Р E
Ш Е Н И Е
№
07.09.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седми юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.
съдия ИВАН КИРИМОВ
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. Съдия
Иван Киримов в. гр. дело № 9530 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното
производство е образувано по въззивна жалба на
ответника Л.Е.М.С. чрез назначения особен представител адв.
П.Г. срещу решение от 29.07.2019 г., постановено по гр.д. № 69218/2016 г. по
описа на СРС, I Г.О. 35 състав /с отстранени очевидни фактически грешки с решение № 62524 от
10.03.2020 г., постановено по гр.д. № 69218/2016 г. на СРС, I Г.О., 35 състав/ в частта, в която Л.Е.М.С.
е осъден да заплати на С.П.З. на основание чл. 79, ал. 1, вр.
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД – сумата от 252 евро, представляваща неплатен наем за
периода 01.05.2016 г. – 13.05.2016 г.; на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД – сумата от 868,30 евро,
представляваща наем за периода 14.05.2016 г. – 26.06.2016 г.; на основание чл.
236, ал. 2 от ЗЗД – сумата от 2 479,70 евро – представляваща обезщетение
за периода 27.06.2016 г. – 31.10.2016 г.; на основание чл. 92 от ЗЗД – сумата
от 720 евро, представляваща неустойка за периода 10.05.2016 г. – 31.10.2016 г..
Искът за
заплащане на обезщетение е отхвърлен над уважения размер от 2 479,70 евро
до пълния претендиран размер от 3340 евро, като в
тази част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че постановеното решение е
недопустимо, тъй като липсва идентичност между имената на ответника по исковата
молба и на лицето, сочено за наемател в договора за наем. Отделно се претендира
недопустимост на решението, в частта, с която е уважен искът за сумата от
868,30 евро, представляваща неплатен наем за периода от 01.05.2016 г. –
13.05.2016 г., тъй като било постановено по непредявен иск. Поддържа и, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като
договорът за наем бил нищожен, поради невъзможен предмет – липсва
индивидуализация на вещта, която се отдава под наем. Оспорва се изводът на
първия съд, че по делото било безспорно установено, че процесният
договор е подписан от ответника. Намерен е за неправилен и изводът на съда, че
договорът за наем е прекратен с връчването на нотариална покана на 27.06.2016
г. Претендира, че по делото е останал спорен въпросът дали именно ответникът е
лицето ползвало имота за периода от 10.05.2016 г. до 31.10.2016 г., като в тази
връзка неправилно били кредитирани показанията на свидетеля Т.. При така
изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а в частта, в
която е уважен искът за сумата от 868,30 евро, представляваща неплатен наем за
периода от 01.05.2016 г. – 13.05.2016 г. да бъде обезсилено.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който оспорва същата. Намира
оплакването за недопустимост на решението за неоснователно. Твърди, че по
делото е установено, че имената и паспортните данни на ответника, които са посочени
в исковата молба и в договора за наем са идентични с имената и паспортните му
данни съдържащи се в издадените за това лице лични документи от МВР,
представени по делото от особения представител. Сочи, че описаният в процесния договор недвижим имот е индивидуализиран с
основните си характеристики. Намерени за неоснователни и останалите твърдения,
като са изложени подробни доводи. Претендира се потвърждаване на първоинстанционното решение.
Депозирана е въззивна жалба от ответника и срещу решение № 62524 от
10.03.2020 г., постановено по гр.д. № 69218/2016 г. на СРС, I Г.О., 25 състав по чл. 247 от ГПК,
със заявени доводи сходни с тези в първоначалната въззивна
жалба.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който оспорва същата.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното от фактическа страна:
По делото е
представен договор за наем от 27.08.2015 г. между С.П.З. - наемодател и Л. И.
М. С., с паспорт № *****, издаден на *****г., роден на *** г. в гр. Синт Никлас, Белгия – наемател, с предмет: наемодателят
предоставя на наемателя за временно и възмездно ползване в срок от 3 /три/
години, следния свой собствен недвижим имот, а именно вилна сграда, находяща се в гр. Банкя, в СО район Банкя, със застроена
площ от 61,50 кв.м. и пристройка към вилната сграда – самостоятелна масивна на
един етаж със застроена площ от 48 кв.м., заедно с дворното място, в което са
построени, цялото с площ от 873 кв.м., който ще се ползва за живеене. Съгласно
чл. 1, т. 2 при сключването на договора се оформя приемно – предавателен
протокол /Приложение 1/, неразделна част от договора, в който се описва
състоянието на имота, мебелировката и друг интериор. Уговорена е наемна цена от
600 евро, която следва да бъде заплащана с тримесечна предплата за периода от
01.10.2015 г. до 30.09.2018 г.. В чл. 2, т. 4 от договора е предвидено, че
наемателят дължи неустойка в размер на 1.0 % от същия за всеки просрочен ден,
но за не повече от 20 /двадесет/ дни. След изтичането на този срок наемодателят
има право да прекрати договора едностранно. Съгласно чл. 3, т. 4 от договора
наемателят се задължава да предаде наетия имот с изтичане на срока или
прекратяване на договора.
Представена е
покана до ответника, връчена на последния на 13.05.2016 г., съгласно която процесния договор се счита прекратен на основание чл. 2.4
от същия и влиза в сила незабавно. Отправена е покана да бъде уредено връщането
на имота.
Представена е
нотариална покана от 07.06.2016 г. от ищцата до ответника, съгласно която
последният е поканен в седем дневен срок от получаване на същата да напусне процесния имот. Поканата е връчена на ответника на
27.06.2016 г.
Представен е
протокол от 31.10.2016 г. между ищцата и ответника, съгласно който на
посочената дата е предадено владението на недвижим имот, находящ
се в гр. Банкя, „*****от наемателя на наемодателя. Протоколът носи подписите на
страните.
По делото е
представено удостоверение от МВР – Дирекция „Миграция“ 536400-19328/06.11.2018
г., съгласно което С. Л.Е.М е роден на *** г., гражданство Белгия, с ЛН *****,
продължително пребиваващ в Р. България гражданин на ЕС от *****г. до *****г..
Лицето има регистрации със следните национални паспорти *****,
издаден от Белгия на *****г., валиден до *****г.
Представен е
нотариален акт за продажба на недвижим имот № 34, том I, рег. № 551, дело № 35 от 2008 г.,
съгласно който З.К.и Ц.К.продават на С.З. Урегулиран поземлен имот с площ от
873 кв.м. по нотариален акт, а по скица – 972 кв.м. ,представляващ УПИ II – 1461 от кв. 8по плана на в.з.
Банкя, заедно с построените върху това място сгради, а именно вилна сграда, находяща се в гр. Банкя, СО район Банкя, със застроена площ
от 61,50 кв.м. и постройка към вилната сграда – самостоятелна масивна на един
етаж със застроена площ от 48 кв.м.
Представено е
удостоверение от ГИС – София, изх. № 94-00-4193/08.11.2018 г. съгласно което
поземлен имот с идентификатор 02659.2191.1461 в кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД – 18-13 от 17.01.2012 г. на
изпълнителния директор на АГКК, стар номер УПИ – II-1461, кв. 8 по плана на м. „Вилна
Зона гр. Банкя“, заедно с построените в него сгради, находящи
се на ул. „Гео Милев“, гр. Банкя, район Банкя – Столична община, имат следния
настоящ адрес ***.
Разпитан е
свидетелят Т., от чиито показания се установява, че процесният
имот е бил нает, като в един момент наемателят отказал да си плаща наема.
Свидетелят не познавал наемателят лично. Сочи, че до ответника била изпратена
покана за доброволно изпълнение, която била получена. Не знае кога ответника е
освободил имота – приблизително есента на същата година. Настоящата инстанция
кредитира показанията на свидетеля, доколкото същите са последователни и логични
и се подкрепят от останалия доказателствен материал.
По делото е
назначена съдебно-почеркова екпертиза,
заключението по която настоящата инстанция кредитира, тъй като е отговорено на поставените задачи, от компетентно вещо лице
в съответната област. Съгласно заключението подписите положени в долната средна
част на всеки лист и на последния лист срещу „наемател“ в оригинала на Договор
за наем от 27.08.2015 г. най-вероятно са положени от ответника. Категорично
заключение не може да бъде дадено, поради недостатъчен в количествено и
качествено отношение сравнителен материал.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК от легитимирано лице срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба за недопустимост на
производството. Въпросът дали посоченият в исковата молба ответник е идентичен
със страната по облигационното правоотношение е въпрос свързан с материалната
легитимация да отговаря по предявените искове, а не на процесуална такава.
Неоснователно е и оплакването за недопустимост на решението, в частта, в която
е уважен искът за сумата от 868, 30 лева по иска с правно основание чл. 232,
ал. 2 от ЗЗД, доколкото с решение № 62524 от 10.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 69218/2016 г. на СРС, I Г.О., 35 състав е отстранена допуснатата очевидна фактическа
грешка и е посочен правилния период, за който се присъжда посочената сума, а
именно 14.05.2016 г. – 26.06.2016 г., какъвто иск е предявен в настоящото проиводство.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са
искове с правно основание чл. 232,
ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 79 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД.
Договорът за наем представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото
сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните
волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и
заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включва в неговия фактически
състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да
възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, респ.
за заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят следва да
предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основното
задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му
предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок,
а за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати
уговореното наемно възнаграждение, респ. сторените за ползването на наетата вещ
разноски; 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение; 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок
на ползване.
В
случая, след анализ на събрания по делото доказателствен
материал, безспорно се установи, че ответникът е страна – наемател по процесния договор, както и че процесният
имот му е бил предаден за ползване съобразно уговореното. В тази връзка
неоснователни са възраженията във въззивната жалба,
че ответникът и наемателят по договора не са едно и също лице. Видно от самия
договор е, че наемателят – посочен като Л. И. М. С., освен чрез имената си е
индивидуализиран и чрез други свои данни, а именно – номер на паспорт № *****, издаден на *****г. роден на *****г. в гр.
Синт Никлас, Белгия. Същите напълно кореспондират с
данните посочени в удостоверени от МВР – Дирекция „Миграция“, в което е
посочено лице с имена С. Л.Е.М. Действително е налице различие в едно от
имената, доколкото в договора е посочено Л. И. М. С., а в удостоверението Л. Е. М. С., но доколкото всички останали идентифициращи
признаци са еднакви, то няма съмнение, че става въпрос за едно и също лице.
Неоснователно е оплакването, че по делото не се установяло ответникът да
е ползвал имота. По делото се събраха доказателства – протокол от 31.10.2016 г.
/неоспорен от ответника/, нотариална покана от 07.06.2016 г., както и
показанията на свидетеля Т., от които се установява, че именно ответникът,
който е и страна по сключения договор за наем от 28.08.2015 г. е използвал процесния имот през процесния
период. В тази връзка следва да се посочи, че договорът за наем е консенсуален и неформален договор, като сключването и
изпълнението му може да се доказва със всички доказателствени
средства. Действително назначената по делото съдебно-почеркова
експертиза не дава категоричен отговор на въпроса дали ответникът е подписал процесния договор, но сключването му и ползването на процесните имоти от негова страна се доказа от останалия по
делото доказателствен материал.
Неоснователно е оплакването във въззивната
жалба, че договорът за наем бил нищожен, поради невъзможен предмет. По делото
се събраха доказателства, че описаният в договора за наем недвижим имот е
идентичен с имот описан в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 34, том I, рег. № 551, дело № 35 от 2008 г. и
идентичен с този посочен в удостоверение от ГИС – София, изх. №
94-00-4193/08.11.2018 г., съгласно, който пък е с настоящ адрес ***. Именно
това е и адресът посочен в протокол от 31.10.2016 г., с който се удостоверява
предаването на процесния имот от наемодателят –
ответник на ищцата – наемател. Следва да се посочи, че невъзможен предмет,
което е основание за нищожност на договора, ще е налице тогава когато липсва
обектът на правоотношението / в този смисъл р. № 725 от 04.11.2008 г. по т.д. №
163/2008 г. на ВКС II т.о./. В случая категорично се установи, че недвижимият имот
предмет на процесния договор е съществувал в
обективната действителност към момента на сключването му, както и че същият е
бил ползван по предназначение от ответника.
При
изложените съображения следва извод, че по делото безспорно се доказа наличието
на наемно правоотношение, като ответникът не е изпълнил задължението си за
заплащане на наемни суми за периода от 01.05.2016 г. до 26.06.2016 г. когато
договорът е бил прекратен, поради което и същите са дължими от него в размер на
1120,30 евро.
Доколкото въззивникът е подал бланкетна въззивна жалба, относно правилността на обжалваното решение
в частта за исковете касаещи присъждането на обезщетение за ползване на имота
след прекратяване на договора за наем (чл. 236, ал.
2 от ЗЗД) и претенцията на ищеца за заплащане на неустойка на
основание чл. 92 от ЗЗД, въззивната проверка следва
да се ограничи до въпросите, за които въззивната
съдебна инстанция следва да следи служебно – а именно за неговата валидност и
допустимост, както и за нарушени императивни материалноправни
норми. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения на такива норми в тази
част на решението, поради което намира, че първоинстанционното
съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено относно присъдените суми
от 2479,70 евро - обезщетение за ползване на имота след прекратяване договора
за наем за периода 27.06.2016 г. - 31.10.2016 г. и 720 евро неустойка за период
от 10.05.2016 г. до 31.10.2016 г.
При този
изход на спора, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Разноски във въззивното производство
С оглед
изхода на спора, право на разноски има въззиваемият.
Същият претендира разноски в размер на 783,80 лева за адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция. По делото са представени
доказателство за извършване на същите, поради което искането следва да бъде
уважено.
Мотивиран от
изложеното Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 29.07.2019 г., постановено по гр.д. № 69218/2016 г. по описа на СРС,
I Г.О. 35
състав /с отстранени
очевидни фактически грешки с решение № 62524 от 10.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 69218/2016 г. на СРС, I Г.О., 35 състав/ в частта, в която Л.Е.М.С. е осъден да
заплати на С.П.З. на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл.
232, ал. 2 от ЗЗД – сумата от 252 евро, представляваща неплатен наем за периода
01.05.2016 г. – 13.05.2016 г.; на основание чл. 79, ал. 1, вр.
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД – сумата от 868,30 евро, представляваща наем за периода
14.05.2016 г. – 26.06.2016 г.; на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД – сумата от
2 479,70 евро – представляваща обезщетение за периода 27.06.2016 г. –
31.10.2016 г.; на основание чл. 92 от ЗЗД – сумата от 720 евро, представляваща
неустойка за периода 10.05.2016 г. – 31.10.2016 г..
Решението е
влязло в сила в частта, с която искът по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е отхвърлен над
уважения размер от 2 479,70 евро до пълния претендиран
размер от 3340 евро, като необжалвано.
ОСЪЖДА Л.Е.М.С.,
с паспорт № *****, издаден на *****г., роден на *****г., ЛНЧ ********** да
заплати на С.П.З., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 783,80 лева сторени пред въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.