Определение по дело №4789/2019 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 14207
Дата: 30 октомври 2019 г. (в сила от 19 ноември 2019 г.)
Съдия: Николай Свиленов Стоянов
Дело: 20193110104789
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 28 март 2019 г.

Съдържание на акта

      О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ ..........

гр. Варна, 30.10.2019г.

 

Варненският районен съд, гражданско отделение, 9-ти състав, в закрито съдебно заседание, проведено в състав:

 

                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ

 

като разгледа докладваното от съдията гр.д. 4789 по описа за 2019г. на ВРС, 9-ти с-в, за да се произнесе взе предвид следното:

Предмет на делото са искове с правно основание чл.422 ГПК на „Енерго – про продажби“ АД за установяване задълженията на отв. К.Б.Ш., ЕГН**********, за реално потребена електрическа енергия, в периода 25.05.2018г. – 01.11.2018г., за които вземания са издадени и фактури в периода 29.06.2018г. – 05.11.2018г. и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу същия длъжник.

В исковата и уточняващата молба ясно е посочено, че исковите вземания се претендират от ответницата К.Ш., защото същата е потребител на ел. енергия в процесния обект, в качеството й на собственик на обекта.

Същевременно в първото о.с.з. за първи път е въведено твърдение, което след това е поддържано и в допълнителна молба, а именно –  че на 04.06.2018г. трето лице – Михаил Атанасов Николов, което не е страна по заповедното дело и не е ответник по иска, е придобило собствеността върху имота. Именно поради това с уточняващата по указанията на съда молба ясно се сочи, че през исковия период именно новият собственик е и реално ползвал и потребил фактурираните процесни услуги. Но се твърди, че доказаният нов собствени, който консумирал услугите, формално не бил сключил и досега договор с ищеца.

При тези твърдения се поддържат исковете за цената за реално потребена през исковия период ел. енергия от началния длъжник – несобственик, а новият собственик се моли да се привлече за трето лице.

Въз основа на тези фактически данни съдът приема следното:

Като начало следва да се посочи, че макар установителни по петитум, тъй като са следствие от производство по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК, исковете по чл.422 ГПК по първичната си правна същост са осъдителни, защото целят да се получи (заедно със заповедта) осъдително и изпълнително основание за парични вземания. Постулат в доктрината и практиката е, че интерес от осъдителен иск е налице тогава, когато ищецът твърди, че въз основа на изложените от него данни именно ответникът е материалноправно задължено към него лице. Тоест за да има интерес от иск за получаване на парична сума ищецът следва не само да предяви такъв петитум, но и да изложи съответни на него твърдения за дължимост, които ако бъдат доказани ще доведат до уважаване на иска. И обратно – ако се сочат твърдения, които при доказването им няма да доведат до уважаване на иска, той следва да счита с необоснован правен интерес. В допълнение към принципната правна постанова, актуалната съдебна практика акцентира и върху наличието на доказателства или доказателствени искания в исковата молба, които индикират за съответствие с твърденията на ищеца.

Съобразно чл.4 от приложимите за случая ОУ на ответника, „потребител” на електрическа енергия по смисъла на ОУ и следователно страна по всяко индивидуално правоотношение, е физическото или юридическото лице – собственик или ползвател на обекта, снабдяван от крайния снабдител с енергия през електроразпределителната мрежа, срещу възнаграждение. Тоест въпросното качество има собственикът, наемателят и всеки друг правен субект, упражняващ вещно или облигационно ползване върху самостоятелния обект, на конкретно за това правно основание. Само такъв „ползвател” е страната по индивидуалното правоотношение по доставка на ел. енергия срещу възнаграждение. Когато той загуби правното основание, което обуславя качеството му (прекрати договора си за наем на имота, прехвърли собствеността върху него и т.н.), той престава да е „потребител“ на ел. енергия за този обект. Поради което за задължения относно реално консумирана ел. енергия в същия обект, за последващ период, той никога не следва да дължи цената, просто защото няма правно основание за пасивната му материална легитимация. В този случай, ако в ОУ е предвидено задължение за уведомяване за промяна на партидата и то не е изпълнено, без съмнение ще следва предишният собственик или ползвател да носи отговорност. Но тя е друга – за вреди от неизпълнение на договорно задължение, съобразно чл.79, ал.1 ЗЗД и в обема по чл.82 ЗЗД, които следва да се докажат, но които никога не могат да са цената на потребеното от друго лице (нов собственик или ползвател) благо.

Мотивираната принципна правна постановка настоящият съдебен състав е поддържал еднозначно в своята практика през годините. Понастоящем е налице нова и актуална практика на ВКС по чл.290 ГПК по същия въпрос, в абсолютно същия смисъл – с Решение №205/28.02.2019г. по гр.д. №439/2018г. на 3-то ГО на ВКС, по допуснатия до касация материалноправен въпрос: Кой дължи цената за доставена ел. енергия след прехвърляне собствеността върху имота, е прието следното: Старият собственик не дължи цената за доставена до обекта енергия за периода, който следва изгубването на собствеността, а ако не е изпълнил свое задължение за уведомяване, той носи отговорност за вредите от това, но тя не се съизмерява със стойността на потребеното. Решението е подробно мотивирано.В този смисъл е и ТР №2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС.

Аналитично и съвместно разгледани горните две принципни постановки водят до извода, че за да е налице правен интерес от иск за заплащане на цената на потрибителски стоки или услуги (в т.ч. ел. енергия за битови нужди), следва да са въведени от ищеца конкретни твърдения за потребителското качество на ответника, в изяснения по-горе смисъл (собственик или вещен или облигационен ползвател на правно основание), както и логично следващо от това твърдение, че точно този клиент е потребил в имота си претендираното количество услуги.

В настоящия случай това не е така. Както се посочи, в първото о.с.з. и след това в уточняващата молба изрично се твърди, че в началото на потреблението и преди началото на фактурирането на процесните задължения, трето лице, което не е страна по заповедното производство и съответно не е ответник по исковото, е придобило собствеността върху процесния имот. За това още тук и дори на това основание искът срещу безспорния за ищеца и съда несобственик е лишен от правен интерес (изцяло в този смисъл е и Определение от 20.09.2019г. по ч.гр.д. №1678/2019г. на ВОС по напълно идентичен случай,с което е потвърдено идентично произнасяне на настоящия съдебен състав при идентични данни).

Нещо повече – в конкретния случай са представени данни от Службата по вписванията Варна, за прехвърлянето на имота в полза на третото лице, които не само потвърждават гореизложеното, но и доколкото са публични предпоставят и възможността ответникът надлежно да администрира партидата на имота, респ. при подаване на заявлението по чл.410 ГПК и предявяване на иска след това, да може да насочи претенцията си срещу процесуално легитимния ответник. Друг е въпросът, че както вече беше пояснено, правоотношението по консумация на ел. енегия възниква по силата на закона и придобиване качеството на потребител по чл.4 ОУ.

По тези причини в заключение съдебният състав намира, че за ищеца не е налице обоснован правен интерес да процесните суми за реално потребена ел. енергия от ответник, който доказано още преди исковия период на фактуриране е престанал да е собственик и така клиент за този имот. Ищецът може и следва да реализира правата си спрямо новия собственик, но в качеството му на главна страна, тоест на пряк ответник. Което от своя страна няма как да се случи в дело по чл.422 ГПК, поради субективните предели на производството, определени от самия кредитор, с подаване на заявлението по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК.

В обобщение производството по делото следва да се прекрати, на осн. чл.130 ГПК, и като резултат да се обезсили и издадената заповед, съгласно ТР на ВКС. А тъй като всички искания за привличане на трето лице и предявяване на обратен иск срещу него са функция и последица от допустим главен иск, то те няма как да се разгледат по делото, при недопустимо главно производство.

Воден от горното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА изцяло производството гр.д. 4789 по описа за 201. на ВРС, 9-ти с-в, на осн. чл.130 ГПК.

ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение №613/01.02.2019г., издадена по ч.гр.д. №1333/2019г. на ВРС

 ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от двете страни пред ОС – Варна в едноседмичен срок от получаване на съобщението.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:…………