№ 1836
гр. София, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100507375 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № I-161-20117281 от 04.03.2024 г.,
постановено по гр. дело № 3946/2019 г. по описа на СРС, 161 състав, с което са отхвърлени
предявените срещу Р. Е. Р. положителни установителни искове с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9908,62 лв., представляваща главница
по договор за издаване на кредитна карта Euroline от 18.06.2003 г., сключен между
„Бългериън Ритейл Сървисис“ АД и Р. Е. Р., вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
договор за продажба на предприятие от 24.03.2005 г., ведно със законна лихва от 25.05.2018
г. до изплащане на вземането, сумата от 1737,69 лв., представляваща възнаградителна лихва
по договора за периода 26.06.2003 г. – 04.04.2018 г., сумата от 376,49 лв., представляваща
такси по договора за периода 26.06.2003 г. – 15.05.2018 г., както и сумата от 1091,99 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 26.06.2003 г. –
15.05.2018 г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, издадена на 02.06.2018 г. по ч.гр.д. № 32806/2018 г. по описа на СРС, 161
състав.
1
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че
първоинстанционният съд се е произнесъл недопустимо по въпроса за нищожността на
процесната сделка при положение, че този въпрос не е бил спорен между страните и никоя
от тях не е навела възражение за невалидност на договора. Счита, че изводът на СРС за
нищожност на договора е неправилен, тъй като е основан на разпоредби от Закона за
банките и Закона за паричните преводи, електронните платежни инстР.ти и платежните
системи, които не са били действащи към датата на сключване на договора, като предвид
действителността на договора за заем и липсата на спор между страните по останалите
релевантни факти, исковете били основателни. Ето защо моли първоинстанционното
решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият Р. Е. Р. не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по
нея.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
По делото са предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 86, ал. 1, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за основателността на
които ищецът следва да докаже, че е налице валидно сключен между ответника и
праводателя на ищеца („Бългериън Ритейл Сървисис“ АД) договор, по силата на който
ответникът е получил кредитна карта и е усвоил сума в заем, със задължение да я върне при
определени условия, ведно с уговорената възнаградителна лихва и такси в претендирания
размер; че ответникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава; както и че е
сключен валиден договор за прехвърляне на предприятие, по силата на който ищецът е
придобил търсените вземания.
2
По делото е обявено за безспорно, а и от приетите писмени доказателства се установява, че
между „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД и Р. Е. Р. е сключен договор за издаване на
кредитна карта Euroline от 18.06.2003 г., по силата на който на ответника е предоставен
кредитен лимит в размер на 10000 лв., както и че с договор за продажба на предприятие от
24.03.2005 г. „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД е прехвърлило на ищеца „Юробанк
България“ АД вземанията си по сключения с ответника договор за кредитна карта. В
приложените по делото заявление за издаване на кредитна карта, подписано от ответника и
неоспорено от него, и общите условия за издаване и използване на карта Euroline е
посочено, че ответникът получава карта от издателя – „Бългериън Ритейл Сървисис“ АД,
която може да използва за заплащане на стойността на сделки в търговски обекти, за които
картодържателят ще бъде кредитиран от издателя на картата, както и за теглене на пари в
брой в качеството на кредит в рамките на кредитния лимит от служебните помещения на
дружеството-издател или от клонове на „Българска пощенска банка“ АД. Ежемесечно
ответникът получава месечни извлечения, които съдържат данни за всички извършени
операции с картата през предходния месец, като картодържателят може да погаси всичките
си задължения изцяло или да плати минимална месечна вноска, посочена в извлечението.
Видно от клаузите на общите условия, сключеният договор е безсрочен (при изтичане
валидността на картата тя се подновява автоматично, като всяка нова карта представлява
продължение на предишната и се подчинява на същите условия), като може да бъде
прекратен с писмено уведомление от картодържателя при изплащане на всички задължения
по картата или едностранно от дружеството-издател при посочените в общите условия
предпоставки.
На първо място, във връзка с възраженията на въззивника следва да се отбележи, че в случая
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на принципа на диспозитивното начало
в гражданския процес. Действително ответникът в първоинстанционното производство не е
оспорил валидността на сключената сделка, но съобразно задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. по описа на
ВКС, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Императивните
норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на
страните, които са ги сключили, поради което и договорната автономия е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, според който страните могат да свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и
на добрите нрави. След като страните по сделката имат задължение да спазват
правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, то когато
ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която, при отнесен до съда
спор, ще бъде констатирана служебно. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по
нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на
3
сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Такъв е порокът
на сделката поради противоречие със закона, който се състои в нарушаване на императивна
правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на
закона. В този смисъл, първоинстанционният съд не е нарушил принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес и в рамките на служебните си правомощия е извършил
преценка за валидността на сделката съобразно императивния материален закон.
В настоящия случай към датата на сключване на процесния договор – 18.06.2003 г., в сила е
бил Законът за банките (отм.), съобразно който само банка е търговецът, който може да
сключва договори за кредит с публично привлечени парични средства, както и да издава и
управлява банкови карти (арг. чл. 1, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.), действаща редакция към
2003 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 4 ЗБ (отм.), посочените сделки представляват
„банкова дейност“ и могат да бъдат сключвани само от лице, което е получило разрешение
(лицензия) за банка от Българската народна банка. Без писмено разрешение на Централната
банка, банката не може да извършва банкови сделки извън обхвата на издадената лицензия,
като в противен случай сделките са нищожни – арг. чл. 19, ал. 4, т. 4 и ал. 9 ЗБ (отм.).
Процесният договор между ответника и „Българиън Ритейл Сървисис“ АД несъмнено е
сключен от лице, което не е банка и не е разполагало с издадена лицензия от БНБ за
извършване на банкова дейност. Същевременно, от клаузите на приложимите общи условия
за издаване на карта Euroline, представени от ищеца, е видно, че постигнатото съгласие
между страните не е за реално престиране на пари под формата на заем, а за издаване на
електронно платежно средство – карта, с която кредитополучателят може да извършва
плащания или да тегли пари в брой, като издателят на картата се задължава да кредитира
картодържателя със сумите по транзакциите до определения кредитен лимит, а ответникът
следва да върне сумите, с които е кредитиран, заедно с уговорени лихви и такси. Така
сключеният договор разкрива характеристиките на договор за кредит и банкова карта по
смисъла на Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти (обн. ДВ, бр. 28 от
28.03.1995 г., отм. ДВ, бр. 81 от 11.10.2005 г., действала към датата на сключването на
договора през 2003 г.) – видно е, че договорът не е сключен с предаването на парична сума
(какъвто е реалният договор за заем), а с подписването му (характеристика на писмения
договор за кредит, който е консенсуален, а не реален), като е предоставена банкова карта по
смисъла на чл. 2, ал. 1 от Наредба № 16/02.03.1995 г. (отм.) – електронен платежен инстР.т,
който се използва многократно за идентификация на картодържателя и за извършване на
теглене на пари в брой чрез терминални устройства АТМ и за плащане на стоки и услуги и
получаване на пари в брой чрез терминални устройства ПОС.
Съобразно цитираните по-горе разпоредби на ЗБ (отм., действащи към датата на сключване
на договора), а и съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба № 16/02.03.1995 г. (отм.), издател на
банкови карти може да бъде само банка, респ. сключването на договор за кредит и
издаването и управлението на банкови карти представлява банкова дейност, която може да
бъде извършвана само от банка. „Българиън Ритейл Сървисис“ АД е местно юридическо
лице – търговец, което за да има право по занятие да сключва този вид договори, е
4
необходимо да има издаденото съответно разрешение от БНБ – банкова лицензия, като при
липсата на такава сключеният от праводателя на ищеца договор с ответника се явява
нищожен (арг. чл. 19, ал. 9 ЗБ (отм.)). Едва с приемането на Закона за кредитните
институции (в сила от 01.01.2007 г.) законодателят е предвидил възможност и за кредитни
институции, които не са банки, но които са получили съответното разрешение, да сключват
договори за кредит с електронни пари, но тази законодателна уредба не е действащо право
към 2003 г., поради което не може да обоснове валидност на процесния безсрочен договор за
кредит и издаване на карта.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че сключеният между
праводателя на ищеца и ответника договор, въз основа на който се претендират търсените
вземания, е нищожен поради противоречие с императивни правни разпоредби, уреждащи
специфични изисквания за извършване на банкови сделки, които съдът е длъжен да съобрази
служебно, тъй като нищожността произтича от самото съдържание на сделката при
съпоставка с приложимите императивни материалноправни норми. Противно на доводите
във въззивната жалба, посоченият извод се основава на действащи към датата на сключване
на договора законови и подзаконови разпоредби, а не на приетия по-късно и неприложим
към процесното правоотношение Закон за паричните преводи, електронните платежни
инстР.ти и платежните системи (в сила от 2005 г.). Валидността на договора не може да бъде
обоснована и от обстоятелството, че вземанията се претендират от правоприемник на
издателя на картата по договор за прехвърляне на търговско предприятие, тъй като тази
сделка не е новирала задълженията по вече сключените от прехвърлителя договори, а е
довела до встъпване в правоотношението на трето лице на страната на картоиздателя, като
валидността на сделката се преценява към датата на сключването й.
Предвид нищожността на договора, същият не е произвел действие, респ. за страните не са
възникнали предвидените в него права и задължения, поради което предявените на
договорно основание искове за реално изпълнение на задълженията по сделката са
неоснователни и следва да се отхвърлят. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС
е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски, но предвид липсата на доказателства такива да са били направени,
съдът не дължи присъждането им.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № I-161-20117281 от 04.03.2024 г., постановено по гр. дело №
3946/2019 г. по описа на СРС, 161 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
5
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6