№ 142
гр. Велико Търново, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Евгений Пачиков
Членове:Станислав Стефански
Ирена Колева
при участието на секретаря Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20214100500580 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена от Н. ИВ. Х., ЕГН **********, с адрес град ********,
ул.“********“ № 14, чрез пълномощник адвокат С.И., въззивна жалба против Решение №
***/*******г. по гр.дело № 2451/2020г. по описа на РС-Велико Търново в частта, в която е
отхвърлен предявения от него срещу „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление град София, ж.к. ******** № 7, бул. „********“ № 28, иск с правно
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4 т.2 от
договор за паричен заем „********“ от 19.07.2019г. и е по предявения от „********“ ООД
иск с правно основание чл.240 ЗЗД вр. чл.79 ЗЗД е осъден да заплати на посоченото
дружество сумата от 6 412.64 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва,
начислена към 01.09.2019г. по погасителни вноски от пета до тринадесета по заемния
договора. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението в обжалваната му
част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Намира за неправилен
извода на районния съд, че щом са спазени изискванията да не се надвишава годишния
процент на разходите, то клаузата от процесния договор, уреждаща възнаградителната
лихва, не противоречи на добрите нрави. Прави искане за отмяна на решението в
1
обжалваната част и вместо него постановяване на друго, с което бъде прогласена за
нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД клаузата на чл.4 т.2 от сключения между
страните договор за заем и съответно исковата претенция досежно претендираната
договорна лихва – отхвърлена. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна е подала отговор на въззивната жалба, в
който заема становище за неоснователност на жалбата и наведените в нея оплаквания,
съответно за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната
му част, като счита, че формираните от съда изводи почиват на нормативната уредба и
събраните по делото доказателства. Претендира направените по делото разноски.
В хода на проведеното съдебно заседание въззивникът, чрез процесуалния си
представител по пълномощие поддържа подадената въззивна жалба и направеното с нея
искане. Поддържа претенцията си за разноски.
Въззиваемата страна „********“ ООД не изпраща представител в съдебно заседание.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна,
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва
да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира следното:
Безспорно по делото е, че между страните има сключен договор за паричен заем
„********“ от 19.07.2019г., по силата на който „********“ ООД предоставило на Н. ИВ. Х.
сумата от 20 000 лв. срещу поемане на задължение от последния да я върне на месечни
погасителни вноски за срок от 36 месеца, при годишен лихвен процент за целия срок на
договора в размер на 40.56 % и годишен процент на разходите – 49.85%. Изпълнението на
посоченото задължение на заемополучателя било обезпечено с учредяването на договорна
ипотека, обективирана в приложения по делото Нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***,
дело № ***/****г. на нотариус И. М., с район на действие ГОРС. Няма спор, че сумата по
договора от 20 000 лв. е била предадена от заемодателя на заемополучателя.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че възнаградителната лихва по
договора надхвърля двукратния размер на законната при обезпечени кредити, какъвто е
процесния, и на това основание е нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Правилно районният съд е приел, че съобразно съществуващата практика на ВКС,
включително и по цитираните от жалбоподателя дела, това е било така, но до изменението
на ЗПК, обн. в ДВ бр.35/23.07.2014г., в сила от с.д. със ЗИД на ЗПК, с § 6 на който е
2
предвидено, че в чл.19 се добавят нови алинеи 4 и 5. Първата от тях гласи, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министреския съвет на Република България, а втората, че договорни клаузи, надвишаващи
определените по ал.4, се считат за нищожни. Този законов текст е насочен към избягване на
възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна в
правоотношението от страна на търговеца. За да възприеме критериите по чл.19 ал.4 и ал.5
от ЗПК, законодателят е счел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставянето на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да
се насложат допълнителни разходи, като такси, комисионни и други разноски и те да
увеличат кредитната тежест на кредитополучателя. Ето защо законодателят е предвидил
като критерий максимален размер на ГПР. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и
размерът й подлежи на преценка от кредитора, с оглед и прогласената свобода на
договаряне в чл.9 от ЗЗД, като единственото условие е същата, наред с другите общи
разходи по кредита, формиращи ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната
лихва. Изложеното налага извода, че след като посочените законови разпоредби са
действали към момента на сключване на процесния договор и договорения с него ГПР не
надвишава 50%, поради което е в рамките на допустимата граница, то договорната клауза за
възнаградителна лихва и ГПР не са нищожни.
Цитираната от жалбоподателя съдебна практика на ВКС, която приема, че
възнаградителната лихва над двукратния размер на законната при обезпечени кредити се
явява нищожна уговорка, не е относима в настоящия случай. Подобни разрешения – за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, са релевантни преди приемането на чл.19
ал.4 и ал.5 от ЗПК /в сила от 23.07.2014г./. Доколкото преди приемането на законоустановен
размер на ГПР по потребителски кредити не съществуваше нормативен текст, регулиращ
оскъпяването на кредита, то съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и
морални норми. При сключването на договора между страните е налице нормативен текст
/чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК/, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита. В
случая, както бе посочено по-горе, ГПР е в размер на 49.85%, а договорната лихва - 40.56
%, което е основание съда да заключи, че клаузата за договорна лихва е действителна.
Поради гореизложените съображения и доколкото горните изводи съвпадат с тези на
първостепенния съд, въззивният съд намира жалбата срещу решението на
първоинстанционния съд за неоснователна. Последното, като правилно, следва да бъде
потвърдено в обжалваните части.
При този изход на спора, на въззивника не се следват разноски.
В полза на въззиваемата страна следва да бъде присъдени сторените в настоящото
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., което видно от
приложения договор за правна защита и съдействие е изцяло заплатено на упълномощения
адвокат.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ***/*******г. по гр.дело № 2451/2020г. по описа на
Районен съд-Велико Търново в обжалваните части.
ОСЪЖДА Н. ИВ. Х., ЕГН **********, с адрес град ********, ул.“********“ № 14 ДА
ЗАПЛАТИ на „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление град
София, ж.к. ******** № 7, бул. „********“ № 28, сумата от 1 000 /хиляда/ лв.,
представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Препис от същото да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4