Р Е Ш Е Н И Е № 156
гр. Пловдив, 29.07.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, втори наказателен състав, в открито съдебно заседание на дeвети юли през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при участието на
секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА и в присъствието на прокурор СВЕТЛОЗАР ЛАЗАРОВ, като
разгледа докладваното от съдия Антонова НОХД
/В/ № 309 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК.
С присъда № 259 от 15.11.2018 г. по НОХД № 2063/2017 г. на Районен съд –
Пловдив, ХХVІ н. с. осъденият Л.Н. е бил признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 1 и 4 б. а вр. ал. 1 б. б вр. чл. 342,
ал. 1 от НК, за което му е било наложено наказание пет години лишаване от свобода при първоначален общ
режим.
С решение № 69 от 26.03.2019 г. по ВНОХД № 155/2019 г. на Окръжен съд –
Пловдив присъдата на първата инстанция е била потвърдена.
На 23.05.2019 г. е било депозирано искане от
осъдения. на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В него се сочи, че са били
допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като
се релевират всички такива по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК.
Претендира се за възобновяване на производството по делото и оправдаване на
подсъдимия по обвинението, алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане
или намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода.
В съдебно заседание пред настоящия съд се поддържат
всички наведени доводи от страна на адв. Н.С.. Релевира се искането да се
отмени по реда на възобновяването на решението на окръжния съд, с което е
потвърдена присъдата на районния съд.
В съдебно заседание пред съда по възобновяване осъденият
поддържа изцяло доводите на своя защитник.
Прокурорът от Апелативна прокуратура – Пловдив
застъпва становище за частична основателност на искането, като намира че молбата
за възобновяване на производството по делото следва да бъде уважена във връзка
с доводите за съществени процесуални нарушения, свързани с правната
квалификация на деянието.
В последната си дума осъденият моли съда да уважи
искането за възобновяване.
Настоящият съдебен състав счита, че искането на осъдения за ревизия на
цитирания съдебен акт е процесуално допустимо, тъй като е подадено от надлежно легитимирана
страна по смисъла на чл. 420, ал. 2 от НПК срещу съдебен акт, подлежащ на
възобновяване, съгласно визираните в разпоредбата на чл. 419, ал. 1 от НПК, в шестмесечния
срок по чл. 421, ал. 3 от НПК, за искания на осъденото лице.
Разгледано по същество, искането на осъдения е частично основателно по
следните съображения.
С присъда № 259 от 15.11.2018 г. осъденият Л.Л.Н.
бил признат за ВИНОВЕН за това, че на 09.10.2016 г. в землището на град *, обл.
*на път ІІІ – 6062, км. 8 + 500, при управление на моторно превозно средство –
лек автомобил марка „*“ с рег. № *, е нарушил следните правила за движение:
-
чл. 5, ал. 3, т. 1 от Закона за
движение по пътищата – на водача на пътно превозно средство е забранено да
управлява пътно превозно средство под въздействие на алкохол, наркотици или
други упойващи вещества;
-
чл. 20, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата - Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват.
-
чл. 20, ал. 2 от Закона за
движение по пътищата - Водачите на пътните превозни средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост
да спрат, когато възникне опасност за движението.
-
чл. 150 от Закона за движение
по пътищата - Всяко пътно превозно средство, което участва в движението по
пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от
правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно и се управлява
от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно
средство по време на обучението му по реда на Наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3
и при провеждането на изпита за придобиване на правоспособност по реда на
наредбата по чл. 152, ал. 1 т. 4.
-
чл. 150а, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата – „За да управлява моторно превозно средство, водачът
трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към
която спада, управляваното от него превозно средство.
-
чл. 3, т. 1 и т. 2 от ППЗДвП -
/Правилник за прилагане на закона за движение по пътищата/ - „Участниците в
движението са длъжни: - да спазват правилата за движение; да пази живота и
здравето на хората“
-
чл. 4 от ППЗДвП - /Правилник за
прилагане на закона за движение по пътищата/ - „Водачът на моторно превозно
средство трябва да притежава свидетелство за управление валидно за категорията
на моторното превозно средство, което управлява, като по непредпазливост е
причинил на Д.Г.В. с ЕГН: ********** средни телесни повреди изразяващи се в:
счупване на телата на втори и седми шийни прешлени, както и на израстъците на
седми шиен прешлен, с разкъсване на междупрешленните дискове и на ниво между
пети и шести шийни и на шести и седми шийни прешлени, с наличие на херния на
диска между пети и шести шийни прешлени – довело трайно затрудняването на
движението на врата и постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота;
счупване на лявата малка пищялна кост – довела до трайно затрудняване на
движенията на левия долен крайник; счупване на дъгата на дясната ябълчена кост
– довело до счупване на челюст, като деецът е извършил деянието в пияно
състояние – управлявал е с концентрация на алкохол в кръвта си – 2,26 на хиляда
установено по надлежния ред- с техническо средство – „Алкотест Дрегер 7510“ с
фабр. № ARBA 0079 и е управлявал без да има необходимата правоспособност,
поради което и на основание чл. 343 ал. 3 пр. 1 и пр. 5 б. “а“ вр. с ал. 1 б. “б“
вр. с чл. 342 ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК е бил осъден на ПЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ
ОТ СВОБОДА.
На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС първият
съд е постановил така наложеното наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ПЕТ ГОДИНИ да бъде ИЗТЪРПЯНО при ПЪРВОНАЧАЛЕН ОБЩ РЕЖИМ.
На осн. чл. 189, ал. 3 НПК е ОСЪДИЛ Л.Л.Н. да
заплати по сметка на ОД на МВР гр. Пловдив направените разноски по делото в
размер на 358,24 лева, както и по сметка на РС – Пловдив сумата от 20 лева.
С решение № 69 от 26.03.2019 г. по ВНОХД №
155/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд присъдата на първата инстанция
е била изцяло потвърдена, като съдебният акт на въззивния съд като необжалваем
е влязъл в законна сила на същата дата.
Следва предварително да се каже, че
от съдържанието на искането за възобновяване се извежда претенция на осъдения
за възобновяване на приключилите дела на инстанциите с позоваване на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК –
поради допуснати съществени нарушения, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2
и т. 3 от НПК. Част от оплакванията могат да се квалифицират като такива за необоснованост на приетите
фактически положения. Оплакванията за необоснованост, обаче, не кореспондират
със специфичните характеристики на настоящото производство - способ за извънреден контрол на наказателните дела, при
който необосноваността на съдебните
актове не е самостоятелно касационно основание. При това положение, наведените
в тази насока доводи могат да се обсъждат единствено на плоскостта на претенции
за допуснати съществени пропуски относно начина на формиране на вътрешното
убеждение на инстанциите по същество.
Не могат да бъдат споделени доводите на осъдения,
изразени в подадената до съда по възобновяване молба, че присъдата на първия
съд е била постановена при непълнота на доказателствата, необоснована с оглед
на събраните доказателства, както и при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата,
рефлектирало и върху крайния съдебен акт на първата инстанция и решението на
въззивния съд. На първо място се сочи, че инстанциите са
игнорирали данните за наличието на свидетел, разпитан за първи път в съдебното
производство, който обявил, че не осъденият, а той управлявал автомобила. Прави
се оплакване, че неправилно приели за годно доказателствено средство
обвинителните показания на пострадалия В., който бил заинтересован от изхода на
делото, ползвали и противоречивите показания на свид. П., както и тези на
полицейските служители М.,Л., Д. и О., макар последните трима да не били
очевидци на настъпилото ПТП. Неправилно бил ценен и съставеният АУАН, срещу
който осъденият не възразил на момента. Освен това, според осъдения, след като
в ПТП участвал негов автомобил, ясно било защо подсъдимият и брат му решили да
помогнат на пострадалия. Според защитата, обясненията на осъдения в случая били
и доказателствено средство, тъй като се явявали подкрепени от показанията на
свидетелите И.В. и П.И.пред първия съд. Последният дори декларирал, че той е
управлявал автомобила по време на пътния инцидент и бил „готов да понесе наказателната отговорност за причиненото непредпазливо
деяние“. Прави се оплакване, че тези показания били несправедливо
игнорирани, а по време на разпита на свид. И., първият съд проявил
предубеденост, отразявайки изрично в протокола и емоционалното състояние на
свидетеля, което било „преувеличено като
притеснение и треперене“, за да приеме по-късно в мотивите си, че
депозираните от свид. И.показания били недостовени и нелогични. С тези си
действия съдът бил нарушил правото на Л.Н. на справедлив процес от непредубеден
съдебен състав.
Настоящият съд не намира, че е налице
претендираната липса на оценка за достоверност на доказателствените средства от
страна на двете инстанции по същество. При прочит на мотивите към присъдата на
първия съд и потвърдителното решение на ПОС, в което е налице и обстоен
собствен прочит на всички данни по делото, може да се каже, че районният и
окръжният съд са извършили съвкупно обсъждане на доказателствата чрез подробен анализ
на смисъла и значението на всяко едно от тях по отделно и в логическа връзка
помежду им. Не се наблюдава претендираното пред настоящия съд едностранчиво и
тенденциозно отношение към материалите по делото, като срещу ползваните от
първия съд „преувеличени“ констатации в протоколите не са постъпили възражения
в срока по чл. 312, ал. 1 от НПК за поправки
и допълнения, поради което страните са били съгласни с него. Отделно от
това не намира опора в материалите по делото и твърдението, че инстанциите са
се позовали единствено на емоционалното състояние на свидетеля, за да отхвърлят
достоверността на неговите показания, чрез които се самообвинява. Оплакванията за съществено нарушение на
процесуалните правила при проверка и обсъждане на събраните доказателства не
намират подкрепа в данните по делото, тъй като съдилищата по същество са
изпълнили задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Взели са решенията
си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване
на всички обстоятелства по делото, като са се ръководили изцяло от закона. Първоинстанционният съд е направил обстоен анализ
на гласните доказателствени средства /показания на всички свидетели,
включително и тези на пострадалия, анализирал е и обясненията подсъдимия/. Били
са обсъдени и аргументите на защитата дали друг се явява автор на деянието,
като мотивирано не са били споделени доводите, че свидетелят И., който не бил
установен по време на досъдебното производство и известно време след внасяне на
материалите от същото с обвинителен акт в съда, би могъл да бъде свързан с
авторството на деянието. Подобна възможност е била отхвърлена по категоричен
начин на база на останалата доказателствена маса в противната насока. Видно от материалите по делото съдилищата са изпълнили
всички свои задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 305 от НПК и чл. 339
от НПК, като са изложили подробни мотиви за обективната и субективна страна на
деянието. Даден е бил и отговор на всеки един от изтъкнатите доводи. ПРС и ПОС, респективно в мотивите към присъдата и
решението, са коментирали наведените възражения за събраните доказателства и тяхната
преценка във връзка с обективната и субективна съставомерност на изпълнителното
деяние, предмет на обвинението спрямо осъдения. Въззивната инстанция - ПОС,
сезирана с жалба на осъдения е възприела изцяло фактическата обстановка, приета
за установена от първия съд. Мотивирано е приела и доказателственият анализ на районния
съд във връзка с фактическите констатации в мотивите на този съд. Освен оценката
на доказателствената дейност на първата инстанция, въззивният съд е отговорил подробно
и на доводите на защитата за наличието на доказателствен дефицит във връзка с
авторството на престъплението като ги е отхвърлил аргументирано. В посочения вече
по-горе смисъл, първата и въззивната инстанция са отчели всички възможности за
проява на субективизъм от страна на пострадалия и свидетелите, включително и в
тези на свид. И., който е бил изслушан за първи път в съдебното производство.
Инстанциите са се аргументирали и защо не дават вяра на заявеното от свид. И.В.в
хода на съдебното следствие, а на неговите показания от досъдебното
производство, което са сторили не декларативно, а при съпоставката на
последните с всички данни по делото. Посочили са и защо
дават вяра на едни и не кредитират други доказателства, като по този начин са
обсъдили и възраженията на защитата. В тази връзка са се позовали на
показанията на разпитани лица, които са се отзовали непосредствено до
авариралия след ПТП автомобил на осъдения с цел да окажат помощ или да
отработят ПТП, ползвали са експертното познание на вещите лица, протокола за
оглед на местопроизшествие и веществените доказателства по делото, като не се
установяват непълноти и логически несъответствия.
Предвид изложеното настоящият
състав счита, че не са допуснати твърдените от защитата съществени нарушения на
процесуалните правила, отнасящи се до начина на формиране на вътрешното
убеждение на въззивната инстанция и първия съд.
По доводите за нарушение на
материалния закон:
Съдът по възобновяване установи,
че инстанциите са приложили правилно материалния закон, квалифицирайки деянието
на подсъдимия като престъпление по чл. чл. 343, ал. 3,
предл. 1 и 4 б. „а“ вр. ал. 1 б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В
същото време следва да бъдат коригирани изводите им относно правилата за
движение, които запълват състава на бланкетната норма на чл. 343 от НК.
Споделяйки изцяло изводите на първия съд, окръжният е приел, че водачът не е
спазил изискванията на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1, чл.20, ал. 2,
изр. 1 и изр. 2 от ЗДвП, чл. 150 от ЗДвП, чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, чл. 3, т. 1
и т. 2 от ППЗДвП и чл. 4 от ППЗДвП, защото е управлявал автомобила след
употреба на алкохол, без свидетелство за правоуправление и е изгубил контрола
върху превозното средство, като при възникването на непредвидима опасност за
движението, не намалил скоростта на движението и не спрял.
По отношение на нарушението на
чл. 20, ал. 2, изр. 1 от НК инстанциите не могат да бъдат упрекнати. Съгласно
приетите от тях факти подсъдимият се е движел извън населено място с около 92
км/ч при максимално допустима скорост за конкретните пътни условия от 78 км/ч.,
тъй като деецът се движел с лекия си
автомобил в тъмно време на светлините на фаровете си /къси светлини/, но при
установената от него скорост от около 92 км/ч той не възприел движещата се по платното
за движение мултикултиватор и го блъснал в следствие на което пострадал
управляващият го собственик. С оглед заключението на автотехническата
експертиза, посочената скорост на движение е била приета за доказано
несъобразена с конкретните пътни условия, защото светлините на фаровете са
осветявали пространство по-малко от опасната зона при установената от
подсъдимия скорост на движение на автомобила. Дължината на пълния спирачен път
/опасна зона/ при движението на лек автомобил „*“в конкретната пътно-климатична
обстановка е била изчислена на 95,74 метра при средна дължина на осветената
зона пред автомобила 70-80 метра на къси светлини, а на дълги - 150 метра /л.
99-100 от досъд. пр., заключение на приетата АТЕ/. Максималната скорост на
лекия автомобил при движение на къси светлини, при която водачът би имал
техническа възможност да спре преди да измине разстоянието на осветената зона
пред автомобила е била определена на 75 метра – дължина на разстояние на
осветената зона от късите светлини. В случа технически съобразената скорост на
движение на лекия автомобил с атмосферните условия е била 78 км/ч., поради
което скоростта на движение от 92 км/ч е била посочена като технически
несъобразена в конкретната пътно-климатична обстановка при движение на къси
светлини. Самоходната машина на пострадалия не е навлязла отведнъж на платното
да движение, а се движела със скорост 5 км/ч по посоката на движение на
автомобила и ако скоростта на движение е била съобразена с осветеността,
подсъдимият не би се поставил в положение да не направи нищо за движещия се
пред него мултикултиватор и управляващото го лице. Когато водачът се движи на
къси светлини, величината на скоростта е несъобразена с конкретните пътни
условия, щом като не може да възприеме едно пътно препятствие и да преустанови
движението в осветеното пространство напред. В случая съобразената скорост е
била определена въз основа на обективни критерии, според съществуващите
затруднения в пътната обстановка, като колкото повече са отрицателните фактори,
влияещи на величината на скоростта, толкова тя трябва да бъде по-ниска. Посочено
било също така, че водачът на превозното средство – лек автомобил е бил наясно
с наличието на тези неблагоприятни за движението фактори и е следвало да се
съобразява с тях, като намали скоростта на движение, за да бъде движението му
по пътя безопасно. В конкретния случай деецът не е съобразил конкретните пътни
условия, защото е управлявал автомобила си при намалена видимост, като е
установил опасна зона, по-голяма от разстоянието на осветеност. Така той сам се
поставя в положение да не може да направи нищо, когато в осветената от фаровете
зона възприеме пътно препятствие, защото то във всички случаи се явява в
неговата опасна зона за спиране, а и деецът е бил в пияно състояние и
неправоспособен. Следва да се посочи, че съгласно ППВС № 1 от 17.01.1983 г. по
н. д. № 8/82 г. престъплението по чл. 343 от НК се осъществява по
непредпазливост – несъзнавана или съзнавана, а умишленото или непредпазливо
нарушение на правилата за движение, не се отразява върху формата на вината, а
върху степента на същата и размера на наказанието. Цитираното ППВС се явява от
значение и за приетото от инстанциите, че деецът се е намирал в пияно
състояние, тъй като по време на произшествието в кръвта му е била отчетена
алкохолна концентрация над 0,50 промила, като при пияно състояние законът не
изисква да е налице причинна връзка между същото и допуснатите нарушения на
правилата за движение.
Инстанциите са приели, че от субективна страна деянието е
извършено при форма на вината несъзнавана непредпазливост /небрежност/, тъй
като деецът не е предвиждал настъпването на престъпните последици, но е бил длъжен
и е могъл да ги предвиди след като е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2, изр.
1 от ЗДвП. Възможността за предвиждане на резултата предвид конкретните
обективни условия при осъществяване на деянието и от индивидуалните особености
на личността на дееца е била налице. Осъденият е могъл да предвиди, че
нарушавайки правилото да движение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, е възможно
настъпването на пътно-транспортно произшествие и причиняването на
общественоопасни последици, като е възприемал обективните критерии, които
пътната обстановка съдържа, имал обща представа за действията си и възможните
опасности. Деецът е нарушил посоченото правило, гарантиращо безопасността на
движението, без да са били установени данни да е осъзнал пътната ситуация като
такава при която настъпването на ПТП е било неизбежно.
Различно е положението с останалите правила за движение, за които е
ангажирана наказателната отговорност на осъдения.
Първото от тях – по чл. 5, ал. 3,
т. 1 ЗДвП въвежда обща забрана за управление на МПС след употреба на алкохол. В
конкретния случай подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на деянието
в пияно състояние, поради което употребата на алкохол се явява елемент от
състава на престъплението по чл. 343, ал. 3 НК. Видно от цитираното ППВС № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/82 г.
престъплението по чл. 343 от НК се осъществява по непредпазливост – несъзнавана
или съзнавана, а умишленото или непредпазливо нарушение на правилата за
движение, за експлоатация или изискванията за добро качество на ремонта не се
отразява върху формата на вината, а върху степента на същата и размера на
наказанието. Цитираното ППВС се явява от значение и за приетото от първия съд,
че деецът се е намирал в пияно състояние, тъй като по време на произшествието в
кръвта му е била отчетена алкохолна концентрация над 0,50 промила, като при
пияно състояние законът не изисква да е налице причинна връзка между същото и
допуснатите нарушения на правилата за движение. Законодателят не изисква
да съществува причинна връзка между употребата на алкохол и настъпилия
съставомерен резултат, нито между него и останалите нарушения на правилата за
движение, поради което такава не е била изследвана в хода на съдебното
следствие.
Що се отнася до задължението на
водачите да контролират непрекъснато управляваните от тях превозни средства, инстанциите
не са съобразили, че деецът ще отговаря за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП,
ако загубата на контрол е по причина, стояща извън скоростта. Когато
невъзможността за контрол върху превозното средство се намира във връзка с
нарушение на режима на скоростта, отговорността следва да бъде ангажирана за
нарушение на правилата за скоростта. Правилата на изр. 1 и изр. 2 на ал. 2 на
чл. 20 от ЗДвП се намират помежду си в конкуренция, така както в теорията и
практиката, е прието и съотношението на разпоредбите на чл. 21 и чл. 20, ал. 2
от ЗДвП. В този смисъл например решение № 510 от 14.11.2008 г. по н. д.
485/2008 г. на ВКС, ІІ н. о., решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. №
539/2014 г. на ВКС, ІІ н. о. и др. Останалите правила също не могат да се вменят във вина на
подсъдимия. В конкретния случай разпоредбите
на чл. 150 от ЗДвП, чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП и чл. 4 от ППЗДвП, които са
свързани все с въведено от законодателя самостоятелно квалифициращо обвинението
обстоятелство, посоченото в обвинението, че деецът е управлявал моторно
превозно средство без да има необходимата правоспособност, не могат да бъдат и отделни
нарушения по ЗДвП. Правилата за поведение, визирани в разпоредбата на чл. 3, т.
1 и т. 2 от ППЗДвП са твърде общи, за да се свържат с предявеното му обвинение,
което налага оправдаването му за това, че при допускането на
пътно-транспортното произшествие подсъдимият е нарушил и тези правила
за движение по пътищата. Горното дава основание за частично оправдаване
на осъдения.
По доводите за явна
несправедливост на наказанието:
Следва да бъдат съобразени констатациите,
че е било допуснато нарушение единствено на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не
и на останалите инкриминирани разпоредби, както и възприетото от инстанциите за
степента на формата на вината на подсъдимия, наред с отчетеното от тях оказване
на финансова помощ за лечението на пострадалия и то в немалък размер /около
10 000 лева/, поради което настоящият съдебен състав намери, че са налице
основания за изменение на съдебните актове и в санкционната им част. Аргументът
на защитата в подкрепа на твърдението за явна несправедливост на наложеното
наказание, свързан със съпричиняване от страна на пострадалия, който се движел
по пътищата, отворени за обществено ползване със самоходна машина в нарушение
на разпоредбите на Наредба № 15 от 07.04.2008 г. за реда за движение по
пътищата, отворени за обществено ползване на колесни трактори, тракторни
ремаркета и друга самоходна техника, регистрирана съгласно Закона за
регистрация и контрол на земеделска и горска техника, не са били описани от
съдилищата по фактите, а настоящата извънредна инстанция се произнася в рамките
на приетото за установено от тях и не може да приема нови фактически положения.
При липсата на съответна фактология, че движението на самоходната машина по
пътищата, отворени за обществено ползване, не е било извършвано по изключение и
при наличието на селскостопански или горски пътища при придвижване до или от
мястото за работа по смисъла на чл. 1, ал. 2 от цитираната Наредба или при в хипотезата
на видимост до 50 метра по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредбата, настоящият
съд не би могъл да направи правен извод за подобно съпричиняване от страна на
пострадалия и да уважи искането за намаляване на наказанието на това основание.
От друга страна предходните осъждания на подсъдимия и фактът, че настоящото
деяние е в сферата на транспорта, а Н. вече е бил осъждан за транспортно престъпление
по чл. 343б, ал. 1 по НК, което изключва характера на деянието като инцидентно,
трикратното надхвърляне на минималната алкохолна концентрация, необходима за
наличието на квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3, предл. 1 от НК, осъществяването
му при две по-тежко квалифициращи го обстоятелства и предходните осъждания на
дееца, подкрепят констатациите, че подсъдимият е личност с висока степен на
обществена опасност и за поправянето и превъзпитанието му е необходимо той да
бъде изолиран от обществото.
Във връзка с доводите за явна
несправедливост на наказанието, следва да се каже, че определянето му не е
чисто механичен процес, при който математически се изчислява съотношението на
смекчаващи и отегчаващи вината и отговорността обстоятелства. Възможно е
отделни обстоятелства да имат значително по-голяма относителна тежест спрямо други.
По въпроса за определяне на наказанието от инстанциите в рамките на приетите от
тях факти, съдът по възобновяване намира, че наложеното наказание е несправедливо
отмерено, тъй като е наложено към максимума при посочен пълен превес на
отегчаващи отговорността обстоятелства, а реално е налице баланс на смекчаващи
и отегчаващи отговорността обстоятелства. Неправилно са игнорирани смекчаващи
обстоятелства и е било посочено като отегчаващо обстоятелство такова, което не
съществува и е недопустимо да се наслагва в изложения вече смисъл във връзка с
приетото по-горе, че подсъдимият е нарушил само чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а
не всички изброени от инстанциите правила за движението във връзка с
престъплението. Така следва да отпадне едно от отчетените на плоскостта на
отегчаващите отговорността обстоятелства. Действително следва да се прецени относителната
тежест на допуснатото нарушение на правилата за движение - несъбразена скорост,
както и установеното наличие на пострадал с пет средни телесни повреди, пияното
състояние с трикратно надхвърлена концентрация и неправоспособността на водача
на МПС, с което е било преизпълнено изискването на съответните правни
квалификации.
Настоящият състав намира за справедливо
да се наложи наказание на средния размер, като се бонифицира и приетото в
мотивите последващо поведение на дееца - реализирано финансово обременяване с разноските
за лечение на пострадалия, тъй като наказването би следвало да насърчава подобно
поведение. Отделно от това, следва да се отчетете и установеното от инстанциите,
че Н. е бил трудово ангажиран и глава на семейство, както и приетата от тях степен
на непредпазливата вина - несъзнавана. При тези данни се прие, че наказанието
лишаване от свобода следва да се определи на три години и шест месеца /на
средния размер при санкционна рамка от една до шест години/, при което се
постига разумен баланс между личното поправяне и предупредително въздействие и
общественото възпитание, като наказанието се явява достатъчно строго и същевременно
отчита наличието и на смекчаващи обстоятелства, без в същото време да се явява твърде снизходително
за своите цели.
Предвид изложеното, искането при условията на
алтернативност, за отмяна или изменение на въззивното решение по реда на
възобновяването е частично основателно, като са налице основания за изменение,
поради което Апелативен съд – Пловдив
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ по реда за възобновяването решение № 69/26.03.2019
г. по ВНОХД № 155/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и потвърдената с
него присъда № 259 от 15.11.2018 г. по НОХД № 6023/2017 г. по описа на Пловдивския
районен съд, ХХVІ н. с., както следва:
- като отменя присъдата в частта, в която е било
посочено, че процесното деяние се явява извършено в следствие на нарушаване и
на правилата за движение по чл. чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал.
2, изр. 2, чл. 150 и чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, както и чл. чл. 3, т. 1 и т. 2 и
чл. 4 от ППЗДвП и като признава подсъдимия Л.Л.Н., със снета по делото
самоличност, за невинен в това да е допуснал нарушение на посочените правилата
за движение по пътищата, като го оправдава по предявеното му обвинение в тази
му част;
- като НАМАЛЯВА размера на наложеното на Л.Л.Н.
наказание лишаване от свобода от ПЕТ година на ТРИ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА;
Решението
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.