Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 25.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи декември
през две
хиляди двадесета и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Мл. съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело № 5023 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 26953 от 06.11.2019 год., постановено по
гр.дело №63949/2017 год. по описа на СРС, ГО, 68 състав, е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу К.М.Н. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1741.21 лв.,
представляващи сбор от стойността на доставената, но незаплатена топлинна
енергия и цена за дялово разпределение
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, район „Изгрев“, ул. „********, с
абонатен номер********за периода месец 05.2014г. до месец 04.2016г. и сумата
159.97 лв., представляваща сбор от мораторна лихва за забавено плащане на
стойността на топлоенергията и цената за дялово разпределение за периода от
15.09.2015г. до 25.11.2016г. заедно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 02.12.2016г. до
окончателното изплащане, както и направените от дружеството – заявител разноски
в заповедното производство по гражданско дело
№ 70679/2016г. по описа на СРС, 68 състав. С посоченото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца следните суми: 481.62 лв., представляващи
направени от ищеца разноски в исковото производство, и 300 лв. , представляващо
полагащо се на ищцовото дружество юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по гр. д. №
70679/2016г. по описа на СРС, 68 състав.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.“ ЕАД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени
предявените срещу К.М.Н. искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения
ответник. Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали убедителни
доказателства за дължимостта на претендираните суми. Искът бил недопустим,
защото молбата, с която е предявен е
просрочена. Оспорва размеръ на претнцията на ищеца, която не била установено с
представените по делото доказателства. Твърди, че по делото не са представени доказателства, че
представената справка – извлечение от сметка за аб. №********и справката за извършено
дялово разпределение. Сочи, е по делото не са представени протоколи за
отчет на такива уреди. Липсвали доказателства дали и какви средства да
търговско измерване са монтирани и доказателства за въвеждането в експлоатация
на абонатната станция в процесната сграда и че същата била отговаряла на
техническите изисквания. Ищецът основавал претенциите си на извършен реален
отчет на действително доставената топлинна енергия, поради което и начислените
служебно суми трябвало да бъдат обявени за недължими. Не следвало да бъде
кредитирано заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което се базирало
на фактури, които не били подписани от ответника. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че въззивната
жалба е неоснователна и решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Н.И.“ ЕАД не
изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за
недопустимост на решението на СРС, тъй като исковата молба е нередовна. Съобщението
с Разпореждане № 187462/02.08.2017г. на
СРС с указание да се предяви иск по чл.
422 от ГПК в едномесечен срок от
съобщението е получено от ищеца а
14.08.2017. Исковата молба е депозирана с вх. № 2021657 от 13.09.2017г. в СРС.
Въз основа на нея е образувано и съдебното производство, по което е постановено
обжалваното решение. Поради това и въззивният съд приема, че исковата молба е
редовна и допустима.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо
да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била
присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответникът
е собственик на процесния апартамент № 18, находящ се в гр. София, община
Изгрев, ул. „******№ ******с абонатен номер********– извод, който следва от
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото /договор за покупко-продажба
на жилище, сключен по реда на ЗДС от 23.02.2001г. протокол от проведено общо
събрание на собствениците на самостоятелни обекти в жилищен блок 303, в ж.к.
Изгрев от 25.05.2002г., неразделна част от който е списък на собствениците,
където под № 18 фигурира и въззивника/, поради което и следва да се приеме, че
същият се явява потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. – ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. имат качеството
на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая
несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения,
нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу
Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд
приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените доказателства по
делото индивидуални справки за използвана
топлинна енергия, документи за главен отчет, които са подписани от ответника К.М.Н.
/като авторството им не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/ и в този смисъл имат силата на извънсъдебно признание на обстоятелството,
че абонатната станция в процесната сграда е била въведена в експлоатация, както
и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Установено е, че действителния разход за топлинна енергия за
отопление на имота през процесния период
е изчисляван от фирмата за дялово разпределение по отчет на показанията на 5 броя
индивидуални разпределители за разхода
за отоплението. След това е извършано дялово разпределение. Стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е определена съгласно т. 6.1.1 от Методиката за
отоплителен сезон 2014-2015г. тази част
от топлинната енергия е изчислена в
размер на 48.80 % от общата енергия за
отопление , а за тохлинен сезон 2025-2016г. – на 46.90 %. По делото е установено, че през исковия период
в процесния имот е имало монтирани 2 бр. водомери за топла вода. От
заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно-техническа
експертиза се установява, че делът на ответника
за сградна
инсталация и битово
горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи,
а измервателните уреди били изправни. Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено
количество, като въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология.
На следващо място въззивният съд приема, че
доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната
доказателствена сила на официален свидетелстващ документ Тя е производна, което
следва от изискването, установено в разпоредбата на чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е.
всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват
извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се
предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. В
разглеждания случай е установено въз основа на заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната
експертиза, че счетоводството на ищеца е редовно водено. Нещо повече по делото
са събрани и други доказателства за количеството доставена топлинна енергия –
изравнителни сметки, документи за главен отчет и заключение на вещо лице. Във
връзка с възражението във въззивната жалба трябва да се посочи, че истинността
на документите за главен отчет не е опровергана в рамките на настоящото
производство. Доказано е също така, че са извършвани периодични метрологични
проверки на топломера в процесната абонатна станция.
Лицензирани фирми „А.Б.“ ЕООД и „Г.Т.“
ЕООД са издали протоколи и свидетелства за периодични метрологични
проверки на общия топломер съответно
през м. 11.2012г. м. 11.2014г., м. 11.2016г. както и през 2018г.
Доказано е по делото въз основа на заключението по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което подлежи на кредитиране при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016
год. възлиза на 1741.21 лв., като е съобразен сбора от дължимите
прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, от които са приспаднати
суми за връщане с оглед изготвените изравнителните сметки за отоплителните
сезони, включени в горепосочения период /като с последните не са извършвани
погасявания на стари задължения/. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява и размера на претендираната законна лихва за забава за
периода от15.09.2105г до 25.11. 2016г.в размер на 159.97лв. колкото е приел и
първонстанционният съд в обжалвано решение.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период
нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността
на доставената
топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, както и на обема на
отговорността на ответниците, законосъобразно първоинстанционният съд е приел,
че предявените главни искове се явяват основателни в претендираните размери, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422,
ал. 1 ГПК.
С оглед на изложеното въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
При този изход
на спора ответникът няма право на разноски за въззивното производство. Право на
разноски има въззиваемата страна – ищцовото дружество, като настоящият съдебен
състав намира, че в конкретния случай в полза на „Т.С.“ ЕАД не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство, тъй като реално не са извършени
действия по защита по смисъла на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. От
името на дружеството не е подаван отговор на въззивната жалба, в проведеното
съдебно заседание не е присъствал негов процесуален представител. По делото е
постъпила единствено кратка молба със стандартно съдържание, в която се твърди,
че страната не възразява делото да бъде разгледано в нейно отсъствие, моли
въззивната жалба да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени разноски по делото.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решението № 266963 от 06.11.2019год., постановено по гр.дело №63949/2017
год. по описа на СРС, ГО, 68 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.И.“ ЕАД, гр. София, 1113, ж.к. *******
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/