаранция / вж.чл.6/. Т.е., условия за предоставяне
на заема е сключването на договор за гаранция.
Не се е спорило също относно
факта на сключен Договор за
гаранция между ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД
и ответниците, съгласно който последните се задължили да платят на гаранта възнаграждение разсрочено на 7 ежемесечни
премии, всяка на стойност от 77.83 лв. Според чл.3.1. от същия договор премиите се дължат и се
заплащат заедно / на същата дата/ със съответните месечни погасителни вноски по
заема.
В исковата молба ищецът е заявил,
че кредитополучателят е платил само една погасителна вноска по кредита в размер
на 162,53 лв.
По отношение на договорите за потребителски кредит
е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите
е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега
ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в
българското законодателство съответно в Закона
за защита на потребителите и Закона
за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е спазена
писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения
процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер
на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1,
т. 12 до т. 26.
Налице обаче е
нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че посочените
в договора годишен процент на разходите от 47,85 % и общата сума за плащане от заемополучателя – 1137,71 лв. не
съответстват на действителните такива. Съображенията за това са следните:
Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е
указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Предвидено е още при сключването на договора, като условие
за предоставянето на паричния заем, сключване на договор за гаранция и
заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по кредита, като към вноската се добавя сума от 77,83 лева. Т.е., плащането на тези премии се
извършва в полза на заемодателя, а не на гаранта. Непредставянето на така изискуемото обезпечение обаче не води до претърпяването
на вреди или увеличаването на разходите за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено възнаграждението по договора за гаранция да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин напрактика води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин към погасителните вноски, то се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя / предвид уговорката за заплащане на премиите в
негова полза, а не в полза на гаранта/. Видно от съдържанието на процесния договор за
кредит, в него не е отразена действителната "обща сума, дължима от
потребителя". Така в графа "детайли на кредита" фигурира
"обща сума за погасяване", но тя отчита само общия му размер, без да
включва общите разходи за потребителя, в това число и възнаграждение за
поръчителя, което е "допълнителна услуга", пряко свързана с кредита,
независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне, ако
успее да представи обезпечението по чл. 3 от договора за кредит. Това, от своя
страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите, защото
той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил възнаграждението за поръчителя – на стойност,
близка до тази на отпуснатия кредит, в "общата сума, дължима от
потребителя", кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите
от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите,
са нищожни, т. е. не съществуват по договора. И тъй като не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 от ЗПК. Тази
разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита.
В допълнение ще
се посочи, че посочването в договора за
кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява
невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива
за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или
е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено,
че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Следователно, в
настоящия случай ответникът не дължи възнаградителна и наказателна лихви, както
и възнаграждение за поръчителя, тъй като последното се явява "друг разход по кредита".
Според чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, поръчителство
може да съществува само за действително задължение. Следователно, след като
договорът за кредит е недействителен, за
поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора. Или в настоящия
случай поръчителят – ищецът по делото, е изпълнил едно "чуждо
задължение". Съгласно чл. 74 от ЗЗД този, който е
изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това,
встъпва в правата на кредитора. Въпросът за незнанието за нищожността на
сделката и обосноваването на правния интерес по чл. 74 от ЗЗД с факта на
това незнание е свързан, от една страна, с вида на недействителността,
а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици
за изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл е определение №
212/19.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 635/ 2008 г., I т. о. Недействителността на договора за кредит
не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил изпълнение
от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за
поръчителство не е породил действие.
Безспорно поръчителят има правен интерес да
изпълни, защото ако договорът за кредит е действителен, респективно, е
възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с
длъжника – чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, т. е.
имуществените му права са застрашени от бездействието на последния да изпълни
на падежа. Следователно, ищцовото дружество встъпва в правата на кредитора,
включително и в правото му да получи чистата стойност на кредита /чл. 23 от ЗПК/, или в случая
– сумата от 1000 лева главница, намалена с направените плащания от страна на
ответниците, които са общо в размер на
340,40 лева според признания на ищеца в исковата молба или ответниците са
задължени солидарно към ищеца за сумата от 659,60 лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в съда до
окончателното плащане. Претенциите за възнаградителна и наказателна лихви,
както и за възнаграждение на поръчителя, следва да се отхвърлят като
неоснователни.
С оглед изложеното решението на ПРС следва частично да се отмени и то само в частта
му, в която е отхвърлен предявения иск за главница, и то частично, само за
сумата от 659,60 лева главница.
С оглед резултата от настоящото производство следва
да се присъдят на ищеца разноски в заповедното и исковото производство като за
база се вземе предвид това, че искът е основателен само за сумата от 659,60 лева. В заповедното производство ищецът е направил
разноски за държавна такса в размер на 26,84 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. В исковото производство направените и поискани разноски са в размер на 73,16 лева за заплатена държавна такса за първа
инстанция . Искане за присъждане на разноски за въззивното производство не е
направено. Съразмерно с
уважената част от исковете ищецът има
право на разноски в заповедното производство в размер на 160,63 лева, а в исковото – в размер на 35,95 лева за първата инстанция.
Ответникът не е направил и не е поискал разноски .
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 337 от 29.01.2020 година, постановено по гр.
д. 7106/2019 година по описа на ПРС, в частта му, в която съдът е отхвърлил
предявения от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на управление – ул. „Полет“ №
1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., иск за признаване за установено,
че Е.Р.Т. с ЕГН **********,***, и Н.Р.Т.
с ЕГН **********,***, му дължат солидарно сумата до размера от 659,60 лв. – платена от „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД за погасяване на задължения по
сключен между последното, в качеството му на заемодател от една страна и от
друга - Е.Т. и Н.Т., в качеството им на заематели, Договор за паричен заем №
9015/16.03.2016 г., изпълнението на задълженията по който е обезпечено с
поръчителство дадено от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между
него, в качеството му на „Гарант“, „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на
„Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т., в качеството им на „Заематели“ на 16.03.2016 г.
Договор за гаранция, като в тази част
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е.Р.Т. с
ЕГН **********,***, и Н.Р.Т. с ЕГН **********,***, дължат солидарно на „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на
управление – ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А.
сумата от 659,60 лв. – платена от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД за
погасяване на задължения по сключен между последното, в качеството му на
заемодател от една страна и от друга - Е.Т. и Н.Т., в качеството им на
заематели, Договор за паричен заем № 9015/16.03.2016 г., изпълнението на
задълженията по който е обезпечено с поръчителство дадено от „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между него, в качеството му на „Гарант“,
„ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на „Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т., в качеството
им на „Заематели“ на 16.03.2016 г. Договор за гаранция, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 10.01.2019 година до окончателното плащане, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
436/2019 г. по описа на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 337 от 29.01.2020 година, постановено по гр.
д. 7106/2019 година по описа на ПРС, в останалите му обжалвани части, с които са отхвърлени предявените от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище в гр. Пловдив и адрес на управление – ул. „Полет“ № 1, ет. 2,
представлявано от управителя А.Д.А., искове с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗД
и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.Р.Т. с ЕГН **********,***, и Н.Р.Т. с ЕГН **********,***, му дължат
солидарно разликата над сумата от 659,60 лв. до 975.18 лв., платена от „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД за погасяване на задължения по сключен
между последното, в качеството му на заемодател от една страна и от друга - Е.Т.
и Н.Т., в качеството им на заематели, Договор за паричен заем № 9015/16.03.2016
г., изпълнението на задълженията по който е обезпечено с поръчителство дадено
от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между него, в качеството му
на „Гарант“, „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на „Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т.,
в качеството им на „Заематели“ на 16.03.2016 г. Договор за гаранция, както и сумата от 366.94 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по сключен на 16.03.2016 г. между „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД, в качеството му на „Гарант“, „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му
на „Заемодател“ и Е.Т. и Н.Т., в качеството им на „Заематели“, Договор за
гаранция като обезпечение на задълженията на последните по сключен между тях и
„ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД Договор за паричен заем № 9015/16.03.2016 г.
ОСЪЖДА Е.Р.Т. с ЕГН **********,***, и Н.Р.Т. с ЕГН **********,***, да заплатят на „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на управление – ул. „Полет“ №
1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., сумата от 160,63 лева разноски в заповедното
производство и сумата от 35,95 лв. разноски в исковото производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател:
Членове: