РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 13 10.08.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: шестнадесети
февруари две хиляди двадесет и
първа година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Мл.с.
ДЕТЕЛИНА ДИМОВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 34 по описа за 2021 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от А.С.Д. ***, подадена чрез пълномощник адв.Яна
Стоянова-Прекрутова, против решение № 260019/12.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 1170/2019 г. по описа на
РС-Карнобат, с което е отхвърлен иска на А.С.Д. срещу М.С. ***, за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 9978.33 лв.,
представляваща левовата равностойност на дължимото зърно по договор за аренда
между страните от 12.09.2013 г. за аренда на земеделски земи, находящи се в
землището на с.Деветак, общ.Карнобат,
обл.Бургас, вписан на 12.09.2013 г. в Агенция по вписванията Карнобат, с рег.№ 3851, том V, акт 145, в общо количество 30 300 кг. пшеница за
целия срок на договора, както следва: За стопанската 2013-2014 г. сумата от
2033.25 лв.; За стопанската 2014-2015г. сумата от 2281.77 лв.; За стопанската
2015-2016г. сумата от 1934.96 лв.; За стопанската 2016-2017 г. сумата от
1903.87 лв.; За стопанската 2017-2018 г. сумата от 1824.48 лв., ведно със
законната лихва върху формираното задължение до пълното му изплащане, както и
дължимата лихва върху левовата равностойност
на арендното плащане за всяка една стопанска година от момента на
възникване на задължението за плащане на аренда – 31.08.2014 г. на първата
стопанска година с натрупване, до момента на подаване на исковата молба в съда.
Въззивникът А.С.Д. изразява
недоволство от постановеното
от КРС решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено при
нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие на материалния
закон. Счита се за неправилен извода на
съда за неоснователност на исковата претенция и за отхвърлянето й с мотива, че
ищецът е претендирал паричната равностойност на задължението на ответника, а не
плащане в земеделски продукт. В тази връзка се сочи, че в първоначалната искова
молба изрично е посочено, че ищецът претендира заплащане за стопанските години
на рента, представляваща пшеница в размер на 6060 кг. за всяка стопанска
година, общо 30 300 кг. за петте стопански години, или заплащане
равностойността на пшеницата в пари, като се вземе предвид нейната изкопна
цена. Сочи се също, че във връзка оставянето без движение на исковата молба е
депозирана и уточняващата молба, в която е посочена паричната равностойност на
предявения иск от 6060 лв., като поправката или допълнението е направена не
само с цел пояснение, а и за да стане възможно искът да получи определена цена,
върху която да бъде изчислен размера на дължимата държавна такса. Предвид това,
въззивникът счита за неправилна интерпретацията на КРС, че поправеният петитум
сочи на претенция за пари, като се заявява, че цялата молба от 08.11.2019 г. пояснява
единствено и само финансовото изразяване на тези 30 300 кг. зърно
(пшеница), които не са престирани на ищеца по смисъла на арендния договор. Отделно
се счита, че по аргумент от чл.79, ал.1 ЗЗД и
pacta sunt servanda (споразуменията трябва да се спазват), искът за реално
изпълнение е винаги допустим, стига да е възможно притезанието да бъде
изпълнено принудително, като в тази връзка в жалбата се цитира практика на ВКС
и се сочи, че ответникът не е представил доказателства да е предлагал изплащане
на задължението си по договора за аренда реално в земеделска продукция. След
извършване на собствен анализ на събраните по делото доказателства, въззивникът
счита, че установеното от гласните доказателства здравословно състояние на
ищеца обуславя липсата на правен интерес за немощния Д. да иска да получи 30
тона пшеница накуп, а от друга страна – в хода на процеса не е установено
наличието на готовност у ответника да може без затруднение на осигури тези
повече от 30 тона твърда пшеница, като следва да бъде съобразен от съда и фактът
кога е предявен иска и до кога е действал договора между страните. В
заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
исковата претенция. Не се правят доказателствени искания. Претендира се
присъждане на разноските в двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемия М.С.Ж.. В съдебно заседание, процесуалният му представител –адв.Кенов оспорва
жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259 ГПК и от лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимия
закон, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При служебната
проверка на решението, извършена по чл.269 ГПК, Бургаският окръжен съд намира,
че същото е валидно и допустимо.
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.8 ЗАЗ, вр. чл.79, ал.1 и
чл.86, ал.1 ЗЗД от А.С.Д. против М.С.Ж..
Ищецът твърди,
че като собственик на земеделска земя с обща площ от 60.6001 дка, находяща се в
землището на с.Деветак, общ.Карнобат, е сключил с ответника Договор за аренда
от 12.09.2013 г. за временно и възмездно ползване на земите за срок от 5
стопански години, срещу задължението на арендатора да извършва арендно плащане
в размер на по 100 кг. пшеница на декар, дължимо от 01.08. до 31.08. за всяка
стопанска година. Твърди се, че за срока на договора, съответстващ на
стопанските години 2013-2014 г., 2014-2015 г., 2015-2016 г., 2016-2017 г. и
2017-2018 г. ищецът не е получавал уговореното арендно плащане нито в
предвиденото количество зърно, нито в неговата парична равностойност, което е
станало причина след изтичане срока на договора арендодателят да не желае
неговото продължаване и да предостави земите за обработване на друг арендатор.
Поради това, отправеното до съда искане е за осъждане на ответника да заплати
на ищеца дължимата за петте стопански години рента, представляваща пшеница, в
размер на 6060 кг. за всяка стопанска година, т.е. общо за срока на договора –
30300 кг. пшеница, или паричната равностойност на пшеницата в лева, като се
вземе предвид нейната изкупна цена за съответната стопанска година, ведно с
дължимата лихва върху левовата равностойност на арендното плащане за всяка
стопанска година от момента на възникване на задължението за заплащане на
арендата до подаване на исковата молба, както и законната лихва върху
задължението от предявяване на иска.
Във връзка с
оставяне без движение на исковата молби и в изпълнение на дадени от съда
указания за отстраняване на нередовности, с допълнителна молба от 07.11.2019 г.
ищецът е уточнил, че цената на предявения иск е 6060 лв., формирана на базата
на средна пазарна цена от 0,20 лв. за кг. пшеница за процесния период. Със
същата молба е уточнен и петитума на иска, като изрично е заявено исковата
молба да се счита предявена със следния петитум – да бъде заплатена паричната
равностойност на количеството зърно /пшеница/, което ответника дължи на ищеца
за всяка една от стопанските години, за които е действал сключения между
страните аренден договор, а именно – за всяка година ответникът дължи по 6060
кг. зърно по 0,20 лв. на кг., т.е. по 1212 лв. на година, или за целия процесен
период общо 6060 лв. Следователно съдът е сезиран с осъдителен иск за заплащане
на паричната равностойност на дължимото арендно плащане, както правилно е приел
районния съд, като доводите на въззивника в този смисъл са неоснователни.
В хода на
делото и съобразно заключението на вещото лице по приетата пред първата
инстанция СИЕ, ищецът е изменил размера на предявения
иск по реда на чл.214, ал.1 ГПК, като е увеличил размера на претенцията и
исковете се считат предявени за заплащане на сумата общо от 9978.33 лв., както следва:
за стопанската 2013-2014 г. –
2033.25 лв.,
за стопанската 2014-2015
г. –
2281.77 лв.,
за стопанската 2015-2016
г. –
1934.96 лв.,
за стопанската 2016-2017
г. –
1903.87 лв.
и за стопанската 2017-2018
г. –
1824.48 лв.,
както и за заплащане на лихва за забава в общ размер от 3238.75 лв., съобразно експертното
заключение, за периода от падежа на задължението до подаване на исковата молба,
ведно със законна лихва от този момент до окончателното плащане
Ответникът М.С.Ж. не е депозирал писмен отговор на
исковата молба в срока по чл.131 ГПК, не е взел становище по иска и не е
направил възражения (правопогасяващи и правоизключващи) в този срок. В съдебно
заседание, процесуалният представител на ответника е оспорил исковата претенция
като неоснователна, направил е
възражение за погасяване по давност на вземането за стопанските години от 2013
г. до 2016 г., а по отношение на останалите стопански години е изложил
твърдение за изплащане изцяло на дължимата рента в пари и купони за хляб.
По делото е безспорно наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за аренда от 12.09.2013 г., с който
ищецът е предоставил на ответника за възмездно ползване на собствените
си земеделски земи с обща площ от 60,6001 дка, за срок от 5 стопански години,
срещу задължението на ответника-арендатор да извършва арендно плащане в размер
на по 100 кг. пшеница на декар, дължимо от 01.08. до 31.08. за всяка стопанска
година. Договорът е с нотариална заверка на подписите на страните, вписан е в
СВ-Карнобат и отговаря на изискванията на ЗАЗ.
По делото са ангажирани и гласни доказателства – св.Д.
В. Д.(* на ищеца), от чиито показания, преценени от съда по реда на чл.172 ГПК,
се установява, че ответникът не е извършвал арендни плащания за срока на
договора, като същият не е плащал и на други арендодатели от селото.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорена от страните, от която се установява, че общият размер на дължимата
рента по процесния договор за петте стопански години възлиза на 30300 кг.
пшеница, която според вида на пшеницата в зависимост от това дали същата е
твърда или мека пшеница възлиза на стойност съответно от 9978.33 лв. и 8974.01
лв., а лихвата за забава върху тези суми е съответно 3238.75 лв. и 2859.49 лв.,
начислена за периода 01.09.2014 г. – 14.10.2019 г. Според заключението на счетоводната
експертиза, при извършената проверка на вещото лице са представени РКО №
13/16.09.2018 г., РКО № 7/22.09.2017 г. и РКО № 10/17.09.2016 г., съставени от
ответника за изплатени на ищеца парични суми и купони за хляб като рента за
съответните стопански години 2017-2018 г., 2016-2017 г. и 2015-2016 г., но експертизата
е установила, че тези ордери не са осчетоводени при ответника. Представените
разходни касови ордери са оспорени от ищеца като неавтентични, неподписани от
него, като в тази връзка е открито производство по оспорването им по реда на
чл.193 ГПК. От извършената за целта съдебно-графологична експертиза, неоспорена
от страните, е установено, че подписите в представените от ответника РКО не са
изпълнени от ищеца.
При така установената фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е приел за безспорно установено наличието
на сключен между страните аренден договор, който е породил правните си
последици. Съдът е приел, че съобразно договорната
автономия страните са уговорили плащане в земеделски продукт – пшеница,
фиксирали са и количеството на същото – 100 кг. на декар, приели са, че цената
на процесния договор е определено количество зърно за предоставен декар земя,
като в договора не е предвидена възможност при договорка, неизпълнение или при
други обстоятелства плащането да се извършва в пари. За безспорно установено е
прието също, че ответникът не е изпълнил това свое задължение, а именно да
заплати определената по договора цена в земеделски продукт, но въпреки това КРС
е приел, че ищецът има право да получи арендно плащане само в уговорената
арендна вноска в натура, а не парична равностойност, предвид изричната воля на
страните в чл.2, ал.1 от
Договора за аренда на
земеделска земя от 12.09.2013 г., като ищецът е предявил иска си, без да се съобрази с
клаузите на договора, който сам е подписала и по който волеизявленията на
страните са били еднакви, че се заплаща цена по този договор – в количество
зърно за декар земя в посочените срокове. По горните мотиви, районният съд е
отхвърлил като неоснователен предявения иск
за заплащане на паричната равностойност
на количеството зърно /пшеница/, което ответника дължи като арендодател, както
и акцесорния иск за заплащане на лихва за забава.
Бургаският
окръжен съд не споделя правните изводи на КРС за неоснователност на исковете,
като намира, че същите са формирани при неправилно приложение на закона, довело
до постановяването на неправилно и незаконосъобразно решение.
Действително, в клаузата на чл.2
от сключения между страните договор за аренда е уговорено арендното плащане по същия да се извършва в
натура, а не в левовата му равностойност, в която го претендира ищеца с предявените по делото главни искове по чл.8, ал.1 ЗАЗ, като по
делото няма данни за постигнато между страните съгласие това плащане да се
извършва
в стойностно изражение. Безспорно е обаче, че по силата на
чл.65, ал.2 ЗЗД, приложим в случая съгласно § 1 от ДР на ЗАЗ,
кредиторът може да се съгласи да получи нещо различно от дължимото, за което не
съществува законова забрана. Такава замяна е позволена от закона, поради което
предявеният от кредитора иск за паричната равностойност
на вещта представлява именно упражняване на това му право по чл.65 ЗЗД, което той може да
упражни било след предложение от длъжника, било преди това – при завеждането на
самия иск. Правилото на чл.65, ал.2 ЗЗД забранява
на длъжника да престира нещо различно от уговореното без съгласието на
кредитора, но когато самият кредитор заявява искане да му бъде престирано нещо
различно, то същият изразява съгласието си за това и в такъв случай не
съществува забрана за извършването на различна престация, с която да се погаси
задължението на длъжника. Ето защо, въпреки уговорката в чл.2 от
процесния договор за аренда за изплащане
на арендното плащане в натура, няма законова пречка ищецът като кредитор на ответника да предяви
иск за изплащането му в паричната му равностойност, както е и в настоящия случай, доколкото
разпоредбата на чл.65, ал.2 ЗЗД му предоставя
това право. С оглед изложеното и при установените
по делото данни, въззивният съд намира, че предявените искове за заплащане на
паричната равностойност на арендното плащане са доказани в своето основание, а изводите
на КРС за неоснователност на исковата претенция са неправилни.
От събраните по делото доказателства е безспорно установено,
че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за аренда. Основното задължение на арендатора по този договор съгласно
разпоредбата на чл.8 ЗАЗ,
е да извършва арендното плащане, което се дължи в уговорените срокове. В случая, ответникът не е ангажирал доказателства да е извършил дължимите арендни плащания за петте стопански години за срока на договора,
които са изискуеми, като за ищеца-кредитор не съществува
законова забрана да претендира паричната равностойност на арендното плащане.
Паричната равностойност на дължимата в случая в натура пшеница следва да
се определи по средни пазарни цени към датата на падежа, по каквито същото е остойностено от приетата по делото експертиза. Съгласно неоспореното заключение на вещото лице, общият
размер на дължимата рента по процесния договор за петте стопански години е
30300 кг. пшеница, която възлиза на стойност общо от 9978.33 лв., в какъвто
размер е и исковата претенция. С оглед горното, въззивният съд намира, че исковете за неизвършено арендно плащане за петте стопански години от 2013 г. до 2018 г. са
основателни и следва да бъдат уважени изцяло
в претендираните размери, ведно със законната
лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
Съгласно разпоредбата на
чл.86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Съобразно чл.8, ал.5 ЗАЗ, ответникът е изпаднал в забава от
1-ви септември за арендното плащане за всяка стопанска година, тъй като срокът
за плащане е до 31 август. От заключението на вещото лице е установено, че лихвата
за забава върху главницата от 9978.33 лв. е размер на 3238.75 лв., начислена за
периода 01.09.2014 г. – 14.10.2019 г. Ето защо, акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен в претендирания размер като основателен и доказан.
Поради
несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта за разноските, като вместо
него следва да бъде постановено друго решение, с което предявените искове да
бъдат уважени.
При този изход
на делото, искането на въззивника за разноски е основателно, като на основание чл.78, ал.1 ГПК на
същия се дължат направените съдебни разноски пред двете инстанции в общ размер
от 3634.68 лв. (3435.12 лв. – разноски в първоинстанционното производство и
199.56 лв. – разноски във въззивното производство), съгласно представени
списъци по чл.80 ГПК и платежни документи.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260019/12.10.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 1170/2019 г. по описа на РС-Карнобат, като ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА М.С. ***, ЕГН ***********, да заплати на А.С.Д. ***, ЕГН **********, сумата от 9978.33 лв., представляваща паричната равностойност на
дължимото арендно плащане от 30300 кг. пшеница по сключен между страните
Договор за аренда от 12.09.2013 г. за аренда на земеделски земи с обща площ от
60,6001 дка, находящи се в землището на с.Деветак, общ.Карнобат, обл.Бургас, вписан в Агенция по
вписванията Карнобат на 12.09.2013 г., с
рег.№ 3851, том V, акт 145, както следва: за
стопанската 2013-2014 г.
– 2033.25 лв., за стопанската 2014-2015 г. – 2281.77 лв., за стопанската 2015-2016 г. – 1934.96 лв., за стопанската 2016-2017 г. – 1903.87 лв. и за стопанската 2017-2018 г. – 1824.48 лв., ведно със законната лихва върху общата главница
от 9978.33 лв., считано от подаване на исковата молба – 14.10.2019 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 3238.75 лв., представляваща сборна лихва върху
паричната равностойност на дължимото арендно плащане за всяка стопанска година,
начислена за общ период от 01.09.2014 г. до 14.10.2019 г.
ОСЪЖДА М.С. ***, ЕГН ***********, да заплати на А.С.Д. ***, ЕГН **********, сумата от 3634.68 лв.,
представляваща направените разноски пред двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.