Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 05.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №40
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2018
год., постановено по гр.дело №25238/2017 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените от М.М.Т. срещу „Т.С.“ ЕАД искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответника следните суми: 1 801.90 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва, считано от 16.05.2011
год., 512.21 лв. – лихва за забава /договорна лихва/, 255.71 лв. – присъдени
разноски, 247.09 лв. – разноски за изпълнителното дело и 126 лв. и 325.43 лв. –
такси по ТТРЗЧСИ, като ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата
М.М.Т.. Жалбоподателката поддържа, че съгласно Тълкувателно решение № 2/2013
год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, само действия по принудително
изпълнение на вземането прекъсвали давността /в т.ч. насочването на
изпълнението чрез налагане на запор/. Следователно представената по делото
покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело №20118440404193 по описа
на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, не представлявала
изпълнително действие, годно да прекъсне давността. Такова действие било
наложеният запор върху вземанията на ищцата за трудово възнаграждение – видно
от представеното запорно съобщение от 08.10.2012 год. От посочената дата срещу
ответницата не били извършвани изпълнителни действия по посоченото изпълнително
дело, като последното се било перемирало на 08.10.2014 год., а процесните
вземания се били погасили по давност на 08.10.2015 год. с изтичането на
кратката тригодишна погасителна давност. Неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че наложената възбрана срещу другия длъжник по изпълнението се отнасяла
и до ищцата. Представеното разпореждане за налагане на възбрана 26.10.2012 год.
не я касаело. От налагането на запора до подаването на исковата молба били
изтекли около 5 години, а до настоящия момент бил изтекъл много по-дълъг срок
от предвидения такъв в чл. 330, б. „д“ ГПК /отм./. Постановление на съдебния
изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство не било част от
фактическия състав на прекратяването, а само констатирало вече настъпилите
факти, т.е. имало само декларативен характер. Ето защо моли обжалваното решение
да бъде отменено, а исковете – уважени- Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че обжалваното решение е недопустимо в частта му, в която са
разгледани и отхвърлени отрицателни установителни искове за следните суми:
255.71 лв. – съдебни разноски, 247.09 лв. – разноски за изпълнителното дело и
126 лв. и 325.43 лв. – такси по ТТРЗЧСИ, тъй като СРС не е бил сезиран с такива
претенции. Видно е от съдържанието на исковата молба /обстоятелствена част и
петутим, който и съответства/, че ищцата е претендирала да бъде установено
несъществуването на вземания за главница в размер на 1 801.90 лв. и за
мораторна лихва в размер на 512.21 лв. за периода от 01.02.2007 год. до
31.03.2011 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
16.05.2011 год. Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени
искове – свръхпетитум, решението в тази му част следва да бъде обезсилено на
основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
В останалата обжалвана
част решението на СРС е допустимо, но е неправилно.
Установено е по несъмнен начин по
делото, че на 16.05.2011 год. „Т.С.“ ЕАД е подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.П.П.и М.М.Т. при условията на
разделност: първият – за 1/3 част, а втората – за 2/3 част от следните суми: 2 702.85
лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
периода от м.декември 2006 год. до м.април 2010 год., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане и
772.82 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
01.02.2007 год. до 31.03.2011 год., както и за направените разноски по делото за
държавна такса в размер на 71.34 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78,
ал. 8 ГПК. В тази връзка е било образувано ч.гр.дело №6130/2011 год. по описа
на СРС, ГО, 117 с-в, като на 17.05.2011 год. в полза на заявителя е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищцата за претендираните
суми, а именно: 1 801.90 лв. – главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода от м.декември 2006 год. до м.април 2010
год., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2011 год. до окончателното
изплащане, 512.21 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.02.2007 год. до 31.03.2011 год., както и за направените разноски
в размер на 255.71 лв. /от които 46.28 лв. – държавна такса и 209.42 лв. –
юрисконсултско възнаграждение/.
Заповедта за изпълнение е била
надлежно връчена на ищцата на 09.06.2011 год., но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
същата не е подала възражение /обстоятелство, което не е спорно по делото/,
като на 14.07.2011 год. заповедният съд е констатирал, че процесната заповед за
изпълнение е влязла в сила на 24.06.2011 год. и е разпоредил издаването на
изпълнителен лист. Такъв е бил издаден на 25.07.2011 год. /видно от направената
надлежна бележка върху гърба на заповедта за изпълнение/, макар в същия по
погрешка да е била отразена като година на издаване 2010 год. /чл. 247 ГПК/, като
е бил получен от заявителя „Т.С.“ ЕАД на 22.11.2011 год. Въз основа на същия
кредиторът е подал молба до частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ
за образуване на изпълнително производство. Такова е образувано под №20118440404193,
като със запорно съобщение до ЕТ „Д. – Г.Ю.“ с изх.№47572 от 08.10.2012 год.,
получено на 16.10.2012 год., е бил наложен запор на трудовите възнаграждения на
ищцата.
Ищцата основава отрицателните си
установителни искове на тригодишна погасителна давност, текла от издаването на
изпълнителния лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №6130/2011 год. по описа на СРС,
ГО, 117 с-в – 25.07.2011 год., като сочи, че кредиторът е образувал
изпълнително производство, но от налагането на запор върху трудовите й
възнаграждения със запорно съобщение с изх.№47572 от 08.10.2012 год. били
изтекли повече от три години. Т.е. претенциите са основани на новонастъпили
факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищцата да
претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемите права.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай
съдът служебно издава изпълнителен лист. С влизането в сила
на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като
същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което
и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност
е всякога пет години /а не три години, както счита жалбоподателката/. Неподаването
на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта
на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи
дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към
кредитора – виж например Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в
т.ч. налагане на запор. Взискателят има задължение със свои действия да
поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни
действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото
кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали
и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В контекста на изложеното СГС приема,
че с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение – 24.06.2011 год. е започнала да тече нова петгодишна
давност /макар ищцата да счита, че новата давност тече от по-късен момент –
издаването на изпълнителния лист/, която не е изтекла към момента на
предприемането от страна на кредитора на действия за принудително изпълнение на
вземанията по изпълнително дело №20118440404193 по описа на частен съдебен
изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, чрез налагането на запор – на 08.10.2012
год. Ответникът не е релевирал твърдения, нито е ангажирал доказателства за
осъществяването на следващи изпълнителни действия – постъпления от наложения
запор, прилагане на нов изпълнителен способ /способи/ – в представеното по делото разпореждане от
26.10.2012 год. на частния съдебен изпълнител не е ясно посочен длъжникът,
чиито недвижими имоти се възбраняват /а няма съмнение, че процесното
изпълнително дело е образувано както срещу ищцата, така и срещу длъжника В.П.П./,
поради което с оглед липсата на други данни, които да го индивидуализират, следва
да бъде формиран извода, че посоченият изпълнителен способ не е бил приложен по
отношение на ищцата.
Следователно налице е хипотезата на
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От предприемането на последното по време изпълнително
действие от страна на кредитора – налагането на запор на 08.10.2012 год., давността
е била прекъсната и е започнала да тече
нова петгодишна погасителна давност /извършени след прекратяването на
изпълнителното производство действия не съставляват валидно извършени
изпълнителни действия и не водят до прекъсване на давността за процесните
вземания/, която е изтекла на 08.12.2017 год. – в хода на висящия процес,
обстоятелство, което е от значение за спорното право и следва да бъде взето
предвид съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивният съд следва да
зачете изтеклата погасителна давност в хода на процеса, тъй като същата не е
била прекъсната с депозиране на исковата молба, с която са предявени
отрицателните установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК. Според нормата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, погасителната давност се
счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане –
кредитора /чрез осъдителен иск, в т.ч. насрещен осъдителен иск, респ. подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение/. Предявяването на
отрицателен установителен иск обаче няма за последица предвиденото в чл. 116,
б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие – ищецът, който оспорва вземанията, които
се изпълняват принудително, не може сам да прекъсне погасителната давност, на
която се позовава – в този смисъл Решение № 57 от 27.06.2018 год. на ВКС по
гр.дело № 591/2017 год., ІІ г. о., ГК, Решение № 99 от 23.10.2018 год. на ВКС
по гр.дело № 4991/2017 год., ІІ г. о., ГК, Решение № 177 от 09.11.2015 год. на
ВКС по гр.дело № 2803/2015 год., І г. о., ГК, Решение № 99 от 10.05.2013 год.
на ВКС по гр.дело № 681/2012 год., І г. о., ГК.
В този смисъл процесните вземания на „Т.С.“
ЕАД, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №6130/2011 год. по описа на СРС, ГО,
117 с-в, са погасени по давност. Релевираните претенции се явяват основателни и
следва да бъдат уважени.
Изводите на въззивния съд не съвпадат
с тези на първоинстанционния съд. Ето защо обжалваното решение в допустимата му
част, следва да бъде отменено /в т.ч. и в частта му за присъдените на ответника
разноски/, а отрицателните установителни искове – уважени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателката /ищцата/ направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 94.43 лв. и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 650 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 47.85 лв. и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 391.99 лв. /възражението на ответника по жалбата по
чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно и претендираните от жалбоподателката
разноски за въззивното производство за адвокатски хонорар следва да бъдат
намалени до минималния размер, предвиден в приложимата в частност с оглед
материални интерес разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения тъй като делото не е
с висока фактическа и правно сложност, като се е развило в едно съдебно
заседание, в което не са събирани доказателства/.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 02.05.2018 год.,
постановено по гр.дело №25238/2017 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в
частта му, в която са отхвърлени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГП на М.М.Т. срещу „Т.С.“ ЕАД за следните суми: 255.71
лв. – присъдени /съдебни/ разноски/, 247.09 лв. – разноски за изпълнителното
дело и 126 лв. и 325.43 лв. – такси по ТТРЗЧСИ.
ОТМЕНЯ решението от 02.05.2018 год.,
постановено по гр.дело №25238/2017 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в
частта му, в която са отхвърлени предявените от М.М.Т. срещу „Т.С.“ ЕАД
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ищцата не дължи на ответника следните суми: 1 801.90 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва, считано от
16.05.2011 год. и 512.21 лв. – лихва за
забава /договорна лихва/, както и в частта му, в която ищцата М.М.Т. е
осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в
размер на 100 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М.М.Т. с ЕГН
**********, с адрес: ***, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал.
1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 1 801.90 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.декември 2006 год. до м.април 2010 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 16.05.2011 год. до
окончателното й изплащане и 512.21 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 01.02.2007 год. до 31.03.2011 год., за
които принудително изпълнявани суми е бил издаден изпълнителен лист въз основа
на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №6130/2011
год. по описа на СРС, ГО, 117 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.М.Т. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 94.43 лв. и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 650 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 47.85 лв. и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 391.99 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/