Решение по адм. дело №509/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 104, вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 237 ЗМВР.

Образувано е по жалба на Б. А. Б. от [населено място], [улица] против Заповед № 366з - 2056/04.06.2025г. директора на ОД на МВР Велико Търново, с която е отказано изплащане на обезщетение на основание чл. 237 ЗМВР за периода на нейното незаконно уволнение.

Жалбоподателката твърди незаконосъобразност на обжалваната заповед поради противоречие с разпоредбите на чл. 99, т. 2 АПК. Твърди, че не са налице основанията за възобновяване на административното производство, т. к. не са налице факти и обстоятелства, установени след датата на издаване на Заповед № 366з-1007/17.03.2025г. Директорът на ОД на МВР Велико Търново бил запознат с въпросните факти и обстоятелства, тъй като желанието й да използва отпуска по чл. 163 КТ е реализирала чрез молба и декларация, чрез осигурителя – ОД на МВР Велико Търново, което е сторила на 13.05.2024г. следователно директорът на ОД на МВР Велико Търново е бил запознат с въпросните „нови факти“ още при съставянето на заповед № 366з-1007/17.03.2025г. Не е съгласна с аргумента, че е ползвала отпуск по чл. 163, ал. 1 КТ, който би ползвала и ако отменената заповед не била издадена и е прекъсната причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и вредите. Съгласно чл. 163, ал. 10 КТ, служителката има право по всяко време да прекъсне отпуска си и да се върне на работа, т. е. не е обективно възпрепятствана да работи. Правото на отпуск е предоставено като защита, но не и като задължение. В нейния случай, ако не било настъпило незаконно уволнение, тя би могла да прекъсне отпуска си и да се върне на работа. Неправилно се твърдяло, че била в обективна невъзможност да работи. Възражението, че е получавала обезщетение за отглеждане на дете, не следвало автоматично да изключва правото й на компенсация за периода на незаконно уволнение. Неслучайно законодателят бил предвидил специална защита за майките на деца до 3 годишна възраст в чл. 333 КТ. Търсила работа дори преди изтичане на отпуска по майчинство, но не успяла да започне нова работа. Прилага справка от платформата на Jobs.bg, където търсела работа. Причината за оставането й без работа и неполагането на труд в периода на незаконното уволнение счита именно незаконното уволнение. Презюмирането, че е щяла да продължи ползването на отпуска по майчинство, не освобождавало работодателят от задължението да изплати обезщетението по чл. 237 ЗМВР. Позовава се на аналогичния в гражданското право чл. 225 КТ, че обезщетението се дължи на работник останал без работа, поради незаконното уволнение, а не без доход. Позовава се на практика на ВКС – тълкувателно решение 6/2013г. на ОС на ГК, решение № 154/20.05.2013г.

По изложените съображения иска отмяна на обжалваната заповед като незаконосъобразна и да се задължи ОД на МВР Велико Търново да й изпати обезщетение по чл. 237 ЗМВР в размер на 6 месечни брутни заплати.

Ответната страна – директор на ОД на МВР Велико Търново, чрез юрисконсулт Г., оспорва жалбата и моли същата да се отхвърли като неоснователна. При провеждане на процедурата по възобновяване по реда на чл. 99 АПК били спазени процесуалните изисквания. От приложената по делото административна преписка се установявало, че производството не е възобновено поради откриване на нови факти и обстоятелства, които към датата на издаване на заповед № 366з-1007/17.03.2025г. не са могли да бъдат известни на административния орган – основание по чл. 99, т. 2 АПК. Ползвания отпуск по майчинство по чл. 163 КТ бил реализиран, чрез предвижване на болничните листни от ОД на МВР В. Търново, поради което в оспорения акт не се прави позоваване на чл. 99, т. 2 АПК. В Решение № 366000-11470/23.05.2025г., с което е възобновено производството е посочен чл. 99, т. 1 АПК – съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразност като е разпоредено изплащане на обезщетение при начална липса на основание за това. Административният орган след извършена допълнителна проверка установил, че незаконосъобразно разпоредил изплащане на обезщетение при първоначална липса на основание, без да съобрази наличните доказателства за ползван отпуск по чл. 163, ал. 1 КТ за целият период от шест месеца след 17.03.2024г. предвид изложеното, моли да се отхвърли жалбата като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане в полза на ОД на МВР юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

Със Заповед № 8121К-3537/21.03.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи, на Б. А. Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното ѝ правоотношение на длъжността разследващ полицай в РУ, сектор „Разследване – РУ – Горна Оряховица“ към отдел „Разследване“ при ОДМВР – Велико Търново. Според административния орган жалбоподателката е извършила следното нарушение: На 29.11.2022 г. на служебния си компютър инспектор Б. е изготвила неистински протокол за разпит на свидетеля А. Й. от 03.10.2022 г. в нейно отсъствие, като в периода до 15.03.2023 г. го е приложила към материалите по ДП № 119/2022 г. Прието е, че с поведението си жалбоподателката е извършила дисциплинарно нарушение на чл. 194, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 2 от ЗМВР, съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 от ЗМВР, като при условията на идеална съвкупност не е спазила етичните правила за поведение на служителите в МВР по т. 14, т. 15, т. 19, т. 20, т. 24 и т. 53 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, с което уронила престижа на службата – нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, съставомерно по чл. 203, т. 13 от ЗМВР. Предвид горното и на основание чл. 204, т. 1, чл. 197, ал. 1, т. 6 и ал. 3, чл. 194, ал. 2, т.1, пр. 1, т. 2 и т. 4, чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 и т. 13 и чл. 226, ал. 1 т. 8 от ЗМВР на жалбоподателката е наложено едно общо дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното ѝ правоотношение.

Заповедта е връчена на жалбоподателя на 24.03.2024 г. Недоволна от същата, Б. я е оспорила пред Административен съд – Велико Търново с жалба, по която е приключило адм. дело № 284/2024г. по описа на съда. В хода на съдебното производство са приети доказателствата, съдържащи се в окомплектованата административна преписка, в т.ч. издадените на жалбоподателката болнични листи за бременност и раждане, както и справка от ТП на НОИ Велико Търново за постъпилите болнични листи, и одобрено Споразумение за прекратяване на наказателното производство по чл. 78а от НК.

С Решение № 3112 от 07.10.2024г. (л. 56-57 от делото) по адм. дело № 284/2024г. по описа на Административен съд – Велико Търново е отменена Заповед № 8121К-3537/21.03.2024 г. на министъра на вътрешните работи и Министерство на вътрешните работи – гр. София осъдено да заплати на Б. А. Б., [ЕГН], с пост. адрес ***, разноски по делото в размер на 10 лв.

Решението е обжалвано пред Върховен административен съд на Република България, който с Решение № 2160 от 05.03.2025г. (л. 58-59 от делото) по адм. дело № 25/2025г. оставя в сила Решение № 3112 от 07.10.2024г. по адм. дело № 284/2024г. по описа на Административен съд – Велико Търново.

Със заявление вх. № 366000-5392/11.03.2025г. от Б. А. Б., във връзка с влязло в сила Решение № 2160 от 05.03.2025г. по адм. дело № 25/2025г. на Върховен административен съд, моли да бъде възстановена на същата длъжност, да й бъдат изплатени полагащите й се обезщетения по чл. 237 от ЗМВР. Моли да бъдат внесени ЗОВ за периода на незаконното уволнение; да й бъде начислен платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода на незаконното уволнение, както и да й бъдат признати награди, определени от Министъра на МВР, които са получили всички останали служители на МВР.

Във връзка със заявлението на жалбоподателката от 11.03.2025 г. директорът на ОДМВР Велико Търново е издал Заповед № 366з-1007/17.03.2025 г., в която наред с другото е разпоредено на основание чл. 237 от ЗМВР на жалбоподателката да се изплати обезщетение изчислено по реда на чл. 239 от ЗМВР. Със Заповед № 366з-1007/17.03.2025г. от директора на ОД на МВР Велико Търново е разпоредено изплащане на обезщетение по чл. 237 ЗМВР, изчислено по реда на чл. 239 от същия закон на Б. А. Б.. Заповедта е била съобщена на Б. Б. на 19.03.2025 г. и е влязла в сила като необжалвана.

С писмо рег. № 366000-6969 от 27.03.2025г. на директора на ОД на МВР Велико Търново е отговорено на Б. А. Б., че при извършена проверка е установено, че към датата на прекратяване на служебното й правоотношение с МВР – 27.03.2024г. до 12.02.2025г. е ползвала отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ поради бременност и раждане, за което НОИ и е изплатил полагаемите обезщетения. Видно от представените от нея болнични листи, заявление рег. № 366000-1185/13.05.2024г. и Заявление-декларация рег. № 366000-11140/13.05.2024г. за период от шест месеца след уволнението, се е възползвала от правото си на платен отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ, за което има право на обезщетение по чл. 50 от КСО, а не на трудово възнаграждение.

От направена справка в информационната система на НОИ е видно, че на Б. А. Б. е изплатено обезщетение за периода на ползван отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ.

Писмо рег. № 366000-6969 от 27.03.2025г. на директора на ОД на МВР Велико Търново е връчено с известие за доставяне на Б. А. Б. на 28.03.2025г.

На 08.04.2025г. Б. А. Б. е депозирала възражение № 366000-7966 от 08.04.2025г. до директора на ОД на МВР Велико Търново, в което смята, че следва да й бъде изплатено претендираното обезщетение, като фактът на получаване на обезщетение на майчинство не е основание за отказ.

С писмо рег. № 366000-9001/23.04.2025г. до Б. Б. директорът на ОД на МВР Велико Търново е потвърдил становището, че ОД на МВР велико Търново не дължи обезщетение по реда на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР. Видно от известие за доставяне същото е връчено на Б. на 28.04.2025г.

Считано от 14.04.2025г. Б. А. Б. е преназначена на изпълнителска длъжност „разследващ полицай в РУ (РУ Севлиево)“ в Сектор „Разследване – РУ Севлиево и РУ Дряново към отдел „Разследване“ при ОД на МВР Габрово.

Впоследствие с Решение № 366000-11470/23.05.2025 г. на директора на ОДМВР Велико Търново на основание чл. 103, ал. 2 и ал. 4 от АПК във връзка с чл. 99, т. 1 от АПК е отменена посочената Заповед № 366з-1007/17.03.2025 г. в частта, в която е разпоредено изплащане на обезщетение на основание чл. 237 от ЗМВР изчислено по реда на чл. 239 от с.з. на Б. Б., и е възобновено производството за възстановяване и преназначаване на държавен служител на изпълнителска длъжност в МВР, инициирано със заявление вх. № 366000-5392/11.03.2025 г. от Б. А. Б. в частта на разпореденото изплащане на обезщетение на основание чл. 237 от ЗМВР, изчислено по реда на чл. 239 от с.з.

Екземпляр от решението за възобновяване е изпратено и връчено с обратна разписка на адреса за кореспонденция. На Б. е указано, че има право да участва в производството като в петдневен срок от получаване на решението може да депозира писмено становище до директора на ОД на МВР Велико Търново, както и да ангажира доказателства, които изясняват факти и обстоятелства от значение за случая.

С Решение № 366000-11470/23.05.2025г. на директора на ОД на МВР Велико Търново е отменена Заповед № 366з-1007/17.03.2025г. от директора на ОД на МВР Велико Търново в частта, в която е разпоредено изплащане на обезщетение по чл. 237 ЗМВР, изчислено по реда на чл. 239 от същия закон на Б. А. Б.. Възобновено е производството, инициирано със заявление вх. № 366000-5392/11.03.2025г. от Б. А. Б. в частта за разпореденато изплащане обезщетение по чл. 237 ЗМВР. Решение № 366000-11470/23.05.2025г. на директора на ОД на МВР Велико Търново е връчено на Б. А. Б. на 28.05.2025г.

В предоставеният й срок Б. А. Б. е депозирала становище № 366000-12213/03.06.2025г., в което не сочи нови факти и обстоятелства.

Вследствие на това, със Заповед № 366з-2056/04.06.2025 г. директорът на ОДМВР Велико Търново на основание чл. 103, ал. 4 от АПК вр. чл. 59, ал. 1 от АПК е отказал изплащане на обезщетение на основание чл. 237 от ЗМВР изчислено по реда на чл. 239 от с.з. В заповедта е посочено, че подлежи на обжалване пред АС – В. Търново в 14-дневен срок от връчването ѝ. Тази заповед е връчена на жалбоподателката на 09.06.2025 г.

С Определение по адм. дело № 378/2025г. по описа на Административен съд е оставена без разглеждане жалбата на Б. А. Б., с пост. адрес [населено място], ***, [улица], срещу писмо рег. № 366000-9001/23.04.2025г. на директора на ОД на МВР - Велико Търново и прекратено производството по адм. дело № 378/2025г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Мотивите на съда са, че в случая се е провело производство по отмяна на влязъл в сила административен акт, с който на жалбоподателката първоначално е било признато правото на обезщетение по чл. 237 от ЗМВР. Това производство е приключило с издаването на нов акт - Заповед № 366з-2056/04.06.2025 г., с който на Б. Б. е отказано изплащането на такова обезщетение. Съгласно чл. 104 от АПК издаденият при възобновяване на производството нов административен акт може да се оспори по реда на този кодекс. Следователно в случая подлежащия на оспорване акт е Заповед № 366з-2056/04.06.2025 г. на директора на ОДМВР Велико Търново. Изложеното налага извода, че процесното писмо рег. № 366000-9001/23.04.2025 г. на директора на ОДМВР Велико Търново няма белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а има изцяло уведомителен и информативен характер, както между впрочем и другото приложено в преписката, първо по хронология писмо рег. № 366000-6969/27.03.2025 г. на директора на ОДМВР Велико Търново.

 

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна, срещу годен за обжалване административен акт и при наличие на пряк и непосредствен правен интерес от оспорването му, т. к. със същия се отменя административен акт, от който жалбоподателката черпи права, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Спорът между страните е правен и е дали служител, чието правоотношение е било прекратена с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, впоследствие признато от съда за незаконно, има право на обезщетение на основание чл. 237 ЗМВР, ако за същия период се е намирал в законоустановен отпуск по чл. 163, ал. 1 КТ – отпуск поради бременност и раждане, който реално е ползвал и за което време е получил обезщетение по чл. 50 от КСО?

За разрешаване на така формирания спор, съдът съобрази следното:

Административното производство, започнало по заявление вх. № 366000-5392/11.03.2025г. на жалбоподателката, е приключило със Заповед № 366з-1007/17.03.2025г. за изплащане на обезщетение по чл. 237 ЗМВР. Същото е възобновено с Решение № 366000-11470/23.05.2025г. на основание чл. 99, т. 1 от АПК – съществено нарушение на някое от изискванията за законосъобраност, като е разпоредено изплащане на обезщетение при начална липса на основание за изплащане. Жалбоподателката правилно посочва, че органът е разполагал със всички необходими доказателства, т. е. касае се за съществено нарушение на изискванията за законосъобразност, като при спазване на процедурата за възобновяване и след преценка на същите е издадена процесната заповед, с която същите са съобразени.

При това положение неоснователно жалбоподателката твърди, че не са били налице основанията по чл. 99, т. 2 АПК за възобновяване на производството, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за издаването на акта, които при решаването на въпроса от административния орган не са могли да бъдат известни на страната в административното производство. Посоченото в правната обосновка на заповедта е основанието на чл. 99, т. 1 от АПК, което е - съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразността му.

Производството по чл. 99 АПК е извънреден способ за контрол, приложим единствено при влезли в сила административни актове. За да е налице влязъл в сила административен акт е необходимо същият да е потвърден при оспорване по административен или съдебен ред, респ. да не е бил оспорен по административен или съдебен ред, но сроковете за оспорване да са изтекли по отношение на всички заинтересовани страни. Тъй като възобновяването поставя отново за разглеждане материалноправен въпрос, предмет на приключило производство и на влязъл в сила административен акт, законодателят го допуска при лимитативно изброени правни основания – т. 1-7 на чл. 99 АПК. Само когато тези основания са налице, органът може да възобнови приключилото административно производство, да преодолее формалната законна сила на вече издадения акт и да се произнесе отново по вече решения от него въпрос, като го преразгледа. Това производство е неприложимо при съществуваща възможност за защита на нарушени права или законни интереси чрез оспорване по съдебен ред.

В чл. 100 от АПК законодателят е предвидил, че възобновяването на производството в случаите на чл. 99, т. 1 от АПК може да се извърши само по инициатива на органа, издал акта, прокурора и омбудсмана. Инициатива за възобновяването в настоящия случай по чл. 99, т. 1 АПК е на административния орган, по повод заявление вх. № 3666000-5392/11.03.2025г. на Б. Б. да й бъде изплатено обезщетение по чл. 237 ЗМВР, като е направено в рамките на тримесечния срок от влизане в сила на акта, съгласно чл. 102, ал. 1 АПК. Административният орган е възобновил производството и издал нов административен акт, предмет на разглеждане по настоящото дело по реда на чл. 104 АПК.

В хипотезата на чл. 99, ал. 1, т. 1 от АПК - когато съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразност на административния акт, възобновяването на административното производство може да се направи в тримесечен срок от влизане в сила на акта, съгласно чл. 102, ал. 1 от АПК. Този кратък и дисциплиниращ срок е предвиден от законодателя поради това, че възобновяването на производствата по издаване на административни актове (по реда на глава седма от АПК) е извънреден контролен способ, който засяга пряко стабилен административен акт, породил вече правни последици.

В настоящия случай е безспорно, че след прекратяване на служебното правоотношение с МВР Б. Б. е ползвало отпуск по чл. 163, ал.1 КТ, поради бременност и раждане, за периода 27.03.2024г. – 12.02.2025г., за което от НОИ са й изплатени полагаемите обезщетения. Видно от болничните листи, заявление вх. № 366000-1185/13.05.2024г. и заявление-декларация вх. № 366000-11140/13.05.2024г., за период от шест месеца след уволнението, тя е ползвала платен отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ, за което време е получила обезщетение по чл. 50 КСО за периода на така ползвания отпуск. В конкретния случай, независимо от отмяната на М № 8121К-3537/21.03.2024г., Б. е ползвала отпуск по чл. 163, ал. 1 КТ.

Съдът намира, че поради сходството на чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 237, ал. 1 от ЗМВР изцяло следва да бъде съобразено приетото в Решение № 186 от 17.10.2016 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, по гр. дело № 6094 по описа за 2015 г. С определение № 357/05.04.2016 г. касационното обжалване е допуснато по обуславящия горните правни изводи на въззивния съд, материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 225, ал. 1 и чл. 163 от КТ, а именно: налице ли е причинна връзка между незаконното уволнение и пропуснатите ползи в случай, че за периода от 6 месеца по чл.225, ал. 1 от КТ е получавано обезщетение за майчинство (бременност и раждане) и налице ли е вреда за работника и/или служителя по смисъла на чл. 225 от КТ при незаконно уволнение, ако е получавал обезщетение на друго правно основание, различно от основанията по КТ. Касационният съдебен състав е намерил, че по този материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 225, ал. 1 и чл. 163 от КТ, изцяло приложима е формираната по реда на чл. 290 от ГПК, трайно установена задължителна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 225, ал. 1 и чл. 162 от КТ, намерила израз в решение № 323/28.06.2011 г. по гр. дело № 784/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 201/25.09.2013 г. по гр. дело № 68/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 166/21.08.2015 г. по гр. дело № 4468/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието следното: Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е предназначено да обезщети работника за определен вид имуществени вреди – пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, ако не беше факта на незаконното уволнение. Поради това съдебната практика трайно приема, че когато причинна връзка между този факт и пропуснатите ползи няма, обезщетението не се дължи. Такъв е случаят, когато работникът е започнал друга, по-добре платена работа при друг работодател по безсрочен трудов договор и този договор бъде прекратен в 6-месечния срок. В този случай работодателят, извършил незаконното уволнение, не дължи обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ, тъй като се прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и пропуснатите ползи да се реализират доходи от труд по договора, прекратен незаконно. Аналогичен е и случаят, в който работникът в рамките на шестмесечния период след уволнението изпадне в състояние на временна неработоспособност. За времето на този отпуск работникът не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като поначало той е в такова състояние, което не му позволява да полага труд. Прекъсва се причинната връзка между незаконното уволнение и вредите. За този период, в който е временно нетрудоспособен, работникът има право на обезщетение по чл. 162, ал. 3 от КТ, а не на трудово възнаграждение. В случаите, когато е получавал такова обезщетение и е бил незаконно уволнен, работникът няма право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода на временната неработоспособност.

Така цитираната задължителна практика на ВКС е приложима и относно поставения по настоящото дело материалноправен въпрос, тъй като за времето както на отпуска при временна неработоспособност по чл. 162 от КТ, така и на отпуска поради бременност и раждане по чл. 163 от КТ съответната работничка/служителка не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като поначало е в такова състояние, което не ѝ позволява да полага труд; т.е. – по един и същи начин и в двата случая се прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и оставането без работа, респ. – евентуалните вреди (пропуснати ползи) от това, за компенсирането на които са предназначени обезщетенията по чл. 162, ал. 3 и чл. 163, ал. 1 от КТ, подробно регламентирани в КСО.

Горното разрешение е в съответствие с приетото в мотивите към тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава жалбоподателката. Там се изтъква, освен че отговорността на работодателя по чл. 225, ал.1 от КТ е договорна, също и че правото на обезщетение възниква за работника/служителя при наличието на три кумулативни предпоставки: 1) признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна от съда или по почин на работодателя; 2) наличие на подлежаща на обезщетяване вреда; и 3) причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника или служителя без работа.

Останалите решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, на които се позовава жалбоподателката, вкл. решение № 542/09.06.2009 г. по гр. дело № 256/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 634/20.11.2009 г. по гр. дело № 2071/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 479/08.07.2010 г. по гр. дело № 965/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 43/03.02.2012 г. по гр. дело № 281/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 517/08.07.2010 г. по гр. дело № 335/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, са неприложима в случая практика, тъй като в тях са разгледани правни въпроси и хипотези, при които причинната връзка между незаконното уволнение и оставането без работа по чл. 225, ал. 1 от КТ не се прекъсва, за разлика от хипотезите при ползването на отпуск при временна неработоспособност по чл. 162 от КТ и на отпуск поради бременност и раждане по чл. 163 от КТ.

 

Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, правилни – в пълно съответствие с материалния закон и обосновани са изводите на органа, че след като през целия процесен 6-месечен период Б. Б. е ползвала отпуск поради бременност и раждане по чл. 163 от КТ, то незаконното ѝ уволнение не се намира в причинна връзка с нереализирането на доходи от трудово възнаграждение, както и че за това време тя не би получавала служебно възнаграждение, а има право на обезщетение за бременност и раждане. Правилен и в пълно съответствие с цитираната по-горе, приложима в случая задължителна практика на ВКС, е и крайният извод на директора на ОД на МВР Велико Търново за отказ да бъде изплатено обезщетение на основание чл. 237 ЗМВР.

Неоснователно с жалбата се поддържа, че Б. А. Б. е търсила работа, евентуалното би прекъснала платен отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ, вкл. готовността на родители да поемат грижите за детето. Тези твърдения са хипотетични, тъй като не е спорно, че не са се осъществили в периода 27.03.2024г. – 12.02.2025г., за което от НОИ са й изплатени полагаемите обезщетения.

Оспореният административен акт се явява законосъобразен, съответно жалбата срещу него – неоснователна.

При този изход на делото и предвид своевременно заявеното искане на ответника в полза на ОД на МВР Велико Търново следва да се присъдят разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от НЗПП в размер на 100 (сто) лева.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. А. Б. от [населено място], [улица] против Заповед № 366з-2056/04.06.2025г. директора на ОД на МВР Велико Търново, с която е отказано изплащане на обезщетение на основание чл. 237 ЗМВР.

ОСЪЖДА Б. А. Б., [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати в полза на ОД на МВР Велико Търново разноски по делото в размер на 100 лева (сто лева).

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.

 

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.