№ 301
гр. Русе, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20214500500633 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. ИЛ. К. против решение №
260474/18.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 5024/2020 г. по описа на
Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от нея иск с правно
основание чл.439 ГПК. Твърди се, че решението е неправилно като
постановено при съществени процесуални нарушения и неправилно
приложение на материалния закон по съображенията, изложени в жалбата.
Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът бъде
уважен, както и да й се присъдят разноските за производството.
Ответницата ЕТ МТС с фирма „ММТ- Русе, ЕИК *** е подала отговор по
реда на чл.263 ГПК, в който взема становище за неоснователност на жалбата.
Счита решението за правилно и иска същото да бъде потвърдено. Претендира
направените разноски за въззивното производство.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 ГПК, въззивният съд
приема следното:
1
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството е образувано по предявениеят от жалбоподателката иска
с правно основание чл.439 ГПК- за установяване недължимост на вземането
на МТС за сумата в размер на 6625.05 лв. по издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№ 501/2007 г. по описа на РРС, поради погасяването му по давност.
Искът, визиран в разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК, е едно от средствата
за правна защита срещу незаконно принудително изпълнение, обусловено от
липсата на материалноправните предпоставки на изпълнителния процес.
Същият предоставя възможност на длъжника чрез отрицателен установителен
иск да оспори съществуването на изпълняемото право въз основа на
новонастъпили факти като в случая длъжникът е навел доводи, че вземането
на взискателя е погасено по давност.
От събраните по делото писмени доказатества е установено, че
жалбоподателката е осъдена да заплати на ЕТ „ММТ- Русе сумата в размер на
8389.47 лв.- задължение по запис на заповед, както и 168 лв. разноски, за
което е издаден изпълнителен лист от 08.02.2007 г. по ч.гр.д. № 501/2007 г. по
описа на Русенския районен съд. Въз основа на него е образувано изп.д. №
7079/2019 г. по описа на ЧСИ ИХ рег.№ *** на КЧСИ, което към настоящият
момент не е приключило.
Наличието на висящо принудително производство между страните по
делото обуславя правният интерес от търсената защита, респ. допустимостта
на обжалваното решение, с което районният съд се е произнесъл по
съществото на спора.
Правилно първоинстанционният съд е определил правната квалификация
на спора като такъв по чл.439, ал.2 ГПК, тъй като се оспорва съществуването
на изпълняемото право по издаден в полза на ответника по жалбата
изпълнителен лист като искът е основан на факти, настъпили след
приключване на производството по делото.
Изводът на районният съд за неоснователност на предявеният иск е
правилен и се споделя от въззивната инстанция.
2
Изпълнителният процес е способ за принудително осъществяване на
граждански права при липса на доброволно изпълнение и има за цел да даде
защита като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена
спрямо длъжника по предписания от закона ред. Макар и да се различава от
доброволното изпълнение по фактически състав, принудителното изпълнение
има цели и поражда същият материалноправен ефект- удовлетворява правото
и погасява задължението.
Горепосочената характеристика обосновава и основната разлика с
исковия процес, който цели защита при правен спор, чрез разрешаването му.
Тези разлики, обуславят и различия при прилагане на материалноправните
изисквания на закона като форма на различна защита. В исковия процес,
правата следва да бъдат установявани с предвидените в закона
доказателствени средства, а в изпълнителния процес този спор вече е
приключил и изпълнението реализира неговите последици, поради което и
правилата, по които се развива изпълнителното производство са различни-
към момента на неговото започване е налице изпълнително основание,
обективиращо изпълняемото право. То се реализира от специфичен орган, в
чиито правомощия е провеждане и приключване на принудителното
изпълнение – съдебният изпълнител, който е овластен с компетентността да
извършва предписаните в ГПК изпълнителни действия.
Съдебните изпълнители са органи, които целят удовлетворяване на
изпълняемото право, за което предприемат определени изпълнителни
действия, върху които се упражнява съдебен контрол по реда на чл.435 от
ГПК и съответно носят гражданска отговорност за допуснато нарушение на
процесуални права и причиняване на вреди. Съдебният изпълнител има
задължение да предприеме конкретни изпълнителни действия, за да
удовлетвори изпълняемото право. Тези действия обаче не рефлектират върху
материалноправните предпоставки за наличие на правото, предмет на
изпълнение, тъй като са насочени не към установяване на неговото
съществуване, а към неговото удовлетворяване.
С оглед на това допуснатите от съдебният изпълнител процесуални
нарушения са основание извършено действие и/или бездействие да бъде
отменено, но същите не рефлектират върху материалноправните
предпоставки, водещи до погасяване на правото- предмет на принудително
3
изпълнение.
В рамките на настоящото производство съдът не извършва контрол на
действията на съдебния изпълнител, а следва да се съобразяват само фактите,
които водят до погасяване на правото- предмет на принудително изпълние.
Правилно първоинстанционният съд е извършил самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и е установил релевантните за спора
факти, а именно: фактите, относими към института на погасителната давност,
регламентиран в чл.110 и сл. ЗЗД.
Погасителната давност е правен способ за погасяване на вземания,
регламентиран в чл.110 и сл. ЗЗД, който законът свърза с бездействие от
страна на кредитора за определен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност
се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
Разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД определя началния момент на давностния
срок като го свързва с деня, от който вземането е станало изискуемо. Този
общ принцип, заложен в цитираната разпоредба намира приложение във
всички случаи, освен когато със закон не е предвидено друго.
В чл.116 ЗЗД са посочени хипотезите, при които се прекъсва давността,
сред които е и предприемането на действия на принудително изпълнение.
В настоящият случай кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за
вземанията си за главница и разноски на 08.02.2007 г. като въз основа на
същия е поискал образуване на изпълнително производство- изп.д.№
225/2007 г. по описа на ЧСИ ЦГ
Образуването на изпълнителното дело е действие, което не прекъсва
давността.
Съгласно задължителните указания, дадени в ТР №2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, т.10 – в изпълнителното производство за събиране на парични
вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като
бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество
вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
4
по възлагане от взискателя съгласно чл.18 ЗЧСИ/: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
В настоящият случай не е приложено изпълнителното дело, поради което
не може да се извърши пълна преценка на исканите от взискателя
изпълнителни действия. Независимо от това представените от ответника по
жалбата писмени доказателства, както отбелязванията, извършени от
съдебният изпълнител на гърба на изпълнителния лист в достатъчна степен
сочат, че в резултат на осъществени принудителни способи е налице
периодично частично погасяване на задълженията на жалбоподателката към
взискателя. Постъпването на суми по изпълнителното дело, вкл. и от наложен
запор представляват плащания от страна на трето лице в резултат на
извършени действия от конкретно посочен изпълнителен способ. Всяко
постъпление е реализиране на способа и има за последица поддържането на
висящността на изпълнителния процес и съответно е факт, който прекъсва
погасителната давност.
Предвид представените молби от взискателя с искане за извършване на
конкретни действия и съобразявайки удостовереното от ЧСИ върху
изпълнителния лист за погасяване на задължението, правилно
първоинстанционният съд е обосновал извод, че вземането не е погасено по
давност.
Доводите на жалбоподателя, че вземането е погасено, тъй като липсва
представителна власт на лицето, подало молба от 28.12.2015 г., въз основа на
която са предприети изпълнителните действия, са неоснователни.
5
Обстоятелството, че лицето ТАБ няма качеството на пълномощник на
взискателя не е въведено по надлежния ред в предмета на делото.
Независимо от горното следва да се посочи, че на липса на
представителна власт може да се позове само представляваното лице- в
случая взискателя.
Жалбоподателката е навела довод, че обжалваното решение не е
съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение №32 от 03.08.2020
г. на ВКС, постановено по т.д.№ 423/2019 г.., който довод е неоснователен.
В цитираното решение на ВКС изрично е посочено, че
представителството съгласно ГПК е допустимо по всички уредени от
процесуалния закон производства, без оглед на тяхното естество, но
допустимостта на представителството в процеса не е неограничена. Уредбата
му в процесуалния закон сочи, че законодателят допуска в процеса само
прякото представителство въз основа на дадена от закона, от съда или от
страната представителна власт. Непрякото представителство от скрит
пълномощник и воденето на чужд процес без пълномощие, според трайно
непротиворечивата съдебна практика са недопустими.
Същевременно и не всяко лице може да бъде процесуален пълномощник,
съгласно чл. 32, т. 1-т. 5 ГПК, тъй като разпоредбата изрично изисква
процесуалният пълномощник да притежава и определени от закона
специфични качества, които в хипотезата на т. 1 и т. 3 са нормативно
определени. Лице, което не спада към посочените в чл. 32 ГПК, не може
лично да извърши, нито да приема процесуални действия вместо
представлявания, освен да предяви иска, с което се инициира съдебното
производство (решение № 586/96 г. на ВКС, 5-членен състав). Ако такова
лице все пак е било упълномощено, може най-много да преупълномощи
измежду изброените в чл. 32, т. 1-т. 5 ГПК и то само ако представителната му
власт включва преупълномощаване, тъй като процесуалните действия,
извършени от пълномощник, който не отговаря на изискванията на чл. 32
ГПК са недействителни спрямо представлявания. Представляваният, обаче,
като страна в процеса, може да ги одобри във всеки стадий на производството
и по този начин да заздрави процеса и да ги санира, но без да санира
представителната власт на пълномощника, неотговарящ на изискванията на
чл. 32 ГПК. Да се възприеме противното, означава да не се държи сметка
6
както за правната характеристика на упълномощаването, като едностранно
волеизявление на упълномощителя, за ефекта на което приемането му от
пълномощника е ирелевантно, така и за доброволния характер на
представителството от пълномощник. Понеже упълномощаването учредява
представителна власт на пълномощника пред съда, то трябва да бъде
доведено до знанието на съда. Поради това, за да е налице представителство,
съдът трябва да бъде уведомен, че представителят участва в процеса от чуждо
име.
За фактическия състав на представителството е достатъчно действието да
се извърши със заявлението, че същото се предприема от чуждо име. Не е
нужно лицето, което е действало като представител, да е разполагало с
представителна власт да извърши или да приеме съответното процесуално
действие, но представителната власт е условие, за да бъде представляваният
обвързан от последиците на представителното действие и за да допусне съдът
участието на представител в процеса.
Когато съдът не е успял да разкрие своевременно липсата на
представителна власт, тази липса не може да заличи факта, че конкретни
процесуални действия са били извършени или приети не лично от страната, а
от друго лице, действало в процеса от нейно име. Осъществените от името на
страната процесуални действия са недействителни спрямо представлявания и
то само до момента на тяхното изрично писмено потвърждаване от
последния.
Цитираното решение на ВКС сочи, че на липса на представителна власт
може да се позове само представлявания и този случай действията са
недопустими, но не и другата страна.
Липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното
правоотношение между представлявания и представителя като единствено
мнимо представлявания разполага с правото, както да потвърди извършеното
действие, така и да се позове на недействителността на същото. Другата
страна по правоотношението, каквато се явява жалбоподателката не разполага
с право да се позовава на това обстоятелство, нито да черпи права от това.
Отделно от изложеното оплакването е несъстоятелно, тъй като дори да се
приеме, че е налице действие без представителна власт, то това обстоятелство
би рефлектирало върху законосъобразността на извършените процесуални
7
действия от страна на ЧСИ, но не рефлектира върху материалното право, тъй
като с извършване на исканото изпълнително действие давността по
отношение на вземането е прекъсната.
В процеса жалбоподателката не е установила осъществяването на
елементите от фактическия състав на погасителната давност, което обуславя
неоснователност на предявеният иск и правилно същият е отхвърлен.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пораци, същото
е е правилно и следва да бъде потвърдено.
Разноските за въззивното производство са в тежест на жалбоподателя.
ОВ полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените от него
разноски в размер на 430 лв.- платено адв. възнаграждение.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260474/18.06.2021 г., постановено по гр.д.
№ 5024/2020 г. по описа на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА М. ИЛ. К., ЕГН ********** от гр.Сливо поле да заплати на
ЕТ МТС с фирма „ММТ гр.Русе сумата в размер на 430 лв. разноски за
въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8