№ 250
гр. Плевен, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско
дело № 20224400500212 по описа за 2022 година
С решение № 1240/03.11.2021 г. по гр.д.№ 20204430104324 по описа за
2020 година на ПлРС е признато за установено по отношение на „ТИТ“ООД
със седалище гр.Плевен, че дължи на кредитора Държавно предприятие
„Фонд затворно дело“ със седалище гр.София: 1/сумата от 1 339.20 лв. с ДДС
задължение по договор за отдаване на труд № 16 от 08.10.2019 г. и фактури, в
това число: 1. 1) 1 116 лв. с ДДС - по фактура № **********/31.10.2019 г.; 1.
2) 223. 20 лв. с ДДС по фактура № **********/29.11.2019 г.; 2/сумата 44.33
лв. - мораторна лихва за забава в размер на законната лихва, определена за
страната, за периода от падежа на всяко едно от задълженията по отделните
фактури до датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в
това число: 2. 1) 38.44 лв. - мораторна лихва за забава в размер на законната
лихва, определена за страната, върху дължимата сума по фактура №
**********/31.10.2019 г., за периода от падежа - 08.11.2019 г. до датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.03.2020 г.; 2. 2) 5.89 лв.
- мораторна лихва за забава в размер на законната лихва, определена за
страната, върху дължимата сума по фактура № **********/29.11.2019 г., за
1
периода от падежа - 07.12.2019 г. до датата на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 10.03.2020 г.; ведно със законната лихва върху
главницата за периода от 10.03.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК под №
848/13.03.2020 г. по ч. гр. д. № 1473/2020 г. по описа на ПлРС.Отхвърлен е
предявеният от „ТИТ“ООД със седалище гр.Плевен против Държавно
предприятие „Фонд затворно дело“ със седалище гр.София иск по чл.88, ал.2
от ЗЗД от „Тит“ООД - Плевен против ДФ“Затворно дело“ - София, за сумата
2 093.04 лв., за настъпили вреди, в следствие от неправомерно прекратяване
на договор за отдаване на труд № 16 от 08.10.2019 г., като неоснователен и
недоказан.Осъден е „ТИТ“ООД със седалище гр.Плевен да заплати на
Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ със седалище гр.София
разноски по настоящето дело в размер на 298.23 лв., както и разноски по ч. гр.
дело № 1473/2020 г. по описа на РС Плевен в размер на 77.67 лв.
Депозирана е въззивна жалба от „ТИТ“ООД със седалище гр.Плевен,
представлявано от управителя му С.К., против решение № 1240/03.11.2020 г.
по гр.д.№ 20204430104324/2020 г. по описа на ПлРС, което се обжалва
изцяло.Въззивникът счита, че решението е неправилно и постановено в
нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Прави се искане
да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с
което да се отхвърли предявеният срещу дружеството иск и да се уважи
изцяло предявеният от дружеството насрещен иск, като бъдат присъдени и
разноски.
За въззиваемата страна –Държавно предприятие „Фонд затворно дело“
със седалище гр.София е депозиран отговор на въззивната жалба, в който е
изразено становище, че първоинстанционният съд е постановил
законосъобразно, обосновано и правилно решение.Прави се искане да се
постанови решение, с което да се потвърди обжалваното решение като
законосъобразно и правилно, като бъдат присъдени и разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество –
неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е
2
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата инстанция намира решението и за правилно, поради което по
силата на чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния
съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът приема за установено
следното.
На първо място във въззивната жалба се сочи, че точният брой на
отработените човекодни е спорен по делото и на основание чл.153 и чл.154
ГПК ищецът Фонд „Затворно дело“ следва да докаже този факт, на който
основава искането си за заплащане на исковата сума.Оспорили са справките
за явяването и неявяването на работа по отношение на броя човекодни и тъй
като е твърдение на отрицателен факт, в тежест на ищеца по основния иск е
да докаже размера на претенцията си.Неправилно е изтълкувано и
заключението на ВЛ, тъй като то не е имало за задача да проверява справките
за отдаден затворнически труд.
Доказателствената тежест е за страната, която твърди положителния факт,
а ако другата страна го отрича, за нея не възниква доказателствена тежест да
докаже отричането си.
В отговора на исковата молба от въззивника е посочено, че справката за
месец 10.2019 г. не отразява точния брой човекодни.Справката за месец
11.2019 г. не е представяна както за проверка, така и за подпис, както и
фактура № *********/29.11.2019 г.
Справките, както и фактурите, следва да се приемат, че са частни
свидетелстващи документи.Оспорено е съдържанието на същите.Частните
свидетелстващи документи като неползващи се с обвързваща съда
материална доказателствена сила се преценяват от съда по вътрешно
убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото.Именно затова, ако
бъдат оспорени удостоверените с частен свидетелстващ документ факти,
последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (чл.153, 154 и
155), а не по правилата на чл.193 ГПК, поради което и не се открива
производство по оспорване на документ по реда на чл. 193 ГПК ( решение №
81/9.06.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 2631/2016 г., ІІІ г.о.).
Справката и фактурата за отдаден затворнически труд за месец октомври
2019 г. са подписани от представителя на въззивника, а справката и
фактурата за месец ноември 2019 г. - не.
3
В хода на производството пред първоинстанционния съд от въззиваемия
са представени 2 таблици за отчитане явяването и неявяването на работа за
месец октомври и ноември 2019 г.Тези таблици - форма 76 също имат
характер на частен свидетелстващ документ и за тях е приложимо
горепосоченото.
От заключението на ВЛ И., което съдът възприема като обективно и
компетентно, се установява, че от приложените по делото присъствени форми
и справки се установява, че фактурите са издадени правилно от въззиваемия и
в съответствие със сключения договор, като данъчната основа е формирана от
броя на човекодни по единична цена от 31 лв.
ВЛ е посочило, че фактура № 90000005335/31.10.2019 г. е включена в
дневника за покупките на въззивника и същият е ползвал данъчен кредит, а
втората фактура № 90000005554/29.11.2019 г. не е осчетоводявана, нито е
включвана в дневника за покупки на въззивника.
По счетоводни данни на въззиваемия неизплатеното салдо е 1 339.20 лв. по
двете процесни фактури, а по счетоводни данни на въззивника неизплатеното
салдо е 1 116 лв. по първата фактура от 31.10.2019 г., тъй като втората не е
отразена в счетоводството му.
Въззиваемият е представил всички документи, които са изготвени от него
във връзка със сключения договор на 08.10.2019 г., в качеството му на
изпълнител.
Ето защо правилно е прието от първоинстанционния съд, че предявеният
от въззиваемия срещу въззивника иск е доказан по основание и размер, като
изводът е направен въз основа на събраните по делото доказателства.
На следващо място във въззивната жалба са изложени доводи, че
решението по насрещния иск е бланкетно, непълно и в него не са изяснени
правата и задълженията на страните по договора, респ. не е изяснено при явно
неподчинение на лишения от свобода какви са задълженията и правата на
страните по този договор.Не е обсъдено следва ли дружеството да
осъществява физическа охрана на лишените от свобода.От дружеството не са
предоставили алкохол на употребилия го лишен от свобода.Не са обсъдени
възраженията и мотивите по представената писмена защита.
Процесният договор е прекратен на основание раздел VІ-Прекратяване
4
на договора, чл.16, т.6 (при неспазване на изискванията по охрана и контрол,
както и при бягство на лишените от свобода лица) със заповед от 11.11.2019 г.
В отговора на въззивната жалба е направено възражение, че работодателят
- възложител е нарушил договорните си задължение по чл.7 и чл.8 от
сключения договор за отдаване на труд, като лишените от свобода са
оставени без надзор и е допусната употреба на алкохол на работното място.
Въззивникът сочи, че съгласно договора дружеството не е поемало и за
него не съществува задължение да охранява лишените от свобода, със сила да
възпира лишен от свобода да употреби алкохол, съгласно чл.174, ал.2 от
ЗИНС е длъжно да осигури условия за охрана, а не самата охрана, като при
нарушаване на тези изисквания началникът на затвора спира лишените от
свобода до отстраняване на нарушението, която охрана се осъществява
съгласно чл.182, ал.2 от ППЗИНЗС - от служители на надзорно-охранителния
състав по график.
В процесния случай договорът между страните е сключен след издаването
на заповед от 27.09.2019 г., в която е посочено, че договорът за отдаване на
труд следва да се сключи по реда и условията, регламентирани в чл.179 и
чл.180 от ППЗИНЗС, охраната на лишените от свобода и контрола по
изпълнение на възложените задачи да се извършва от работодателя, като
транспортирането на лишените от свобода до и от работния обект е за сметка
на работодателя.
Налице е смесен фактически състав, който включва два елемента -
административноправен (индивидуален административен акт - заповедта от
27.09.2019 г.) и гражданскоправен (договора от 08.10.2019 г.).
Основателно е възражението на въззиваемия, че когато лишените от
свобода са оставени без надзор, е допусната употреба на алкохол на
работното място.Напускането на работното място от страна на лишен от
свобода и закупуването на алкохол от находящ се наблизо магазин е станало
без знанието, съгласието и разрешението на работодателя.Въззиваемият е
направил основателно възражение, че е допуснато нарушение на поетото
задължение по чл.8, т.2 от договора.На обекта не се е намирал представител
на работодателя, който да ръководи лишените от свобода лица при
изпълнение на възложената им работа, с оглед изпълнение на задължението
по чл.7, т.4 от договора.В сключения между страните договор не е
5
предвидено, че при нарушаване на условията за охрана на лишените от
свобода от работодателя, изпълнителят спира лишените от свобода до
отстраняване на нарушението.
Ето защо въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че не са налице
основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде
потвърдено.
При този изход на процеса следва да бъде осъден въззивникът да заплати на
въззиваемия на основание чл.78, ал.8 ГПК разноски по делото в размер на 100
лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1240/03.11.2021 г. по гр.д.№
20204430104324 по описа за 2020 г. на Плевенски районен съд.
Осъжда на основание чл.78, ал.8 ГПК въззивникът „ТИТ“ООД със
седалище и адрес на управление гр.**********, ЕИК *********, да заплати
на въззиваемия Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ със седалище и
адрес на управление гр.София, Община Столична, ********, ЕИК129009070,
разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 100 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6