РЕШЕНИЕ
№ 180
гр. Пловдив, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария Д. Личева Гургова
при участието на секретаря Мария Г. Христова
като разгледа докладваното от Мария Д. Личева Гургова Гражданско дело №
20225330105459 по описа за 2022 година
Производството е по обективно съединени искове с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът В. Б. Г. ЕГН **********, с адрес: гр. П.........., ул. „Х.....Г... П.............. в исковата си
молба против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК .............. със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2,
офис 40-46 и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК..........., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин № 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж
2, офис 40-46, иска от съда, да прогласи нищожността на Договор за паричен заем №
..................... сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Договор за
предоставяне на гаранция № ............. сключен между ищеца и „Файненшъл България“
ЕООД.
Твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за паричен
заем № .................. а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № ................. Твърди, че договореният фиксиран годишен лихвен
процент, в размер на 35% нарушава добрите нрави и внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. Счита, че нищожността на договорната лихва влече
нищожност на кредитната сделка. Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
а именно в договора да е разписан действителния размер на ГПР. Твърди, че действително
приложения ГПР бил различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил
1
потребителя, оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 40,77%, с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради
липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител,
било разход, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл.
19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в ГПР от 40,77% в разходите, които следвало да
извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата – поръчител. Невключването
му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в
кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Твърди се, че по договора за поръчителство сключен между длъжника и поръчителя,
длъжника не получавал никаква престация, като в тази връзка се твърди че имало
нарушаване на принципа на справедливост. По отношение на договора за предоставяне на
гаранция, намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на
Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след
като кредитната сделка била нищожна, договорът за гаранция бил лишен от правно
основание и не е породил правно действие.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, оспорва наведените доводи за нищожност на
договорите. Счита, че в закона няма ограничение на свободата на договора досежно размера
на договорната лихва. Сочи, че ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва,
съгласил се е с него, поради което не може да се приеме наличие на неравноправие и
нарушение на добрите нрави. Твърди, че не били нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че възнаграждението на дружеството гарант не било дължимо на
заемодателя и не било част от заемното правоотношение, поради което не следвало да се
включва в ГПР. Посочва, че възнаграждението на гаранта се дължало, независимо дали
отговорността на гаранта е ангажирана или не. Поддържа, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не изисква в договора да се посочи механизмът на пресмятане на ГПР. Излага, че в
договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не били
предвидени и уговорени допълнителни допускания. Твърди, че твърденията за
недействителност на договора за предоставяне на гаранция били неоснователни – договорът
за гаранция не противоречал на добрите нрави. Моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, оспорва наведените доводи за недействителност
на договора за предоставяне на гаранция. Счита, че договорът за гаранция не е в
противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Не счита, че престациите
са явно нееквивалентни. Твърди, че с предоставената гаранция, извършвал възмездна услуга
в полза на заемодателя, като договорът бил сключен по възлагане на ищеца, при условие за
получаване на възнаграждение. Излага, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на
договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП във вр. с
неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК е неотносимо към процесния договор, поради факта,
2
че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й са относими единствено и
само за договори за потребителски кредит, какъвто не бил процесният. Неоснователни били
твърденията на ищеца, че заемодателят поставил изискване в договора за паричен заем,
заемателя да сключи договор за предоставяне на поръчителство. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ............... бил сключен договор за
паричен заем № .................... по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя
парична сума в размер на 1 500,00 лева. Кредитът бил отпуснат при следните условия: на 22
седмични вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема 35 %, при ГПР 40,77 % и
общ размер на всички плащания 1 743,06 лева
Между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД пък бил сключен договор за предоставяне на
гаранция № .............. с който ищецът възлага на ответника да отговаря солидарно с него
пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по изпълнение на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем.
С оглед на това, между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД валидно правоотношение по договор
за гаранция за плащане в полза на кредитора, с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения.
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор - за предоставяне на
гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде
обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния
3
ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски
кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40,77 %, а фиксираната лихва е 35 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителят в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е
сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 1 743,06 лева. Наред с
това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (............., дори
със същия номер на договора ..............., бил сключен друг договор с трето за кредитното
правоотношение лице „Файненшъл България“ ЕООД, за гаранция, с който се обезпечава
задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се
дължи възнаграждение в размер на 1 160,94 лева. Именно в тази връзка двата договора не
само, че били свързани, но възнаграждението по единия (за поръчителството), е предвидено
да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).
Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият
договор става част от съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата и
оттук за договора за гаранция също следва да са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита
следва да се отчитат и договорките по договора за поръчителство. Казано по друг начин, в
договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от
договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която
така се явява част от договора за заем, като включена в съдържанието му и в погасителния
план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор - сам да си
осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от
заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да сключи договор за
гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не
означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че
то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява
значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем,
4
които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК, е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Според договора за кредит ГПР е 40,77 %, но това не е размерът на действителните разходи
за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия договор,
а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза
за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на
кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за поръчителство прикрива разходи, които
по естеството си следва да са включени в ГПР.
В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички
клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона,
са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по - нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП,
във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
5
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на почти половината от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се
генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни.
Оттук и двата иска се явяват основателни, като следва да се признае за установено, че
Договор за паричен заем № ............. сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
Договор за предоставяне на гаранция № .................. сключен между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД са нищожни.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК, следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят на ищеца
направени по делото разноски в общ размер на 119,73 лева за държавна такса по
предявените искове.
По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че
той се представлява безплатно от....... С. Н., което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.
С оглед на горното съдът намира, че на основание чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004
г., следва да осъди всеки ответниците да заплатят на ......... С. К. Н. адвокатско
възнаграждение в размер на по 300,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,
ЕИК ............... със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2, офис 40-46, от една страна и В. Б. Г. ЕГН
**********, с адрес: гр. П............, ул. „Х.... Г.... П............ С. Н., със съдебен адрес: гр.
П............ ул. „Й....Г.............. от друга, че Договор за паричен заем № ............. е нищожен на
основание чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ............със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин № 7, бул.
Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2, офис 40-46, от една страна и В. Б. Г. ЕГН
**********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Х... Г.... П... С. Н., със съдебен адрес: гр. П....., ул.
„Й.... Г.................. от друга, че Договор за предоставяне на гаранция № ........... е нищожен,
като уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК .............. със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2,
офис 40-46, да заплати на В. Б. Г. ЕГН **********, с адрес: гр. П............ ул. „Х... Г....
П.............. С. Н., със съдебен адрес: гр. П.........., ул. „Й...... Г.........., сумата от
69,73(шестдесет и девет лева и 73 ст.)лева, направени разноски по делото за държавна
такса.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ............. със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин № 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж
2, офис 40-46, да заплати на В. Б. Г. ЕГН **********, с адрес: гр. П............, ул. „Х.... Г....
П.................С. Н., със съдебен адрес: гр. П...., ул. „Й..... Г........., сумата от
50,00(петдесет)лева, направени разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ................., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2,
офис 40-46, да заплати на ..............С. К. Н. ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П.........,
ул. „Й..... Г............... сумата от 300(триста) лева, представляваща адвокатски хонорар по
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: .............. със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 -
46, да заплати на ........... С. К. Н. ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П..........., ул. „Й.....
Г............, сумата от 300(триста) лева, представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2
от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________
7