Решение по дело №1612/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260335
Дата: 26 февруари 2021 г. (в сила от 30 декември 2021 г.)
Съдия: Диляна Господинова Господинова
Дело: 20181100901612
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 30 юли 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 26.02.2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:                                                       

 

СЪДИЯ:   ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

 

при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1612 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1)  иск, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД, с правна квалификация чл. 266 ЗЗД; 2) иск, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД, с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; 3) акцесорен иск, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3) насрещен иск, предявен от „В.Х.” ЕАД срещу „Т.Б.” ЕООД, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; 4) насрещен иск, предявен от „В.Х.” ЕАД срещу „Т.Б.” ЕООД, с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът - „Т.Б.” ЕООД, твърди, че на 21.10.2014 г. сключил с ответника - „В.Х.” ЕАД, договор за изработка, по силата на който се задължил да извърши строително-монтажни работи на обект „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находящ се в гр. Черноморец, които са определени по вид и количество в количествено-стойностни сметки по приложение 1 към договора, а ответникът е поел задължение да заплати възнаграждение за тях в определен в договора размер. Посочва, че в хода на строителния процес се наложило да бъдат изпълнени допълнителни работи, които не са били предмет на сключения договор за изработка, които ответникът му e възложил да извърши. Ищецът заявява, че е изпълнил всички строително-монтажни работи, които са му възложени от ответника, както и че последният ги е приел. Посочва, че възнаграждението, което е уговорено, че следва да му се изплати за така извършената работа, е в общ размер на 1 311 185, 71 лв. Ищецът твърди, че ответникът му е заплатил част от тази сума, като към момента продължава да дължи част от нея в размер на 131 118, 57 лв.

            Ищецът сочи, че в чл. 25, ал. 2 от договора за изработка е предвидено, че възложителят си удържа 5% от стойността на дължимото възнаграждение, която сума служи като гаранция за добро изпълнение. С посочената договорна клауза страните са постигнали съгласие, че в едномесечен срок след изтичане на всяка календарна година от петгодишния гаранционен срок възложителят се задължава да възстановява на изпълнителя 1/5 от удържаната като гаранция сума. С оглед на това и доколкото към датата на подаване на исковата молба в съда са изтекли две години от гаранционния срок, то за ответника е възникнало задължение да върне 2/5 от удържаната от него гаранция за добро изпълнение, която възлиза на сумата от 26 223, 72 лв. Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил това свое задължение след като е бил поканен да стори това, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 26 223, 72 лв., което за периода от 02.05.2018 г. до датата на подаване на исковата молба – 27.07.2018 г., възлиза на 633, 79 лв.

            Поради изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 131 118, 57 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени строително-монтажни работи на обект „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находящ се в гр. Черноморец, дължимо по сключен между страните договор за изработка от 21.10.2014 г., сумата от 26 223, 72 лв., представляваща 2/5 от предоставената гаранция за добро изпълнение, която подлежи на връщане съгласно чл. 25, ал. 2 от сключения между страните договор за изработка от 21.10.2014 г., сумата от 633, 79 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за връщане на част от гаранцията за добро изпълнение от 26 223, 72 лв., начислено за периода от 02.05.2018 г. до датата на подаване на исковата молба – 27.07.2018 г. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по исковете - „В.Х.” ЕАД, ги оспорва. Твърди, че ищецът не е извършил всички строително-монтажни работи, за които претендира, че му се дължи възнаграждение. Посочва, че е погасил изцяло задължението си да заплати на ищеца възнаграждение в уговорения с договора размер, като е извършил плащане на една част от дължимата сума в размер на 1 096 507, 85 лв., а остатъкът от него е погасено чрез прихващане, извършено с изявление, обективирано в изпратено до ищеца писмо от 04.09.2015 г. Прихващането е направено между следните насрещни вземания: 1) вземането на ищеца към ответника за заплащане на възнаграждение за изпълнените строителни работи и 2) насрещните  вземания на ответника към ищеца за получаване на сума в размер на 18 000 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението за предаване на обекта в уговорения срок, която е начислена за периода от 16.05.2015 г. до 16.06.2015 г. и е дължима съгласно чл. 27, ал. 1 от договора за изработка, както и вземане за получаване на сума в размер на 131 118, 57 лв., представляваща неустойка за автоматично прекратяване на сключения договор за изработка поради забава на строителя, продължила повече от 30 дни, дължима съгласно чл. 30, ал. 3 от него. Ответникът заявява, че в негова тежест не е възникнало задължение за връщане на предоставената гаранция, тъй като в гаранционния срок са се появили множество скрити дефекти по изпълнените строителни дейности, които не са отстранени от ищеца съгласно предвиденото в чл. 25, ал. 3 от договора, което го принудило да възложи тяхното отстраняване на други юридически лица и да заплати разходи за това в размер на 43 505, 30 лв. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

В срока по чл. 367 ГПК ответникът „В.Х.” ЕАД предявява насрещен иск срещу „Т.Б.” ЕООД. Твърди, че по сключения между страните договор за изработка от 21.10.2014 г. е заплатил на „Т.Б.” ЕООД сума в размер на 35 779, 56 лв., която обаче не е била дължима, тъй като това дружество не е изпълнило всички възложени му строителни дейности и за него не е възникнало правото да получи възнаграждение в посочения размер. С оглед на това заявява, че сумата от 35 779, 56 лв. е платена при липса на правно основание за това и ответникът по насрещния иск, който я е получил, дължи да я върне.

„В.Х.” ЕАД посочва, че в гаранционния срок са се появили множество скрити дефекти по изпълнените от „Т.Б.” ЕООД строителни дейности на обекта, които са били възложени по сключения между страните договор. Те не са отстранени от изпълнителя по реда, уговорен в чл. 25, ал. 3 от договора, поради което ищецът по този иск е възложил тяхното поправяне на други юридически лица, за което извършил разходи в размер на 43 505, 30 лв. В чл. 28, ал. 1 от договора за изработка страните са уговорили, че изпълнителят дължи на възложителят неустойка в размер на 10 % от некачествено извършените СМР-та. С оглед на тези факти „В.Х.” ЕАД счита, че ответникът по насрещния иск му дължи неустойка по чл. 28, ал. 1 от договора, която е в размер на 4 350, 53 лв., изчислен като 10 % от стойността на направените разходи за отстраняване на недостатъците на изпълнените строителни работи от 43 505, 30 лв.

Поради изложеното „В.Х.” ЕАД моли „Т.Б.” ЕООД да бъде осъдено да му заплати сума в размер на 35 779, 56 лв., представляваща платена без основание сума, която подлежи на връщане, както и сума в размер на 4 350, 53 лв., представляваща неустойка за некачествено извършени СМР, чиято дължимост е уговорена в чл. 28, ал. 1 от договора.

Ответникът по насрещните искове - „Т.Б.” ЕООД, ги оспорва. Твърди, че е изпълнил всички възложени му с процесния договор строителни дейност и за него е възникнало правото да получи възнаграждение за това. Посочва, че забавата в изпълнението на възложената работа, която е допуснал, е в резултат на обстоятелства, които стоят вън от неговата воля, поради което не може да бъде ангажирана отговорността му за вреди за неточно изпълнение на договора, като тези обстоятелства са – действия на дружеството, осъществяващо надзор на строежа, което е спряло строителството поради липса на издадени документи, липсата на създаден дренаж в сградата, в резултат на който е проникнала вода, който проблем не е отстранен от възложителя, както и липсата на изготвени проекти за сутерена за част Ел, ВиК и ОВК и липса на издадено разрешение за строеж за оградата и за басейна. Ответникът по насрещните искове заявява, че не е уведомяван от възложителя за появили се дефекти по изпълнените от него строителни работи и не е канен да ги отстрани.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не заявява становище по основателността на предявените искове.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалификация чл. 266 ЗЗД, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД:

Съгласно твърденията, въведени с исковата молба, предмет на разглеждане в  производството е претенцията на ищеца за заплащане на възнаграждение, дължимо от ответника по сключен между тях договор за изработка. За да бъде същата уважена, на първо място следва да се прецени дали от представените доказателства се установява, че е налице облигационна обвързаност между страните по спора, по силата на която ищецът да е поел задължение да извърши твърдените в исковата молба строително-монтажни работи, а ответникът да е поел задължение да заплати възнаграждение за тях в претендирания размер от 131 118, 57 лв. бе ДДС.

По делото не е спорно, че между „В.Х.” ЕАД, като възложител, и „Т.Б.” ЕООД, като изпълнител, са възникнали облигационни отношения, произтичащи от сключен договор за изработка. Това е видно и от приетия като доказателство в производството писмен договор от 21.10.2014 г., който е подписан от двете страни по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването му и за съдържанието на всички съществени елементи на сделката за изработка, а именно за вида на работа, която изпълнителят се задължава да извърши, както и за размера на възнаграждението, което възложителят се задължава да заплати за извършената работа.

По силата на този договор в тежест на ищеца е възникнало задължение да изпълни довършителни строително-монтажни работи /СМР/ на обект „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, изградена до степен груб строеж и находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********. Видът и количеството на строителните дейности, които е възложено да бъдат извършени с договора не са определени в самите клаузи, които са част от неговото съдържание. При тълкуване на уговорката на чл. 1, ал. 2 от договора се налага извода, че волята на страните е конкретните СМР, които изпълнителят се задължава да извърши, да бъдат определени като вид в приложение № 1 към договора, представляващо съставени количествено-стойностни сметки. Размерът на дължимото от възложителя на изпълнителя възнаграждение за извършената работа е уговорено между страните в общ размер от 1 092 654, 76 лв. с клаузата на чл. 20, ал. 1 от договора, като съгласно чл. 21, ал. 1 от съдържанието на тази сделка възнаграждението на отделните етапи се формира от стойността на вложените материали и извършените видове и количества работи, която стойност е в размерите, посочени в приложение № 1 към договора. Следователно между ищеца и ответника е постигнато съгласие, че в приложение № 1 към договора ще бъде уговорено, освен вида и количеството на конкретните строителни работи, които изпълнителят се задължава да изпълни, но също така и конкретният размер на възнаграждението, което възложителят се задължава да заплати за извършване на всеки отделен вид строителни работи. Това означава, че какви са правата и задълженията, които са възникнали за възложителя и изпълнителя по силата на сключения на 21.10.2014 г. договор се определя както от клаузите на самия писмен договор, но така също и от съдържанието на количествено-стойностните сметки, представляващи приложение № 1 към договора, които представляват неразделна част от него. Какви са  постигнатите между страните уговорки относно вида на конкретните строителните дейности, които изпълнителят се е задължил да извърши и какъв е размера на възнаграждението, което му се следва за изпълнението на всеки конкретен вид работи, може да бъде установено единствено от съдържанието на документите, които представляват приложение № 1 към договора. Ето защо и при извършване на преценка дали посочените от ищеца строителни дейности, за чието извършване се претендира заплащане на възнаграждение, са му възложени по силата на договора за изработка от 21.10.2014 г.,  съдът трябва да съобрази отделните видове работи, които са предвидени в представените по делото количествено-стойностни сметки, представляващи приложение № 1 към договора, които са тези, намиращи се на от л. 343 до л. 358 от делото на СГС.

Съдът счита, че една част от СМР-та, за извършване на които се претендира възнаграждение в настоящия процес, са възложени за извършване от ответника на ищеца по силата на сключения на 21.10.2014 г. договор. Това са тези строителни дейности, които са посочени като включени в представените по делото количествено-стойностни сметки от вещите лица, изготвили първата допълнителна и тройната съдебно-технически експертизи /СТЕ/ - те са тези, изброени в таблицата, представляваща приложение № 1А към заключението на тройната СТЕ и в таблицата в приложение № 1 към заключението на изготвената първа допълнителна единична СТЕ. За да направят извод за това коя част от спорните строителни дейности са включени в количествено-стойностните сметки вещите лица са използвали своите специални знания, каквито съдът няма, анализирали са вида и количеството на СМР-тата, описани в представените по делото количествено-стойностните сметки и на строителните работи, за които ищецът претендира възнаграждение, извършили са сравнение между тях и са посочили кои от последните съвпадат като вид и количество с първите и кои от претендираните не фигурират в количествено-стойностните сметки.

При съобразяване на твърденията на ищеца, на които той основава претенциите си, е видно, че той претендира да му бъде присъдено възнаграждение и за извършени от него строително-монтажни работи, които не са включени в количетвено-стойностните сметки, представляващи приложение № 1 към договора за изработка от 21.10.2014 г., а такива, които му е възложено да извърши допълнително в процеса на строителство. За да се приеме, че тези строителни дейности са предмет на сключен договор за изработка, трябва да бъде доказано или че между ищеца и ответника е постигнато изрично съгласие за това, че ответникът възлага, а ищецът приема да извърши тези работи, или да се установи, че тези работи са технически необходими за завършване на цялостната работа, която е възложено да се изпълни с договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г. Тогава, когато се касае за допълнително изпълнени СМР, които нямат самостоятелен характер, а имат обслужващо значение по отношение на цялостния строеж, който следва да бъде завършен и тяхното извършване е станало необходимо, за да може изработеното да отговаря на действащите строителни правила и норми и с оглед на това да бъде прието от компетентните контролни органи в областта на строителството, се приема, че тези работи представляват част от вече възложеното със сключения договор за изработка, а не нещо различно, което да се квалифицира като изменение на вида и обема на задължението, което е възникнало в тежест на изпълнителя по тази сделка. Ето защо и за да се счете, че такива дейности са възложени за извършване по силата на сключен договор за изработка, не е необходимо да бъде изразявано последващо съгласие за това от двете страни по него. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 241 от 09.03.2017 г., постановено по т. д. № 2799/2015 г. по описа на ВКС, І т.о., Решение № 82 от 19.07.2011 г., постановено по т. д. № 658/2010 г. по описа на ВКС, І т.о.

Съдът приема, че СМР-та, чието възлагане не е уговорено в сключения между страните договор, но от ищеца се претендира заплащането на възнаграждение за тяхното извършване, са тези, посочени в заключенията на вещите лица изготвили първата допълнителна и тройната СТЕ като такива, които не фигурират в количествено-стойностните сметки, представляващи приложение № 1 към договора – те са изброени в приложение № 1Б към заключението на тройната СТЕ и в таблицата от стр. 3 до стр. 7 в заключението на изготвената първа допълнителна единична СТЕ. Както беше посочено в тези заключения вещите лица са направили мотивиран извод в тази насока при анализ на всички приложени по делото доказателства, поради което съдът ги кредитира напълно.

С оглед на изложените съображения в случая за да отговори на въпроса дали тези строителни дейности се считат възложени за изпълнение от ответника на ищеца по силата на сключения договор от 21.10.2014 г., съдът следва да извърши преценка за това какъв е техният характер и оттам дали те представляват работи, които имат обслужващо предназначение по отношение на тези, които са договорени, и дали тяхното изпълнение е станало необходимо с оглед действащите технически правила в процеса на строителството.

По делото не са представени доказателства, от които да се установява, че описаните от вещите лица строителни работи, които не са включени в количествено-стойностните сметки, представляващи приложение към договора, са такива, чието извършване е станало технически необходимо за завършване на цялата възложена работа и за приемане на изработеното от компетентните контролни органи в областта на строителството. Изводи в тази насока не са направени от експертите в заключенията на изготвените по делото СТЕ. Това не се доказва и от нито едно от събраните в производството писмени доказателства, доколкото сред тях липсват такива, удостоверяващи дадени от някой от участниците в строителство предписания към строителя да извърши определени дейности, без които целият строеж не би могъл да бъде приет, каквито са например проектантът и лицето, осъществяващо строителен надзор.

Извършването на допълнителни строителни дейности би било технически необходимо за приемане на строежа от компетентните контролни органи и тогава, когато се установи, че в процеса на строителство е направено изменение на одобрения проект за строежа, което изменение обаче трябва да е било наложително и то да е причината за извършване на допълнително изпълнените на обекта СМР, за да бъде завършен в съответствие с коригирания проект. От събраните в производството доказателства се установява, че е направено изменение на одобрения проект за сградата в гр. Черноморец. То обаче не е свързано с необходимостта от корекция на вече изготвения проект с цел да бъдат изпълнени някакви строителни правила и норми, т.е. не е било наложително, а е направено по инициатива на възложителя и във връзка с неговото желание да подобри функционалността на обекта като изгради допълнителни помещения в сутерена и на партера. Това е видно от заповед № 64/ 19.11.2015 г. на Главен архитект на Община Созопол, като се доказва и от фактите, изнесени пред съда от разпитания свидетел Л.С.Ч., който сочи, че се е наложила промяна в проекта заради желание на инвеститора да подобри функциите на сградата с оглед ползването й по предназначение. След като извършените изменения на проекта не са били наложителни, а са предприети по инициатива на една от страните по договора за строителство, то не може да се приеме, че допълнителните СМР, които се твърди да са извършени на обекта, са били технически необходими за приемане на строежа и съответно, че те нямат самостоятелен характер, а обслужват възложените съгласно първоначалния проект и договора строителни работи.

Предвид изложеното трябва да се заключи, че допълнително претендираните от ищеца като извършени работи нямат характер на такива, които да се считат възложени за извършване по силата на вече сключения договор за изработка от 21.10.2014 г. и за които да не е необходимо да бъде постигано последващо и изрично съгласие от двете страни по сделката за тяхното възлагане срещу заплащане на възнаграждение. Ето защо и за да се приеме, че те са възложени за извършване от ответника на ищеца по силата на сключен между тях договор, трябва да се докаже, че между тези правни субекти е постигнато изрично съгласие за това.

В производството не са представени писмени доказателства, от които да се установява, че след сключване на договора за изработка от 21.10.2014 г. страните по него са постигнали съгласие за изменение на вида и количеството на строителните дейности, които ответникът възлага за изпълнение на ищеца по тази сделка, което съгласно уговореното в чл. 21, ал. 3 от договора следва да стане по точно определен ред, а именно чрез подписване на анекс към договора, т.е. в писмена форма. Като доказателства по делото обаче са приети няколко актове образец 19, в които са посочени количеството на строително-монтажните работи, които са извършени на обекта „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********, към момента на съставяне на съответния акт, както и тяхната стойност, като съгласно изводите на вещите лица, изготвили единичните и тройната СТЕ в тях се включват и тези СМР-та, чието изпълнение не е възложено със сключения между страните договор, но тяхното извършване се твърди от ищеца. Част от тези документи, а именно акт обр. 19 № 1/ 10.12.2014 г., акт обр. 19 № 2/ 23.02.2015 г., акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., акт обр. 19 № 4/ 30.06.2015 г. и акт обр. 19 № 5/ 16.07.2015 г. са подписани както от изпълнителя „Т.Б.” ЕООД, така и от възложителя „В.Х.” ЕАД, поради което трябва да се приеме, че те съдържат волеизявление за съгласие, изразено от всяко от тези дружество, за възлагане от ответника на ищеца извършването на допълнителните строителни дейности, които са посочени в тези документи по вид и количество, както и за заплащане от ответника на възнаграждение за това в размер, равен на посочената в актовете стойност. Това означава, че от тях се доказва, че между страните е постигнато съгласие по отношение на двата съществени елемента на договора за изработка, а именно на вида на работата, която едната страна възлага на другата за извършване, както и на размера на възнаграждението, което се следва на изпълнителя за извършената от него работа.

Останалата част от приетите в производството актове образец 19 не са подписани от представител на ответника „В.Х.” ЕАД, поради което и от тях не се установява изразена от това юридическо лице чрез негов представител воля да възложи на ищеца да извърши посочените в тях допълнителни строителни дейности по изпълнение на довършителни работи на обекта „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********.

С оглед изложеното следва да се заключи, че по делото се доказа, че между страните по спора са възникнали облигационни отношения по договор за изработка, с който те са постигнали изрично съгласие за това, че ответникът възлага, а ищецът приема да извърши тези допълнителни работи на процесния обект, които са описани в представените в производството актове образец 19, които са подписани от двете страни по спора - акт обр. 19 № 1/ 10.12.2014 г., акт обр. 19 № 2/ 23.02.2015 г., акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., акт обр. 19 № 4/ 30.06.2015 г. и акт обр. 19 № 5/ 16.07.2015 г. Това са тези СМР-та, които са описани в раздел 1, 2 и 5, както и в т. 1, Част „ОВК“ от раздел 3,  от таблицата, намираща се на от стр. 3 до стр. 7 в първото допълнително заключение на изготвената от вещото лице М. СТЕ.

По делото не се установи, че ищецът и ответникът са сключили договор за изработка с предмет извършването на тези строителните работи, които се твърди, че са допълнително възложени, които са описани в раздел 3 /с изключение на работите по доставка и монтаж на медни тръби/, 4, 6 и 7 от таблицата, намираща се на от стр. 3 до стр. 7 в първото допълнително заключение на изготвената от вещото лице М. СТЕ. След като не се доказа, че ищецът и ответникът са сключили договор за изработка с предмет посочените строителни работи, то се налага крайният извод, че искът по чл. 266 ГПК за заплащане на възнаграждение за тяхното извършване е неоснователен на предявеното основание, което с оглед заявения правопораждащ това вземане факт, е сключен между страните договор.

За да възникне задължението на възложителя да заплати договореното възнаграждение за тези СМР, които се доказа, че са възложени за изпълнение на ищеца по силата на сключени договори за изработка, освен постигане на съгласие по двата основни елемента на този вид сделка, което се доказа в процеса, следва да бъде установено и това, че изпълнителят по сделката е извършил уговорената работа. Това обстоятелство е изрично оспорено от ответника в процеса – изявление в тази насока е направено на стр. 6 от отговора на допълнителната искова молба.

Както беше посочено, по делото са представени осем броя актове, които са съставени по време на строителството на обекта „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********. В съдържанието на всеки от тези писмени документи е удостоверено настъпване на определени факти от обективната действителност, които са изпълнението на конкретни видове и количества строителни работи на посочения обект. С оглед на това те имат характер на свидетелстващи документи. Частният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила по отношение настъпването на удостоверените в него факти, само когато тези факти са неизгодни за неговия издател и тя важи в гражданския процес единствено срещу неговия издател, но не и по отношение на други лица, които не са го подписали. Част от тези актове, а именно акт обр. 19 № 1/ 10.12.2014 г., акт обр. 19 № 2/ 23.02.2015 г., акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., акт обр. 19 № 4/ 30.06.2015 г. и акт обр. 19 № 5/ 16.07.2015 г., съдът приема, че са подписани освен от представител на изпълнителя „Т.Б.” ЕООД, но също така и от представител на възложителя „В.Х.” ЕАД, което дружество е кредитор на задължението за извършване на възложената работа. Този извод съдът прави въз основа на представените по делото писмени доказателства във връзка с изводите на вещите лица, направени в заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, като съобразява, че експертите са анализирали подробно и в цялост представените им от страните актове за изпълнените СМР-та, които по делото са налични с разместени и непоследователни страници, което поставя съдът в невъзможност да заключи кои страници към кой акт се отнасят и оттам кой акт е подписан от представител на възложителя и кой не, без да вземе предвид констатациите на вещите лица. След като описаните документи са подписани от представител на възложителя „В.Х.” ЕАД, то това дружество има качеството на техен издател. С оглед на това и предвид факта, че те удостоверяват факти, които са неизгодни за това юридическо лице в процеса, каквито са тези на изпълнение от ищеца на описаните в актовете количества и видове СМР, трябва да се приеме, че тези документи се ползват с материална доказателствена сила срещу ответника за удостоверените с тях обстоятелства. От представените по делото акт обр. 19 № 1/ 10.12.2014 г., акт обр. 19 № 2/ 23.02.2015 г., акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., акт обр. 19 № 4/ 30.06.2015 г. и акт обр. 19 № 5/ 16.07.2015 г. съдът приема за доказано, че ищецът е извършил описаните в тях строителни дейности на обекта „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********, като това се отнася както за тези, които са възложени със сключения на 21.10.2014 г. договор за изработка, така и на тези, допълнително възложените за изпълнение по общо съгласие на страните. Това са СМР-та, които са подробно описани в  колона 5, 6, 7, 8 и 9 от таблицата, представляваща Приложение № 1А към заключението на тройната СТЕ, както и в колона 5 от таблицата, представляваща Приложение № 1 към заключението на  изготвената от вещото лице М. първа допълнителна СТЕ, както и тези, подробно описани в  колона 5 и 7 от таблицата, представляваща Приложение № 1Б към заключението на тройната СТЕ съответно в раздел 1, 2 и 5, както и в т. 1, Част „ОВК“ от раздел 3 от таблицата, намираща се на от стр. 3 до стр. 7 в първото допълнително заключение на изготвената от вещото лице М. СТЕ.

По отношение на строителните дейности, за които съдът счита, че се доказва, че са изпълнени от съдържанието на акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., трябва да се посочи, че това са тези дейности, които са описани в основната таблица на този акт по част „Архитектурна“ и част „ОВК“ като изпълнени към 01.04.2015 г. на стойност 164 927, 46 лв., както и като допълнителни СМР на стойност 62 062, 20 лв., както и тези, посочени в отделна таблица като непредвидени и допълнителни СМР по част „ОВК“ на стойност 1 638 лв. Същевременно не може да се приеме, че от акт № 3/ 01.04.2015 г. се установява извършването на тези строителни дейности, които са описани в отделна таблица като непредвидени и допълнителни СМР на стойност 76 458, 99 лв. За да стигне до този извод съдът съобразява посоченото от вещите лица по т. 3 от заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза, в която те са направили констатация за това, че е налице разминаване между общата стойност на строителните работи, посочена накрая в акт № 3/ 01.04.2015 г., под която са положени подписите на двете страни по сделките за изработка, и стойността на отделните описани в таблиците като изпълнени СМР- та. Експертите са заключили, че тази разлика би могла да се дължи на извършена корекция на сумите на приетите за извършени допълнителни работи след осъществени проверки, но поради непредставяне на съставените между страните протоколи за приемане на изпълнените строителни дейности в цялост не може да се направи обоснован извод кои от посочените в отделна таблица като непредвидени и допълнителни СМР на стойност 76 458, 99 лв. страните са се съгласили, че са реално извършени и кои не. Ето защо и съдът счита, че всички тези допълнителни работи, описани в посочената таблица от акт № 3/ 01.04.2015 г., намираща се на л. 365 гръб и л. 366 от делото на СГС, под която няма поставен подпис на ответника, не се доказва да са реално изпълнени на обекта.

Останалите представени по делото актове, които са съставени за удостоверяване на извършени на процесния обект строителни работи, които са акт № 4-1/ 01.06.2015 г., акт 6/ 30.06.2015 г. и акт № 7/ 05.07.2015 г., не са подписани от представител на ответника, а са подписани единствено от представител на ищеца „Т.Б.” ЕООД, като в тях са удостоверени факти, които са изгодни за това дружество в процеса. С оглед на това трябва да се заключи, че описаните протоколи нямат материална доказателствена сила по отношение на ответното дружество и не доказват настъпването на което и да е от удостоверените с тях обстоятелства, които са тези на извършване на описаните в тях като вид и количество СМР-та. Освен това извършването на тези работи не е удостоверено в нито един друг писмен документ, който да е представен по делото и да се ползва с доказателствена сила в процеса. Фактът на реално изпълнение на тези работи не се доказва и от показанията на разпитаните по делото свидетели, които не изнасят пред съда факти за извършване от ищеца на определен конкретен вид СМР на обекта, представляваща „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********. Установяването на обстоятелството по извършване на всеки отделен вид строителна дейност в претендираното количество, което се оспорва от ответника, е поставено в доказателствена тежест на ищеца, за която страна са и неблагоприятните последици от непредставяне на достатъчно доказателства за неговото настъпване, които се изразяват в това, че съдът е длъжен да счете, че тези факти, които не са доказани в процеса при условията на пълно и главно доказване, не са се осъществили.

За да възникне задължението на възложителя „В.Х.” ЕАД да заплати договореното възнаграждение, освен постигане на съгласие между страните по основните елементи на договора за изработка и извършването от изпълнителя на уговорената работа, следва да бъде установено и това, че тя е приета от възложителя.

В чл. 264, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че възложителят е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата по договор за изработка по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД обхваща две действия. Първото действие в фактическо и се изразява в осъществено разместване на фактическата власт върху изработеното от изпълнителя към възложителя, чрез реалното му получаване от последния. Второто действие е правно по своя характер и представлява изразено от възложителя признание, че изработеното съответства на възложеното с договора, което е израз на неговото одобряване.

Между страните в производството не се спори за това, че тези строително-монтажни работи, които се доказа, че са извършени от съдържанието на двустранно подписаните от страните по сделките за изработка актове - акт обр. 19 № 1/ 10.12.2014 г., акт обр. 19 № 2/ 23.02.2015 г., акт обр. 19 № 3/ 01.04.2015 г., акт обр. 19 № 4/ 30.06.2015 г. и акт обр. 19 № 5/ 16.07.2015 г., са приети от възложителя без възражения съгласно чл. 264 ЗЗД /не се спори, че фактическата власт върху изработеното е предадено от изпълнителя на възложителя, както и че възложителят е изразил воля, че изпълнените СМР-та отговарят по вид, количество и качество на възложените за изпълнение по силата на сключените договори/. Това се твърди от ищеца, като не се оспорва от ответника в хода на производството, който възразява, че ищецът е извършил всички възложени му строителни дейности, но не и за това, че някои от СМР-тата, които са изпълнени на място не отговарят по вид и качество на уговореното в договора, като не твърди и да е направил възражение за наличие на явни недостатъци на работата при нейното приемане, което е извършено чрез подписване на съставените за това актове. В писмения отговор ответникът заявява, че е направил възражение за недостатъци, но твърди, че това е станало не при приемането на извършената от ищеца работа, а осем месеца след предаване на обекта, като се позовава на наличието на недостатъци, които са се появили след приемане на работата. Ето защо това възражение би могло да бъде разглеждано само на плоскостта на това дали са налице основания за ангажиране на договорната отговорност на ищеца за недостатъци, което е предмет на предявения в процеса насрещен иск, но не и като факт, който опровергава извода за приемане на доказаните като реално изпълнени СМР-та от ответника.

Предвид това, че по делото се доказа, че между страните са сключени договори за изработка – писмен договор от 21.10.2014 г. и договор за възлагане извършването на допълнителни работи на същия обект, че ищцовото дружество е извършило част от възложените му за изпълнение строителни дейности, които са тези, описани в  колона 5, 6, 7, 8 и 9 от таблицата, представляваща Приложение № 1А към заключението на тройната СТЕ, както и в колона 5 и 7 от таблицата, представляваща Приложение № 1Б към заключението на тройната СТЕ, както и че тези строителни дейности са надлежно приети от възложителя „В.Х.” ЕАД, трябва да се заключи, че в тежест на последния е възникнало задължение да заплати на изпълнителя уговореното възнаграждение. Размерът на дължимото възнаграждение трябва да се определи при съобразяване на единичните цени за конкретния вид СМР, които са уговорени в количествено –стойностните сметки, представляващи приложение към писмения договор от 21.10.2014 г., както и на единичните цени, посочени в двустранно подписаните от страните актове за приемане на извършената работа, които обективират съгласие на възложителя и изпълнителя за заплащане на възнаграждение за конкретния вид допълнително възложени дейности в размера, посочен в тези документи. С оглед на това и на количеството извършени СМР, посочени в заключението на приетите по делото тройна и първа допълнителна съдебно-технически експертизи, се установява, че дължимото на изпълнителя възнаграждение възлиза на сумата от 751 188, 62 лв. без ДДС или 901 426, 34 лв. с ДДС /тази сума е сбор на възнаграждението, дължимо за възложените с договора от 21.10.2014 г. СМР-та, което възлиза на 839 979, 03 лв. с ДДС и възнаграждението, дължимо за възложените допълнителни СМР-та, което възлиза на 61 447, 31 лв. с ДДС/.

Между страните не е спорно, че в изпълнение на задълженията си за заплащане на възнаграждение за строителните работи, извършени на обекта, представляваща „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********, ответникът е заплатил на ищеца сумата от 1 096 507, 85 лв. Доколкото обаче ответникът заявява, че част от тази сума в размер на 35 779, 56 лв. е платена без правно основание за това и подлежи на връщане, то съдът приема, че сумата, за която не се спори, че е платена на ищеца като възнаграждение за изпълнение на задълженията му за извършване на СМР съгласно договора от 21.10.2014 г. и за извършване на допълнително възложените по общо съгласие на страните СМР, е в размер на 1 060 728, 29 лв. Тази сума е по-голяма от установената в настоящото производство като дължима такава от „В.Х.” ЕАД на „Т.Б.” ЕООД в изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа, което означава, че последното е изцяло погасено чрез плащане. След като предявеното парично вземане е погасено от длъжника преди завеждане на делото, то трябва да се приеме, че то не съществува към момента на предявяване на иска с правна квалификация чл. 266 ГПК. Това е основание за отхвърляне на този иск, без да е необходимо съдът да се произнася по въпроса дали за ответника е възникнало правото да извърши извънсъдебно прихващане, както се твърди в писмения отговор, както и дали то е надлежно упражнено.

Предвид извода за неоснователност на главния иск по чл. 266 ЗЗД, като неоснователен трябва да се отхвърли и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавено плащане на дължимото възнаграждение в размер на законната лихва.

 

По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД:

Предявеният в процеса осъдителен иск за присъждане на сумата от 26 223, 72 лв. се основава на следните факти, които „Т.Б.” ЕООД сочи като правопораждащи това вземане, което има към ответника: 1) на факта на постигната в сключения на 21.10.2014 г. договор за строителство уговорка, че възложителят удържа 5% от стойността на дължимото на изпълнителя възнаграждение, която сума служи като гаранция за добро изпълнение; 2) на факта на постигната в този договор уговорка, че за възложителя възниква задължение да върне удържаната като гаранция за добро изпълнение сума при настъпване на определени условия; 3) на факта, че към момента на сезиране на съда са настъпили предвидените в договора условия и за ответника е възникнало задължение да върне на ищеца част от предоставената гаранция в размер на 26 223, 72 лв. При съобразяване на така изложените правопораждащи факти се налага извода, че съдът е сезиран с иск за осъждане на ответника да изпълни реално възникнало в негова тежест договорно задължение. Ето защо при произнасяне по основателността на този иск трябва да се отговори на въпроса дали по делото се доказва, че твърдяното от ищеца договорно задължение е възникнало в тежест на „В.Х.” ЕАД.

В чл. 25, ал. 1 от договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г., страните по тази сделка са постигнали съгласие, че строителят се задължава да отстранява за своя сметка недостатъците и появилите се впоследствие дефекти в гаранционните срокове, които започват да текат от въвеждане на строителния обект в експлоатация и са определени в Наредба № 2 от 31.07.2003 г. В чл. 25, ал. 2 от договора е предвидено, че във връзка със задължението по ал. 1 строителят се съгласява възложителят да удържа сума в размер на 5 % от стойността на всеки акт образец 19, като 1/5 от тази сума се възстановява  на строителя в едномесечен срок след изтичане на всяка една календарна година от 5-годишния гаранционен срок. С чл. 25, ал. 3 от договора е постигната уговорка, че за проявилите се в гаранционните срокове дефекти възложителят уведомява писмено строителя, като последният се задължава в 7-дневен срок след уведомяването, съгласувано с възложителя, да започне работа за отстраняване на дефектите в минималния технологично необходим срок. В чл. 29, ал. 2 от договора е предвидено, че ако недостатъците, констатирани при приемане на СМР или в гаранционните срокове по чл. 25 от договора, не бъдат отстранени в договорения срок, строителят дължи неустойки, а възложителят се освобождава от задължението по чл. 25, ал. 2 от договора.

При тълкуване на волята на страните, изразена в цитираните договорни клаузи, е видно, че с всички от тях в цялост са уговорени предпоставките за ангажиране и съдържанието на гаранционната отговорност, която носи изпълнителят на строителните работи. Това е така, тъй като във всяка една от тези клаузи се говори за това какви са правата и задълженията на страните по сделката при появили се в приложимите гаранционни срокове след въвеждане на строежа в експлоатация недостатъци на изпълнените съгласно договора СМР-та.

Гаранционна отговорност на строителя за недостатъци на извършените строително-монтажни работи е уредена в чл. 160 ЗУТ и Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. Тя включва в съдържанието си задължението на изпълнителя да гарантира за даден срок определени качества на строителните дейности, както и това да отстрани онези недостатъци и повреди, които ще възникнат до изтичане на този срок, който за изпълнение на строителни работи започва да тече след приемането на строежа и въвеждане му в експлоатация и е определен като продължителност в цитираната Наредба № 2 от 31.07.2003 г. /Наредбата/. При тази отговорност изпълнителят отговаря както за скритите недостатъци на изработеното, които са съществували към момента на извършване и приемане на работата, също така и за всички онези недостатъци, които са възникнали след това при ползване на вещта от възложителя в гаранционния срок.

В клаузата на чл. 25, ал. 3 от договора за изработка страните по спора са включили в неговото съдържание уговорка за това, че при наличие на предпоставките за ангажиране на гаранционната отговорност на строителя за недостатъци за него възниква едно от основните задължения, което се включва в съдържанието на тази отговорност – да отстрани дефектите по изработеното, появили се в гаранционните срокове, като са уточнени и сроковете, в които той трябва да направи това. За обезпечаване изпълнението на това задължение страните са постигнали съгласие, че част от дължимото на изпълнителя възнаграждение за извършената работа не се изплаща при нейното приемане, а се задържа от възложителя за периода на гаранционния срок. Възложителят и изпълнителят са уговорили и какви права и задължения възникват за всеки от тях във връзка с така задържаната сума, които са разграничени в зависимост от това дали са се появили недостатъци на изработено до изтичане на гаранционните срокове или такива не са се появили и ако са се появили, дали са отстранени, или не. В хипотезата, в която в гаранционния срок са се появили недостатъци на изработеното и следователно е настъпило основание за ангажиране на гаранционната отговорност на изпълнителя и кумулативно с това е налице неизпълнение от изпълнителя на задължението му по чл. 25, ал. 3 от договора, сключен на 21.10.2014 г., да отстрани тези недостатъци за своя сметка като предприеме действия за това в уговорения между страните по договора срок, който е от 7 дни, считано от уведомяването му, страните са постигнали съгласие, че за възложителя възниква правото да задържи удържаната като гаранция за добро изпълнение сума като обезщетение за претърпените от некачественото изпълнение вреди /аргумент от чл. 28, ал. 2 от договора, в който е посочено, че в тази хипотеза за възложителя отпада задължението за връщане на изпълнителя на удържаната гаранция по чл. 25, ал. 2 от договора/. Тогава, когато в гаранционния срок не са се появили недостатъци, за възложителя възниква задължение да върне задържаната като гаранция сума, което става поетапно – по 1/5 част от задържаната сума се връща в края на всяка една изтекла година от общия петгодишен гаранционен срок /чл. 25, ал. 2, изр. 2 от договора/. Следователно за да възникне задължение за „В.Х.” ЕАД за връщане на „Т.Б.“ ЕООД на задържаната като гаранция част от дължимото възнаграждение, което задължение е предмет на предявения иск за реално изпълнение, трябва да се докажат следните факти: 1) че е изтекъл гаранционният срок за процесните СМР-та или предвидената в договора част от него; 2) че до изтичане на този срок не са се появили недостатъци на изпълнените строителни работи на обекта, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се на адрес: гр. Черноморец, ул. „*********, които са основание за ангажиране на гаранционната отговорност на дружеството за тяхното отстраняване или алтернативно че са се появили недостатъци на изработените СМР-та, но те са отстранени от ищеца за негова сметка съгласно уговореното в сключения договор. Това задължение не възниква при наличие на следните предпоставки: 1) поява на недостатъци по изработеното от ищеца в гаранционния срок; 2) неизпълнение от ищеца на задължението му да предприеме действия за отстраняване за негова сметка на появилите се недостатъци в 7-дневен срок от уведомяването му, което е поето с чл. 25, ал. 3 от договора.

Между страните в производството не е спорно, че ответникът в изпълнение на чл. 25, ал. 2 от договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г., е задържал част от възнаграждението, което е бил длъжен да заплати на ищеца за извършване на възложените строителни работи, която част възлиза на сумата от 65 559, 29 лв. Това се твърди и от двете насрещни страни по спора – ищецът се позовава на това обстоятелство в исковата молба, като то се твърди и от ответника в подадения по делото писмен отговор. Ето защо съдът приема този факт за установен по делото. Спорен обаче е въпросът дали са настъпили предпоставките, при които за ответника в качеството му на възложител възниква задължение да върне 2/ 5 от тази сума, която ищецът твърди, че се дължи след изтичане на първите две години от гаранционния срок за строежа и по-конкретно обстоятелството дали по изпълнените от „Т.Б.“ ЕООД СМР-та в гаранционния срок са се появили недостатъци, които са основание за ангажиране на договорната му отговорност и които той не е отстранил за своя сметка.

Ответникът твърди, че по изработените от ищеца строителни работи са се появили недостатъци, като това е станало след тяхното приемане – през месец март 2016 г. Съгласно посоченото в писмения отговор тези недостатъци са описани в писмо с изх. № 20/ 31.03.2016 г., съставено от „В.Х.” ЕАД и адресирано до „Т.Б.“ ЕООД, намиращо се на от л. 145 до л. 146 от делото на СГС и се изразяват в появил се теч на вода от плочата в сауната, парната баня, машинното помещение ОВК и тоалетните в сутерена на сградата, наличие на пропаднали и отлепени плочи около сградата и басейна, на пропаднали и разместени бордюри и унипаваж, на отлепени шапки от врачански варовик по подпорните стени около басейна и сградата, появили се течове по стените на апартаментите от дограмата, наличие на счупени тоалетни дъски в някои бани и тоалетни, издуване на паркета в част от апартаментите, наличие на напукване и деформация на интериорните врати на апартамент 5 и студио 7 от сградата, наличие на вода в машинното отделение на басейна поради лоша хидроизолация.

Установяването на обстоятелството, че по изпълнената работа са се появили посочените недостатъци, което се оспорва от ищеца, е поставено в доказателствена тежест на ответника „В.Х.” ЕАД съгласно правилото на чл. 154 ГПК, тъй като този правен субект черпи благоприятни последици от неговото настъпване.

По делото не са представени доказателства, от които да се установява, че към момента, който се твърди от ответника, което е към месец март 2016 г., по изработените от ищеца строителни работи са се появили недостатъците, описани в писмото с изх. № 20/ 31.03.2016 г., съставено от „В.Х.” ЕАД. Това не се доказва от показанията на разпитаните по делото свидетели М.П.и Г.Ж., които лица имат наблюдения и изнасят факти за състоянието на процесния строеж в много по-късен период от посочения – през 2019 г., т.е. три години по-късно. Ето защо и съдът не може да направи извод, че дефектите, които са се появили по процесния строеж, представляващ сграда в гр. Черноморец, за които тези лица свидетелстват, са свързани с някои от строителните дейности, които са изпълнени от ищеца съгласно процесния договор, които са приети от възложителя през 2015 г., което като период от време е много по-ранен от този, за който свидетелите имат преки впечатления. Трябва да се вземе предвид и факта, че целият строеж не е изпълнен само от дружеството „Т.Б.“ ЕООД, на което е възложено извършването само на допълнителни работи, поради което и предвид липсата на конкретни обстоятелства за произхода на възприетите от свидетелите недостатъци и за времето, през което те са се появили за първи път, прави невъзможно за съда да направи заключение, че те касаят тези СМР-та, които са възложени за извършване точно на ищеца и то точно по процесната сделка. Съдът съобразява, че свидетелят Георги Жеков сочи, че от състоянието на обекта е видно, че в периода от приключване на строежа до 2019 г. са правени ремонти по сградата, които са видими, което означава, че за това време и други дружества, различни от ищцовото, са извършвали строителни дейности по обекта, което също прави невъзможно, при липсата на други доказателства, да се направи извод, че недостатъците, които са възприели свидетелите са по работата, извършена от „Т.Б.“ ЕООД. Освен това в количествено-стойностните сметки, представляващи приложения към договора, не е посочено, че на ищеца се възлага направата на хидроизолации на терасите, некачественото изпълнение на които се сочи от свидетеля Жеков като причина за появилите се течове, поради което не може да се заключи, че този свидетел описва появили се дефекти точно в изработените от ищеца СМР-та. Наред с изложеното, трябва да се посочи и това, че в показанията си свидетелите М.П.и Г.Ж. изобщо не заявяват, че по процесния обект са настъпили част от твърдените от ищеца повреди – те не свидетелстват за наличието на пропаднали и разместени бордюри и унипаваж, за наличието на отлепени шапки от врачански варовик по подпорните стени около басейна и сградата, за наличие на счупени тоалетни дъски в някои бани и тоалетни, за издуване на паркета в част от апартаментите, за наличие на напукване и деформация на някои от интериорните врати на самостоятелните обекти в сградата.

Появата на недостатъци по изпълнените от ищеца работи през 2016 г. не се доказва и от заключенията на изготвените по делото единични и тройна СТЕ, в които вещите лице не правят изобщо извод в тази насока. Освен това съдът съобразява направената констатация от вещото лице М. в заключението на изготвената от нея основна единична СТЕ, че описаните от ответника в писмото от 31.03.2016 г. недостатъци  представляват течове, които по естеството си, а и предвид вида и предназначението на процесната сграда, са такива, че трябва да бъдат отстранени възможно най-бързо, а не едва през месец април 2018 г., т.е. две години по-късно, когато от ответника се сочи, че е станало това. Този извод на експерта също разколебава верността на твърденията на ответника за това, че по изработените от ищеца строителни работи през посочения от него времеви период са се появили описаните от него недостатъци. Твърдението за това, че по сградата през 2016 г. са се появили течове, които са довели до поява на влага, паднал латекс по стените в сградата, деформация на интериорни врати и издуване на положен паркет, звучат нелогично като се анализират във връзка с твърдението, че отстраняването на точно тези недостатъци е започнало много след появата им - едва през април 2018 г., което като време съвпада и с момента, в който „В.Х.” ЕАД е получило от „Т.Б.“ ЕООД нотариална покана, с която от последното дружество е поискано възстановяване на част от предоставената като гаранция за добро изпълнение сума /нотариална покана, намираща се на л. 56 от делото на СГС/.

След като от ответника, който носи тежестта  да докаже, че твърдените от него недостатъци по изработените от ищеца строителни работи на обект, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находящ се в гр. Черноморец, са се появили в гаранционния срок, не са представени доказателства, които да установяват тези факти при условията на пълно и главно доказване, то за тази страна са неблагоприятните последици от това и съдът следва да приеме, че посочените обстоятелства не са се осъществили. Изводът за липса на недостатъци по извършената от изпълнителя „Т.Б.“ ЕООД работа, която е възложена в тежест на дружеството с договора за изработка от 21.10.2014 г., означава, че няма основания за ангажиране на гаранционната му отговорността. Това от своя страна налага извода, че по делото не се доказа да са се осъществили предпоставките, които са уговорени в чл. 28, ал. 2 вр. чл. 25, ал. 2 от процесния договор за изработка, при които за възложителя „В.Х.” ЕАД възниква правото да задържи удържаната като гаранция за добро изпълнение сума от 65 559, 29 лв., част от която е предмет на предявения в процеса иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и съответно отпада задължението му да я върне.

Дори и да се приеме за доказано, че по изпълнените от ищеца строителни дейности през 2016 г. са се появили посочените от ответника недостатъци, то това не променя крайния извод, че по делото не се установява да са се осъществили тези обстоятелства, при които за ответника възниква правото да задържи предоставената гаранция за добро изпълнение, уговорени в чл. 28, ал. 2 вр. чл. 25, ал. 2 от договора, сключен на 21.10.2014 г. Това е така, тъй като, както беше посочено, за да възникне това право трябва да се докаже, както че са настъпили основания за ангажиране на гаранционната отговорност на изпълнителя „Т.Б.“ ЕООД, но също така и че той не е изпълнил задължението си да отстрани за своя сметка всички недостатъци по изработеното, появили се в гаранционния срок. За да се приеме, че изпълнителят не е изпълнил това свое задължение, първо трябва да се установи, че той е бил уведомен от възложителя за констатираните недостатъци по изпълнените от него СМР-та и въпреки това не ги е отстранил за своя сметка. Ответникът твърди, че е уведомил ищеца за появилите се дефекти по изработеното от него с писмо, което е изпратено до него на 31.03.2016 г. и е получено на 01.04.2016 г. – с писмо с изх. № 20/ 31.03.2016 г., намиращо се на от л. 145 до л. 146 от делото на СГС.

Ищецът е оспорил факта на получаване на това писмо, поради което и в доказателствена тежест на ответника е да установи в процеса при условията на пълно и главно доказване неговото настъпване, защото той е страната, която черпи благоприятни правни последици от осъществяването му – единствено при доказване на факта на получаване на писмо с изх. № 20/ 31.03.2016 г., предвид липса на ангажирани други доказателства в тази насока, би могло да се приеме, че изпълнителят е уведомен за появилите се недостатъци и е знаел, че трябва да предприеме действия по тяхното отстраняване. За доказване на това обстоятелство по делото е представена куриерска разписка, в която обаче по никакъв начин не е описано за доставяне на каква по вид пратка се отнася, поради което и няма как да се приеме, че това е точно писмото с изх. № 20/ 31.03.2016 г., с което „В.Х.” ЕАД уведомява „Т.Б.“ ЕООД за появилите се недостатъци по извършените от последното дружество строителни дейности, възложени с процесния договор за изработка. Получаването на това писмо не се установява и от показанията на разпитаните по делото за това обстоятелство свидетели. Свидетелката Емилия Мишева има впечатления само относно факти, свързани с изпращането, а не с получаването на писмото, а и показанията й не звучат достоверно, предвид факта, че от цялата кореспонденция, водена от ответното дружество във връзка с търговската му дейност, тя си спомня единствено за процесното писмо, но не и за което и да е друго, включително за никое друго, касаещо процесния строеж. Свидетелят И.С.също не изнася пред съда факти за това, че описаното писмо е получено от дружеството „Т.Б.“ ЕООД.

Настъпването на факта на получаване от „Т.Б.“ ЕООД на писмото с изх. № 20/ 31.03.2016 г., съставено от „В.Х.” ЕАД, освен че не се доказва по делото, се и разколебава от събраните доказателства. В своите показания свидетелят М.П.посочва, че едва през 2019 г. управителят на „В.Х.” ЕАД е казал, че ще предяви претенциите си и ще изиска поправяне на недостатъците на строителните работи в сградата в гр. Черноморец, което е в противоречие с твърдението на ответника, че това е станало с посоченото писмо през 2016 г. Съдът съобразява и факта, че по делото са представени доказателства за водена кореспонденция между страните по спора, от които е видно, че такава е разменяна многократно през 2015 г., но през 2016 г. кореспонденция не е водена между тях нито по повод появилите се дефекти, нито по друг повод. Единственото писмо, което е налично по делото и касае 2016 г. е именно писмото с изх. № 20/ 31.03.2016 г., с което „В.Х.” ЕАД уведомява „Т.Б.“ ЕООД за появилите се недостатъци по извършените от последното дружество строителни дейности, възложени с процесния договор за изработка, но след това няма изпратен отговор от изпълнителя със становище по направените от възложителя възражения за появили се недостатъци в гаранционните срокове, нито пък от възложителя е изпратено повторно писмо, с което да се изиска предприемане на определени действия, което поведение не отговаря на това, което страните са имали през 2015 г., на активност при размяната на становища и отправянето на първоначални и насрещни искания.

С оглед на всичко изложено съдът намира, че по делото не се доказва, че изпълнителят „Т.Б.“ ЕООД е бил уведомен от ответника за появилите се в гаранционните срокове дефекти по изработеното от него, което означава, че не може да се заключи, че той не е изпълнил задължението си да предприеме действия за отстраняване за негова сметка на тези дефекти в 7-дневен срок от уведомяването му, което е поето с чл. 25, ал. 3 от договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г. Това от своя страна означава, че за ответника „В.Х.” ЕАД не е възникнало правото по чл. 28, ал. 2, изр. 2 от договора да задържи сумата, която е удържана от ищеца от дължимото му възнаграждение като гаранция за добро изпълнение.

За да възникне за ответника задължение по чл. 25, ал. 2 от договора да върне тази сума, която е удържана от дължимото възнаграждение като гаранция за добро изпълнение, освен липсата на недостатъци по изработеното съответно отстраняването на недостатъците от строителя в уговорения в договора срок, трябва да се докаже и това, че е изтекла съответната част от гаранционния срок за изпълнените СМР-та. Следователно за да се приеме, че за „В.Х.” ЕАД е възникнало задължение да върне на ищеца първата 1/5 част от задържаната като гаранция сума, която част е в размер на 13 111, 86 лв. /1/5 от 65 559, 29 лв./, следва да бъде установено по делото, че е изтекла първата една година от петгодишния гаранционен срок. За да се счете, че за ответника е възникнало задължение да върне на ищеца втората 1/5 част от задържаната като гаранция сума, която част също е в размер на 13 111, 86 лв., трябва да се установи, че е изтекла и втората една година от петгодишния гаранционен срок.

Началният момент, от който започват да текат гаранционните срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, е определен по императивен начин в подзаконов нормативен акт, а именно в чл. 20, ал. 3 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. В тази разпоредба е предвидено, че гаранционните срокове започват да текат от деня на въвеждането на строителния обект в експлоатация /издаване на разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация/. Тази норма относно началния момент, от който започва да тече гаранционният срок за изпълнените от ищеца СМР- та, е възпроизведена точно в уговорката на чл. 25, ал. 1 от договора от 21.10.2014 г.

Съгласно чл. 177, ал. 3 ЗУТ строежите от четвърта и пета категория, какъвто е процесният, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находящ се в гр. Черноморец, се въвеждат в експлоатация въз основа на удостоверение за въвеждане в експлоатация от органа, издал разрешението за строеж. По делото няма представено издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация по отношение на този строеж. Съставянето на Констативен акт за установяване годността за приемане на строеж /констативен акт образец № 15 от Наредба № 3 от 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството/ сам по себе си, без наличие на други доказателства, не означава, че за процесния строеж е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, нито пък може да послужи на съда да определи кой е точният момент, в който строежът е въведен в експлоатация по надлежния ред, още повече, че в производството са събрани доказателства, че след издаване на акт обр. 15, на 19.11.2015 г. са одобрени промени в инвестиционния проект за строежа, което е възможно да е налагало извършване на допълнителни строителни дейности. Въпреки липсата на представени писмени доказателства, от които да е видно кога е въведен в експлоатация процесният строителен обект, съдът счита, че от показанията на разпитания в производството свидетел М.П.може да се приеме за установено, че този факт е настъпил към месец април 2019 г. Това е така, тъй като в своите показания той заявява, че през месец април 2019 г. в сградата в гр. Черноморец е извършен подготвителен ремонт, за да може същата да бъде използвана по предназначение през летния сезон през 2019 г. След като възложителят е използвал по предназначение процесната сграда, на която са извършени строителни дейности от ищеца, през лятото на 2019 г., това означава, че към този момент този строеж вече е бил въведен в експлоатация от компетентните органи, защото от въвеждането му в експлоатация се разрешава той да бъде използван по предназначение. Следователно първата година от гаранционния срок за извършените от ищеца СМР е започнал да тече на 30.04.2019 г. /предвид липсата на доказателства точно в кой момент през месец април строежът вече е бил въведен в експлоатация, съдът приема, че това е последният ден на месеца/ и е изтекъл на 30.04.2020 г. Това означава, че на 01.05.2020 г. в тежест на ответното дружество е възникнало задължението по чл. 25, ал. 2, изр. 2 от договора да върне 1/5 част от задържаната като гаранция сума в общ размер от 65 559, 29 лв., която част е в размер на 13 111, 86 лв. Този факт е настъпил след предявяване на иска, като доколкото той е от значение за възникването на спорното право, съдът трябва да го вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. До момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция не е изтекла втората година от гаранционния срок, приложим по отношение на изпълнените от ищеца строителни дейности, поради което и в тежест на ответника не е възникнало задължението за връщане на втората 1/5 част от задържаната гаранция, която е в размер на 13 111, 86 лв.

Ответникът не твърди да е изпълнил задължението си за заплащане на ищеца на сумата от 13 111, 86 лв., представляваща задържана като гаранция за добро изпълнение част от дължимото възнаграждение, нито да е погасил същото като е упражнил правото си да извърши извънсъдебно прихващане между това вземане на ищеца и свое вземане към него /ответното дружество твърди да е погасило чрез прихващане само вземането на ищеца към него за получаване на възнаграждение за извършените СМР-та, като твърди също така, че изявление за прихващане е направено на 04.09.2015 г., към който момент вземането за връщане на задържаната като гаранция сума все още не е възникнало/. Това прави предявеният осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД основателен за сумата от 13 111, 86 лв. като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 26 223, 72 лв. е неоснователен и трябва да се отхвърли.

Във връзка с представените по делото доказателства за това, че между „Т.Б.“ ЕООД и „Т.С.“ ЕООД е сключен договор за цесия, трябва да се посочи, че съдът намира, че не се установява процесното вземане на ищеца за получаване на задържаната като гаранция за добро изпълнение сума от ответника, да е предмет на този договор. Този извод съдът прави при анализиране на волята на страните по описаната сделка, изразена в б. А от неговото съдържание, от която е видно, че вземането, което се прехвърля е такова, за което са издадени две конкретно посочени фактури, които са издадени за задължение на „В.Х.” ЕАД към „Т.Б.“ ЕООД за заплащане на възнаграждение за извършени строителни работи, но не и за задължението на „В.Х.” ЕАД за връщане на задържаната като гаранция за добро изпълнение сума. Следователно в производството не се установява процесното вземане да е прехвърлено в хода на процеса от ищеца в патримониума на третото лице помагач и такова правоприемство не трябва да бъде отразявано в диспозитива на съдебното решение.

                                                                              

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Т.Б.” ЕООД срещу „В.Х.” ЕАД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на задължението за връщане на задържаната като гаранция парична сума:

Задължението за заплащане на тази част от възнаграждението, дължимо на изпълнителя на възложената работа, която е задържана като гаранция за добро изпълнение, е парично, поради което и при допусната забава в неговото изпълнение  възложителят, който е ответникът „В.Х.” ЕАД, дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

Както беше посочено по делото се установи, че към настоящия момент е налице неизпълнение на паричното задължение на възложителя за връщане на част от задържаната като гаранция сума по договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г.

Това задължение е срочно, тъй като страните по него са постигнали изрична уговорка за момента, в който то следва да бъде изпълнено. Съгласие за това е обективирано в клаузата на чл. 25, ал. 2, изр. 2 от договора, в която е предвидено, че възложителят възстановява 1/5 от задържаната като гаранция сума на строителя в едномесечен срок след изтичане на всяка една календарна година от 5-годишния гаранционен срок. С оглед на това трябва да се приеме, че падежът на задължението на ответника да върне първата 1/5 част от задържаната като гаранция сума в размер на 13 111, 86 лв. е настъпила на 30.05.2020 г. /първата календарна година от гаранционния срок изтича на 30.04.2020 г., от която дата започва да тече едномесечния срок за връщане на задържаната гаранция/. След като падежът на задължението е настъпил едва на 30.05.2020 г., то ответникът не е бил в забава неговото изпълнение за периода, за който ищецът претендира присъждане на обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД, който е предхождащ - от 02.05.2018 г. до 27.07.2018 г. Това означава, че в тежест на ответника не е възникнало задължение за заплащане на обезщетение за забавено плащане на задължението за връщане на задържаната като гаранция парична сума в размер на 13 111, 86 лв. С оглед на това и предвид факта, че останалата част от главното вземане по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД изобщо не е възникнало и следователно и акцесорното вземане за обезщетение за забава не е възникнало, се налага изводът, че искът с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.

 

По насрещния иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от „В.Х.” ЕАД срещу „Т.Б.” ЕООД:

 Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. От посочената разпоредба следва, че за да бъде уважен предявеният иск, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице -ответника, което му се дава от обеднялото лице-ищеца и 2 ) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство.

Между страните по делото не е спорно, че „В.Х.” ЕАД е заплатило на „Т.Б.” ЕООД сума в общ размер от 1 096 507, 85 лв., част от която и процесната сума в размер на 35 779, 56 лв. Дружеството-платец твърди, че част от тази сума в размер на 1 060 728, 29 лв. е престирана за изпълнение на задълженията му за заплащане на възнаграждение за строителните работи, извършени на обекта, представляваща „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се в гр. Черноморец, а останалата част от нея в размер на 35 779, 56 лв., която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск, е платена при начална липса на правно основание за това. Между страните по делото е спорен въпросът дали за „Т.Б.” ЕООД съществува правно основание да получи паричната сума в размер на 35 779, 56 лв., по който въпрос следва да се произнесе настоящият съдебен състав.

Ответникът по насрещния иск „Т.Б.” ЕООД твърди, че сумата от 35 779, 56 лв. му е заплатена от „В.Х.” ЕАД в изпълнение на задължението му за заплащане на възнаграждение за извършените от ищеца строителни дейности, което е възникнало по сключените между страните договори за изработка – единият писменият договор за строителство от 21.10.2014 г., а другият договор е този, с който е възложено извършването на допълнителни СМР-та на същия обект. Предвид така направените твърдения, за да се приеме, че е доказано наличието на правно основание за получаване от „Т.Б.” ЕООД на сумата от 35 779, 56 лв., по делото следва да бъдат установено, че посочените договори за изработка са сключени, както и че дружеството е изпълнило възложените му строително-монтажни работи, за които е уговорено, че се следва възнаграждение, равняващо се по размер на престираната парична сума. Съгласно правилото на чл. 154 ГПК установяването в процеса при условията на пълно и главно доказване на тези обстоятелства е поставено в тежест на „Т.Б.” ЕООД, който черпи благоприятни от тяхното осъществяване правни последици.

Както беше посочено в мотивите на съда по предявения в процеса иск по чл. 266 ЗЗД, по делото е доказано следното: 1) че между страните са сключени договори за изработка – писмен договор от 21.10.2014 г. за извършване на строителните работи на обекта, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се в гр. Черноморец и договор за възлагане извършването на допълнителни работи на същия обект; 2) че „Т.Б.” ЕООД е извършило част от възложените му за изпълнение по тези сделки строителни дейности, които са тези, описани в  колона 5, 6, 7, 8 и 9 от таблицата, представляваща Приложение № 1А към заключението на тройната СТЕ, както и в колона 5 и 7 от таблицата, представляваща Приложение № 1Б към заключението на тройната СТЕ, както и че тези строителни дейности са надлежно приети от възложителя „В.Х.” ЕАД; 3) че уговореното възнаграждение, което изпълнителят дължи да заплати на възложителя за извършените строителни дейности, е в размер на 751 188, 62 лв. без ДДС или 901 426, 34 лв. с ДДС. В мотивите на съда по предявения иск с правна квалификация чл. 266 ГПК е посочено и това, че в производството се доказа, че възложителят „В.Х.” ЕАД е погасил изцяло задължението си за заплащане на възнаграждение на изпънителя, възникнало по тези договори като е престирал на последния парична сума в размер на 1 060 728, 29 лв., част от която не е тази, която е предмет на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По делото не са представени други доказателства от изпълнителя „Т.Б.” ЕООД, от които да се установява, че той в изпълнение на задълженията си по описаните договори за изработка е изпълнил и други строителни дейности, които са му били възложени, нито пък такива, от които да се доказва, че размерът на възнаграждението, което се следва на това дружество за приетите за реално изпълнени на обекта СМР е в размер, който е по-голям от сумата от 901 426, 34 лв. Ето защо трябва да се приеме, че в производството от „Т.Б.” ЕООД, който е ответник по предявения насрещен иск, не е доказано, че за възложителя „В.Х.” ЕАД е възникнало задължение по сключените договори за изработка да му заплати възнаграждение за изпълнената и приета работа в размер на още 35 779, 56 лв., което означава, че тази сума е преминала в патримониума на изпълнителя без наличие на твърдяното в процеса правно основание за това. След като осъщественото разместване на блага е без основание, то за „Т.Б.” ЕООД е възникнало задължение по силата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да върне получената сума, за което няма данни да е изпълнено към настоящия момент. Това прави предявеният насрещен иск изцяло основателен. 

 

По насрещния иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен от „В.Х.” ЕАД срещу „Т.Б.” ЕООД:

Предмет на разглеждане в настоящото производство e и претенция на „В.Х.” ЕАД за присъждане в негова полза на неустойка за некачествено извършени строителни дейности от „Т.Б.” ЕООД, чиято дължимост е уговорена с чл. 28, ал. 1 от писмения договор за изработка, сключен на 21.10.2014 г.

От съдържанието на сключения между страните по спора на 21.10.2014 г. договор се установява, че с чл. 28, ал. 1 от него е постигната уговорка, че при виновно некачествено извършване на СМР, освен задължението за отстраняване на дефекти и другите възможности по чл. 265 ЗЗД, за строителя възниква задължение да заплати неустойка в размер на 10 % от стойността на некачествено извършените СМР, като съгласно чл. 28, ал. 2 от договора тази неустойка се дължи както при недостатъци, констатирани при приемането на работата, така и при такива, които са се появили в гаранционните срокове по чл. 25 от договора и не са отстранени от изпълнителя в договорения срок. При тълкуване на посочените договорни клаузи във връзката им една с друга се налага извода, че с тях страните са постигнали съгласие за дължимост на неустойка, която има за цел да обезпечи точното изпълнение и да обезщети вредите от неточното в качествено отношение изпълнение на основното задължение на изпълнителя по процесния догвоор за изработка, което е това да извърши възложените му строителни дейности. Ето защо и за да се приеме, че за изпълнителя „Т.Б.” ЕООД е възникнало задължение за заплащане на неустойка, по делото трябва да се докаже, че извършените от него СМР са с недостатъци, които или са съществували към момента на приемане на работата или са се появили след това до изтичане на приложимите гаранционни срокове, като в последната хипотеза трябва да се установи и предвиденото в чл. 28, ал. 2 от договора допълнително условие, а именно недостатъците да не са отстранени от изпълнителя в уговорения между страните срок за това. Установяването на тези обстоятелства в процеса при условията на пълно и главно доказване е в тежест на дружеството „В.Х.” ЕАД, което черпи благоприятни правни последици от тяхното осъществяване.

Както вече беше посочено в мотивите по предявения основен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „В.Х.” ЕАД не твърди по изпълнените от „Т.Б.” ЕООД строителни работи да е имало недостатъци към момента на тяхното приемане по смисъла на чл. 265 ЗЗД, което е станало през 2015 г. с подписването на отделните съставени за това протоколи /т.нар. акт обр. 19/. Това дружество твърди, че недостатъците по изработеното са се появили след това в рамките на гаранционния срок - през 2016 г., като те са тези, които са описани в писмо с изх. № 20/ 31.03.2016 г., съставено от „В.Х.” ЕАД. В хода на процеса възложителят се позовава и на появили се след 2016 г. и по-точно след 30.10.2019 г. недостатъци на извършените на обекта СМР-та, но те не се сочат като правопораждащ факт на предявеното вземане за неустойка, а се въвеждат в процеса само като защитни твърдения срещу иска по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от „Т.Б.” ЕООД. По изложените вече мотиви при разглеждане на въпроса за основателността на иска по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, които няма да бъдат повтаряни и тук, настоящият съдебен състав счита, че в производството не е доказано, че посочените от ищеца по насрещния иск недостатъци по изработените от ответника по този иск строителни работи на обект, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находящ се в гр. Черноморец, изобщо са се появили в гаранционния срок. Изводът за липса на недостатъци по извършената от изпълнителя „Т.Б.“ ЕООД работа, която е възложена в тежест на дружеството с договора за изработка от 21.10.2014 г., означава, че не са налице и основанията за ангажиране на неговата договорна отговорност за некачествено изпълнение, форма на която е и уговорената с чл. 28, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 2  от договора неустойка.

По делото не се доказа и това, че изпълнителят „Т.Б.“ ЕООД е бил уведомен от възложителя за появилите се в гаранционните срокове дефекти по изработеното от него, което означава, че не може да се заключи, че той не е изпълнил задължението си да отстрани за негова сметка тези дефекти, каквото задължение е възникнало в негова тежест с чл. 25, ал. 3 от договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г. Неизпълнението на посоченото задължение е поставено по волята на страните като условие за възникване на претендираното вземане за неустойка в полза на възложителя на работата, поради което и след като не се установява то да е настъпило, трябва да се заключи, че в тежест на „Т.Б.“ ЕООД не е възникнало задължение за заплащане на неустойка по чл. 28, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 2  от договора за изработка, сключен на 21.10.2014 г. за обезщетяване на вредите от допуснатото некачествено изпълнение на задължението за извършване на възложената работа. Това прави предявеният осъдителен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

 

По присъждане на направените по делото разноски:

С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца по основните искове и ответник по насрещните искове „Т.Б.“ ЕООД е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 16 174 лв., от които сумата от 6 294 лв. – платена държавна такса, сумата от 2 200 лв. – платени депозити за възнаграждения на вещи лица и свидетели, сумата от 7 680 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважената част от основните исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и на размера на отхвърлената част от насрещните искове на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на „Т.Б.“ ЕООД следва да се присъдят разноски в размер на 1 425, 68 лв.

От страна на ответника по основните искове и ищец по насрещните искове „В.Х.” ЕАД също е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, поради което и предвид изхода на делото такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 10 185, 20 лв., от които сумата от 1 605, 20 лв. – платена държавна такса, сумата от 3 100 лв. – платени депозити за възнаграждения на вещи лица, сумата от 5 480 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважената част от насрещните исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и на размера на отхвърлената част от основните искове на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на „В.Х.” ЕАД следва да се присъдят разноски в размер на 9 254, 82 лв.

С оглед горното и при направена от съда компенсация на дължимите суми за разноски на двете страни, „Т.Б.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на „В.Х.” ЕАД сумата от 7 829, 14 лв.

Така мотивиран Софийски градски съд

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ОСЪЖДА „Ви - В.Х.” ЕАД, с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, *******ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б.” ЕООД, с ЕИК: *******, със съдебен адрес:***, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 13 111, 86 лв. /тринадесет хиляди сто и единадесет лева и осемдесет и шест стотинки/, представляваща 1/5 от задържаната като гаранция за добро изпълнение част от дължимото възнаграждение, която подлежи на връщане съгласно чл. 25, ал. 2, изр. 2 от договор за изработка, сключен на 21.10.2014 г., между „Ви - В.Х.” ЕАД и „Т.Б.” ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 27.07.2018 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 13 111, 86 лв. до пълния предявен размер от 26 223, 72 лв.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.Б.” ЕООД срещу „Ви - В.Х.” ЕАД искове, както следва: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Ви - В.Х.” ЕАД да заплати на „Т.Б.” ЕООД сума в размер на 131 118, 57 лв. /сто тридесет и една хиляди сто и осемнадесет лева и петдесет и седем стотинки/, представляваща част от уговорено и неплатено възнаграждение за извършена работа по изпълнение на строително-монтажни работи на обекта, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се в гр. Черноморец, възложени с договор за изработка, сключен на 21.10.2014 г., между „Ви - В.Х.” ЕАД и „Т.Б.” ЕООД, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Ви - В.Х.” ЕАД да заплати на „Т.Б.” ЕООД сума в размер на 633, 79 лв. /шестстотин тридесет и три лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща обезщетението за забавено плащане на задължението за връщане на задържаната като гаранция за добро изпълнение сума от 26 223, 72 лв., което е начислено за периода от 02.05.2018 г. до 27.07.2018 г.

ОСЪЖДА „Т.Б.” ЕООД, с ЕИК: *******, със съдебен адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ви - В.Х.” ЕАД, с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, *******на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 35 779, 56 лв. /тридесет и пет хиляди седемстотин седемдесет и девет лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща такава, платена от „Ви - В.Х.” ЕАД на „Т.Б.” ЕООД, при начална липса на правно основание за това, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 26.11.2018 г. – датата на подаване на насрещната исковата молба, до окончателното й плащане.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ви - В.Х.” ЕАД срещу „Т.Б.” ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Т.Б.” ЕООД да заплати на „Ви - В.Х.” ЕАД сума в размер на 4 350, 53 лв. /четири хиляди триста и петдесет лева и петдесет и три стотинки/, представляваща неустойка, дължима за некачествено извършени строително-монтажни работи на обекта, представляващ „Жилищна сграда за сезонно ползване с ДКЦ и Фитнес център“, находяща се в гр. Черноморец, съгласно чл. 28, ал. 1 от договор за изработка, сключен на 21.10.2014 г., между „Ви - В.Х.” ЕАД и „Т.Б.” ЕООД.

ОСЪЖДА „Т.Б.” ЕООД да заплати на „Ви - В.Х.” ЕАД сума в размер на 7 829, 14 лв. /седем хиляди осемстотин двадесет и девет лева и четиринадесет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.

 

Решението е постановено при участие в процеса на „Т.С.“ ЕООД, с ЕИК: *********, като трето лице помагач на страната на ищеца.

 

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

СЪДИЯ:

Съобщи за изтекли лични данни