Р Е Ш
Е Н И Е № . . . .
гр. Велинград, 10.05.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на единадесети
април през две хиляди и деветнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Павлина Матушева
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1475 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Иск с правно осн. чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 422 ГПК, вр. чл.240 и чл.86 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к Люлин 10, бул. Д-р
Петър Дертлиев №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощник
юриск. Е.Т., със съдебен адрес ***,офис.10, против
С.П.А. ЕГН: ********** ***
Предявен е установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл. 124, ал.1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответника
дължи на ищеца следните суми: Сумата в общ размер на 1333.94 лв., от която:
677,52 лв. –главница; 69,60 лв. -договорна лихва за периода от 13.01.2017 г. до
28.07.2017 г. (падеж на последна погасителна вноска), 490,14 лв. - неустойка за
неизпълнение за периода от 27.01.2017 г. до 28.07.2017 г. (падеж на последна
погасителна вноска); 96,68 лв. - обезщетение за забава в размер на (Деветдесет
и шест лева и 68 стотинки) за периода от 14.01.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението, за което
задължение е издадена ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1269/2018г. на ВлРС.
Ищецът
твърди, че на 21.09.2016г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД /Заемодател/ и С.П.А.
/Заемател/ е сключен Договор за паричен заем с № 2644705, в съответствие с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит и на основание Стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на Заемателя и съдържащ
индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за
паричен заем, направено от Заемателя. С подписването на договора Заемодателят
се задължил да предостави на Заемателя парична сума в размер на 1000,00 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при
които Кредиторът отпуснал кредит на Кредитополучателя, се уреждали от Договора
и инкорпорираните в същия Общи условия. Съгласно клаузите на договора, страните
постигнали съгласие, че договорът за заем има силата на разписка, видно от
което заемната сума по договора била предоставена от Заемодателя на Заемателя
при подписване на договора, т.е. реалното предаване на заемната сума било на
датата на сключване на договора. Така предоставянето в собственост на
посочената в договора сума от Заемодателя на Заемателя, съставлявало изпълнение
на задължението на Заемодателя да предостави заема и създава задължение на
Заемателя да заплати на Заемодателя погасителни вноски, указани по размер и
брой в Договора. Погасителните вноски, които Заемателят се задължавал да
изплаща на Заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно
с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на
заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като
лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и посочен в него. При което
общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 1162,04
лв. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на
162,04 лв.
Съгласно
разпоредбите на Договора за паричен заем, Заемателят се е задължил да върне кредита
в срок до 28.07.2017г. на 22 равни двуседмични погасителни вноски в размер на
52,82 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска бил 7.10.2016г., а
падежът на последната погасителна вноска - 28.07.2017г. С подписването на
Договора за заем Заемателят удостоверявал, че Заемодателят го е уведомил
подробно за всички клаузи от този договор, съгласявал се с тях, и че желаел
договорът да бъде сключен.
На
основание сключения Договор за паричен заем, в случай че Заемателят забавел
заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща главница и договорна
лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължал на Заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за
събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лв. Таксата за направени
разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който имало
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, а
всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски,
които трябва да заплати заемателят, не можел да надхвърлят 45,00 лв. На
основание цитираните по-горе разпоредби на длъжника била начислена такса
разходи за събиране на вземането в размер на 45,00 лв.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 от договора, Заемателят се е задължил в 3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на Заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко
от които да отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна
бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош
от 401 „Редовен“, като поръчителите подписвали договор за поръчителство ИЛИ
банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която да е издадена след усвояване
на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем.
Предвид
обстоятелството, че Заемателят не е представил на Заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните в чл. 4, ал. 2 от
договора, на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 770,22
лева, която страните били постигнали споразумение да бъде разсрочена на 22
равни вноски, всяка в размер на 35,01 лева, платими на съответните падежни дати
на погасителните вноски по договора за заем. Начислената неустойка била с
конкретно определен размер в договора за заем, като не била изчислена в
процентно съотношение. Така, погасителната вноска, която следвало да заплаща
Заемателят била в общ размер на 87,83 лева.
На
основание Закона за потребителския кредит и в съответствие с разпоредбите на
сключения договор на длъжника била начислена лихва за забава в размер на
действащата законна лихва за периода от 14.01.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва бил 96,68 лева, който
бил съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала,
неплатенапогасителна вноска, включваща главница и договорна лихва.
Длъжникът
не е заплатил изцяло дължимия паричен заем към Дружеството. Сумата, която погасена
до момента била в размер на 740,00 лв., с която били погасени както следва:
неустойка за неизпълнение: 280,08 лв., такса разходи: 45,00 лв., договорна
лихва: 92,44 лв., главница: 322,48 лв.
Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно
28.07.2017г. и не е обявяван за предсрочно изискуем.
Твърди
още, че на 01.07.2018 г. е подписано Приложение 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, по силата на което
вземането на „Изи Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем №
2644705/21.09.2016 г. , е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на
вземания” ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. Договорът за заем съдържа изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
„Агенция за събиране на вземания” АД /понастоящем „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/, ЕИК ********* е правоприемник на „Агенция за събиране на
вземания” ООД, ЕИК *********. Длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с Уведомително писмо от страна на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, изпратено с известие за доставяне. В тази връзка за
„Агенция за събиране на вземания“АД е възникнал правния интерес от подаване на
заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Съдът
е уважил претенцията и по образуваното ч.гр.д. №1269/2018г. била издадена
заповед за изпълнение. Срещу заповедта било депозирано възражение, което от
своя страна обуславяло подаването на настоящата искова молба.
Въз
основа на така очертаната обстановка се иска от съда да постанови решение, с което да се приеме за установено
по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество следните суми:
Сумата в общ размер на 1333.94 лв., от която: 677,52 лв. –главница; 69,60 лв.
-договорна лихва за периода от 13.01.2017 г. до 28.07.2017 г. (падеж на последна
погасителна вноска), 490,14 лв. - неустойка за неизпълнение за периода от
27.01.2017 г. до 28.07.2017 г. (падеж на последна погасителна вноска); 96,68
лв. - обезщетение за забава в размер на за периода от 14.01.2017 г. до датата
на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на
задължението, произтичащи от Договор за паричен заем с № 2644705/21.09.2016г.,
за заплащане на които е издадена ЗИ по ч.гр.д.№ 1269/2018г. на ВлРС. Претендира
и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. В него намира предявената искова
молба от „Агенция за събиране на вземания" за процесуално недопустима по
следните съображения: На първо място счита исковата молба за недопустима, тъй
като не бил налице идентитет между заповедното и настоящото исково
производство. Производството по чл. 422 ГПК било свързано с това по чл. 410 ГПК
и след подадено възражение от страна на длъжника - това било положителната
процесуална предпоставката, която съдът бил длъжен да следи служебно. Като
продължение на заповедното, установителното производство трябвало да има пълна
идентичност във връзка със спорното
материално право. Настоява се на това, че трайна и без противоречива е
практиката по отношение задължението за идентичност между двете производства, като се приема, че
при липса на такъв не е налице правен интерес. Ясно ставало от разпоредбата на
закона, че искът по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК е установителен и заради това
съдът трябва да провери правния интерес за предявяване именно на този вид иск.
Правният интерес от установяване на вземането срещу длъжника е абсолютна
процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е
налице, предявеният установителен иск бил недопустим. В общия случай теорията
определя, че за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него
право. Тъй като искът по чл. 422 ГПК се явявал специален установителен, в тази
хипотеза било необходимо наличието на допълнителни специални положителни
предпоставки за допустимост на иска. Съгласно утвърдилата се съдебна практика
съдът, пред който е висящо исковото производство, трябвало задължително да извърши
проверка за допустимостта на иска, като изследва въпросите: 1/ издадена ли е
заповед за изпълнение; 2/ подадено ли е в рамките на законоустановения
двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазен ли е едномесечният срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането. В заявлението за издаване на
заповед за изпълнение заявителят задължително следвало да опише от какво
произтича вземането му. Съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК заявлението трябвало и да
отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 ГПК. Съдът задължително трябвало
да следи за наличие на достатъчно описание на вземането. Целта била длъжникът
да може да формира виждане кое вземане се претендира, за да може да прецени
оспорва ли го или не. Вземането трябвало и да бъде индивидуализирано по начин,
който да позволява и извършването на проверка, целяща да установи, дали
заявителят по заповедното производство предявява иск за същото вземане. Това
задължително следва да се проверява служебно от съда и обезпечава допустимостта
на установителния иск. Недопустимо е след като е извършена проверка за
оспорването на едно вземане в заповедното производство, впоследствие да се
допуска исково производство по чл. 422 ГПК между същите страни относно друго
вземане. В този смисъл, всеки иск по чл. 422 от ГПК, който по основание или
размер се различава от заявеното пред съда по заповедното производство, се
оказвал недопустим поради липса на правен интерес.
По тези съображения и поради фактът,че не била налице идентичност между образуваното заповедно производство и
настоящия установителен иск, се иска прекратяване на производството по делото,
като недопустимо. При условие на
алтернативност, ако съда счетете исковата молба за редовна и допустима, то се
иска отхвърляне на исковете, като неоснователни.
По основателността на иска:
Счита предявения иск за недоказан по основание и по размер и поради това да
бъде отхвърлен по следните съображения. На следващо място ответникът не дължал
плащане и на мораторна и договорна лихва от датата за забавяне понеже не бил
настъпил падежа на заплащане, т.к. не била налице изрична покана от ищеца за
заплащането на сумите. Така при липса на извън процесуална предпоставка,
исковата молба има материално правната характеристика на покана за плащане,
ответника дължал лихвата от датата на връчването на преписа от исковата молба
/в този смисъл е Решение № 294 от 13.12.2002 г. на СРС по гр. д. № 9722/2002
г., I г. о., 34 с-в. докладчик председателят Михайлова /. Клаузите на техния
договор попадали в хипотезата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, "когато денят на
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му", а съгласно ал. 2 на същия текст "когато няма
определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен
от кредитора". При тази ситуация ответника щял да дължи обезщетение за
мораторна лихва след като бъде поканен. За това разгледана по същество исковата
претенция се явява неоснователена. В този смисъл сочи съдебната практика
/Решение № 1528 от 31.07.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2002 г., IV г. о.;
Решение от 11.10.1996 г. по ВАД № 19/96 г.; Решение № 320 от 29.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 247/2005 г.. II г. о., докладчик председателят Милена Жабинска
/. На трето място определената с договора лихва не само била прекалено
завишена, но била в нарушение на чл. 9 ЗЗД и в противоречие на добрите нрави.
Уговорения й размер налагал извода, че тя е определена в противоречие с добрите
нрави, накърняването на които представлявало основание за обявяване на
нищожността й на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД. Очевидно било, че договорения
размер на лихвата не целял проявление на посочените й функции, а сочел за
несправедливо по съдържание съглашение поради обективна неравнопоставеност на
насрещните задължения. В случая следвало да се приеме, че се касае за неморално
висок размер на лихвата, уговорен в самия договор. Поради това договарянето й
било в противоречие с добрите нрави, с които в интерес на обществения интерес
била ограничена договорната автономия. Тяхното накърняване било основание за
обявяване на тази клауза от договора за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД.
На четвърто място в исковата молба имало искане за присъждане на разноски,
в това число и 300лева юрисконсултско възнаграждение в установителното
производство и 50лева в заповедното. Ответникът счита, че тези възнаграждения
за процесуално представителство на юрисконсулта не са съобразени със Закон за
правната помощ и са прекалено високи от минималните, поради което прави възражение
за прекомерността им. Ако съдът уважи исковата претенция се иска
разноските да бъдат определи изцяло в
минимален размер.
На пето място към исковата молба имало приложено копие от Договор за
паричен заем с № 2644705. При внимателен прочит на този договор се установява,
че заемодателя отпуска на заемалетя сумата от 1000 лева, като последния поема
задължение да се издължи на 22 с цифра, като е записано четиринадесет с думи
двуседмични погасителни вноски всяка от по 52.82лева, както и ГПР/годишен процент
на разходите/ в размер на 41.08 % -общо 1162.04 лева, като отделно от това в
чл. 4 ал. 2 от договора била определена и неустойка с посочен размер от 770.22
лева. При положение, че бил отпуснат заем за 1000 лв., то определената
нейстойка от 770.22 лв. съставлявала 77.2 % от пълния размер на заема. Счита ,
че уговорената неустойка е прекалено висока/голяма по размер, като в конкретния
случай прави и възражение за прекомерност на неустойката. Доколкото в
действащото законодателство липсвала не само легална законова дефиниция на
понятието „прекомерно голяма” по смисъла на чл. 92 ал. 2 ЗЗД, но и
общовалидното правило за неговото определяне, то обосновано при изграждането на
вътрешното си убеждение съдът следвало да се позове в общоприетото в правната
доктрина и практика схващане за функциите на неустойката и конкретно
причинените от длъжника вреди на кредитора, като в този случай съдът следвало
да я намали.Сочи също, че претендираната неустойка не обезпечавала реален
интерес, понеже такъв на практика не бил проявен. Тя не обезщетявала и вреди,
понеже такива не били проявени, а санкционирала нарушение, което било без
сериозна тежест с оглед на фактът, че ищецът не бил реализирал загуби. В
процесния случай общия размер на неустойката, претендирана с исковата молба от
770.22 лева, съставлявала близо 3/4 от размера на главницата и близо 2/3 от
общия претендирай размер.
На шесто място определената с договора неустойка не само била прекалено
завишена по смисъла на чл. 91 ал. 2 ЗЗД, но била и в нарушение на чл. 9 ЗЗД и в
противоречие на добрите нрави. Уговорения й размер налагал извода, че тя е
определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които
представлявало основание за обявяване на нищожността й на основание чл. 26 ал.
1 ЗЗД. Очевидно било, че договорения размер на неустойката не целял проявление
на посочените й функции, а сочел за несправедливо по съдържание съглашение
поради обективна неравнопоставеност на насрещните задължения. В случая следвало
да се приеме, че се касае за неморално висок размер на неустойката, уговорен в
самия договор, и поради това договарянето й било в противоречие с добрите
нрави, с които в интерес на обществения интерес е ограничена договорната
автономия. Тяхното накърняване е основание за обявяване на тази клауза от
договора за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД.
На седмо място дори годишния лихвен процент, който е отразен в договор,
възлизащ на 41.08 % бил прекалено висок в сравнение с годишния лихвен процент,
приет от БНБ за 2016г., понеже именно тогава бил датиран договора. Годишния
лихвен процент се изчислявал като към основания лихвен процент за даден месец
от годината се прибавят 10 пункта, а основания лихвен процент към 01.09.2016г.
бил 0.04 %, а към 01.10.2016г. - 0.03 %. Интересно било как и откъде са
изчислили този записан в договора годишен лихвен процент. В тази връзка
ответникът счита, че тази му стойност е многократно завишена и същия не
отговаря на основаната функция, която има. В конкретния случай бил направен
опит да се превърне във вид санкция към заемополучателя.
На осмо място смята, че сключения договор за потребителски кредит е
недействителен като противоречащ на чл. 22 ЗПК. Поради това и прави възражение
за недействителност на договора. В тази връзка излага следните съображения:
Според разпоредбата на чл. 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: т. 6. срока на договора за кредит;т. 9:
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т. 10. годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин; т. 11: условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; т. 12: информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит
да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението
на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит;13. извлечение, показващо периодите
и условията за плащане на свързаните повтарящи се или еднократни разходиш
лихвата, когато те трябва да * се заплатят, без погасяване на главницата; т.
15: лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към
момента на сключване на договора за кредит, начините за неговото променяне,
както и стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на
договора;т. 16: предупреждение за последиците за потребителя при просрочие
навноските;т. 20: наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия
за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя
да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за
размера на лихвения процент на ден.
На тези изисквания сключеният между страните договор не отговарял, тъй като: Съдържащата се в чл. 2,3 и 4 информация
относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент,
била най- обща и не отговаряла на изискването да е разбираема и недвусмислена и
с нея не се конкретизирало какво точно се включва в размера на месечната вноска
като части от главницата и лихвата. Липсвало посочване на лихвен процент,
дължим при просрочие; липсвало предупреждение за последиците при просрочие на
вноските; липсвало отбелязване за наличие или липса на право на отказ на
потребителя от договора. Следователно договорът бил недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК. Според посочената разпоредба, когато не били спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
На девето място в договорът за паричен заем имал неравноправни клаузи.
Договорни разпоредби за възнаградителна лихва били неравноправни и затова -
нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според посочената разпоредба,
включените в потребителските договори неравноправни клаузи били нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. Следователно за да се приемела за нищожна
договорна клауза, следвало кумулативно да се установи: 1/ че не е уговорена
индивидуално и 2/ че е неравноправна. Съгласно ал. 2 на чл. 146 от ЗЗП, „не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия".
В тази връзка ответникът твърди, че в подписания между страните договор за
заем не се конкретизирало какво точно се включва в размера на двуседмичната
вноска, като части от главницата и лихвата; липсва погасителен план, подписан
от заемополучателя; липсвала информация относно възможностите за промяна на
лихвения процент и начина на определянето му. Тази информация не се съдържала
дори и в приложените към договора общи условия. При това положение следвало да
се приеме, че липсва индивидуално договаряне на процесиите договорни клаузи.
Още повече, че в тежест на търговеца или доставчика било да установи, че
определени условия в договора са индивидуално уговорени (ал. 3 на чл. 146 от
ЗЗП), а такива доказателства липсвали. Изводът за неравноправност на процесиите
разпоредби се основавал и на следните съображения: В разпоредбата на чл. 143,
ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се установи
неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно
посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на
потребителя; 21 клауза, която не съответства на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.В съответствие с разпоредбата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, при преценката за неравнопоставеност на дадена договорна клауза
трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен
договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването
му, към момента на самото сключване.В чл. 2 от сключения между страните договор
за заем се предвижда задължение на заемополучателя да заплаща годишна лихва в
размер на 35.00 %, Годишен процент на разходите е 41.08 % и в чл. 4 ал. 2 се
предвижда нейстойка в размер на 77.2 % от целия размер на заема.Разпоредбата на
чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави.Към датата на сключване на договора за заем липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касаело за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на
ЗЗП и ЗПК, следвало да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за
облагодетелстване на друг. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следвало да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната бил общоизвестен - към основния лихвен процент на БНБ се
прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната
лихва е бил 10,02 %. С други думи: уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва била повече от трикратно по-висока от размера на
законната лихва.
На десето място смятам, че клаузите на 1л. 2 и чл. 4 от Договор за паричен
заем в целия им диапазон съставлявали по своята правна природа нелоялна
търговска практика, която била забранена с оглед разпоредбата на чл. 68в от
Закон за защита на потребителите. С тях се въвеждали изцяло неблагоприятни
условия за ползвателите на парични заеми, които били неограничен кръг от лица.
В тази връзка прави искане за обявяването им и на това основание за нищожни.
Счита, че са накърнени по този начин изцяло правата на кредитополучателя и в
тази връзка не са били изцяло налице условията на равнопоставеност на правните
субекти в гражданския оборот, какъвто принцип е прокламиран и залегнал в
действащото българско законодателство. Счита също, че по този начин
заемополучателя е поставен в неизгодна позиция спрямо кредитора си.
На единадесето място определената с договора лихва и неустойка не само били
прекалено завишени, но и в нарушение на чл. 9 ЗЗД и в противоречие на добрите
нрави. Уговорените им размери налага извода,че те са определени в противоречие
с добрите нрави, накърняването на които представлява основание за обявяване на
нищожността им на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД. Очевидно е,че договорения размер
на лихвата, както и фиксирания размер на неустойката не целят проявление на
посочените им функции, а сочи за несправедливо по съдържание съглашение поради
обективна неравнопоставеност на насрещните задължения. В случая следва да се
приемеше се касае за неморално висок размер на лихвата и неустойката,оговорен в
самия договор,и поради това договарянето им е в противоречие с добрите нрави, с
които в интерес на обществения интерес е ограничена договорната автономия. Тяхното
накърняване е основание за обявяване на тази клаузите от договора за нищожни на
основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД.
В тази връзка ответникът релевира изрично възражение да бъдат обявени
клаузите на чл. 2 и чл. 4 в тяхната цялост за нищожни поради накърняване на
добрите нрави на основание чл. 26 ал. 1 пр.З ЗЗД.
На дванадесето място изцяло възразявам да е налице реално предаване на
заемната сума. Така според чл. 3 ал. 1 от договора за заем от отпуснатите 1000 лв. то 820 лв. следвало да са отишли за
цялостно погасяване на задължението на ответника по друг договор за паричен
заем, а разликата следвало да му се предаде, след извършване на това прихващане
съгласно ал. 2 от този член на договора. Само че такава разлика в
действителност не била давана. Твърди, че не е получила никакви средства и
такъв заем реално не е отпускан. Никъде в исковата молба нямало твърдение,че
договора за заем от 21.09.2016г. е за рефинансиране на друг заем, така че
смятам, че не е налице реално предаване на сумата по договора за заем. Дори да
е записано, че самия договор има силата на разписка, то не било посочено, че
тази разписка е за получената от ответника сума.
На тринадесето място в самия договор не бил посочен падежа на всяка една
вноска и не били посочени самите вноски, нямало изготвен и погасителен план.
Така в чл. 2 т. 2 било посочено, че неразделна част от договора е погасителния
план, който обаче не бил представен с исковата молба; в т. 3 било посочено, че
размера на двуседмичните погасителни вноски възлиза на 52.82 лв., а в т. 4 бил
направен опит да се посочи срок на заема, като с цифри било записано 22, а с
думи - четиринадесет равни без реално да се посочва срока на договора. Нямало и
посочена изрична дата за падеж. В исковата молба обаче се претендирали суми за
договорна лихва, неустойка, обезщетение за забава, но как като няма определен
падеж, да се приеме ответникът да е изпаднал в забава. Този факт будел пълно
недоумение у ответника, като твърди, че не е изпадала в забава изобщо. За да
изпадне в такава след като нямало посочен падеж следвало да бъде поканена
изрично да плаща, а такава покана не била получавала, а и не се твърдяло да има
изобщо отправяна до ответницата.
На четиринадесето място към исковата молба имало приложени писмени
доказателства, а именно Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2644705 подписано
от Н.С.,като в него било записано „по пълномощно на Изи Асет Мениджмънт”;
Известие за доставяне № 954195 и Пълномощно. Със същите тези документи се
целяло да се докаже, че до ответницата е
изпратено уведомително писмо по реда на чл. 99 ал. 3 ЗЗД и е било получено,
както и пълномощното с което „Изи Асет Мениджмъжт” делегира права на ищеца да
уведомява за сключената цесия. Правата,
които били делегирани с това пълномощно, в което изрично е записано, че „Изи
Асет Мениджмъжт” упълномощава „Агенция за събиране на вземания” да уведоми от
името на „Изи Асет Мениджмъжт" всички длъжници /кредитополучатели,
солидарни длъжници;поръчители и трети задължени лица/ по всички вземания на
дружеството,възникнали по силата на сключени договори за кредит, които
дружеството е цедирало. Така на практика
ответницата не попадала в
подробно посочените лица в пълномощното, още повече, че се касаело за сключени
договори за кредит, а не за паричен заем. Делегираните правомощия били изрични,
ясни и конкретни и поради това смята, че Н.С. не е имала валидно делегирани
правомощия във връзка с този на ответника договор за паричен заем от
21.09.2016г., поради което самата тя не е могла да издаде и подпише валиден
документ по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, от името и за сметка на „Изи Асет Мениджмъжт”,
като именно правя възражение в тази насока.
Освен това изцяло оспорва сумата, която е определена в исковата молба че
дължи. В самата искова молба било направено признание, че ответницата заплащала и то има заплатена сума
от 740 лв.,но неправилно била изчислена цената на исковата претенция понеже
ищецът неправилно бил разпределил тази сума.
По тези съображения се иск отхвърляне на иска, като основателен и
недоказан. Претендира и разноски.
Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника по допустимостта
на иска, тъй като липсвал идентитет между заявеното в заповедното производство
и в настоящата искова молба, поради следното: в заповедното производство
ищеца е претендирал да има вземане от
ответника за неплатени задължения по произтичащи от Договор за паричен заем с №
2644705/21.09.2016г., за заплащане на които е издадена ЗИ по ч.гр.д.№
1269/2018г. на ВлРС - за главница, договорна лихва, неустойка и лихви за забава
с конкретни размери. Предявения с настоящата молба установителен иск е за
установяване вземане за неплатени по същия договор задължения, точно за същото
по вид нарушено право и в заявените в същия размер суми по заповедното
производство. Поради това и е оставил това възражение без уважение. А и към
момента не намира причини да промени становището си.
В о.с.з. ищеца, с писмена молба подържа иска
и иска уважаване на същия, с подробни съображения изложени в нея.
В о.с.з. ответника, чрез пълномощника
си адв.Д.Димитров оспорва иска, подържа възраженията си и иска отхвърлянето му с подробни съображения
в писмена защита.
Съдът, като разгледа
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и с оглед на наведените
от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
От
приложеното ч.гр.д. № 1269/2018г. на ВлРС, с постановената по същото Заповед № 722/03.10.2018г.,
се установява да е разпоредено С.П.А. ЕГН: ********** *** , да заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК *********, гр. София,
следните суми: 677,52 лв. –главница
по Договор за паричен заем № 2644705 от 21.09.2016г.
сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; 69,60
лв. -договорна лихва за периода от 13.01.2017г. до 28.07.2017г.; 490,14 лв. - неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 27.01.2017г. до 28.07.2017г.; 96,68 лв. - обезщетение за забава за
периода от 14.01.2017г. до 02.10.2018г. /датата на подаване на подаване на
заявлението/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението - 02.10.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, както и разноски от 25,68лв. за ДТ и 50лв. за юриск.възнаграждение.
Издадената ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1269/2018г. на ВлРС е връчена на длъжника С.А. лично на
11.10.2018г. Поради което на заявителя е
указано на осн. чл.415, ал.1 от ГПК, със съобщение връчено му на 26.10.2018г.
възможността да предяви иск, като такъв
е предявен от него на 20.11.2018г.
Изложеното сочи, че установителният иск
е допустим.
От
представените в тази насока писмени доказателства – копие от Договор за паричен
заем с № 2644705/21.09.2016г., сключен между Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника
като Заемател, подписан от него, съгласно който договор
за С.А. е възникнало задължение да
погасява кредита- получената сума от 1000лв., ведно с договорна лихва върху тази сума общо в
размер на 1162,04 лв. Заемополучателят се е задължил да върне сумата от 1162,04
лв. на 22 равни месечни погасителни вноски в размер на 52,82 лева всяка, посочени
в Погасителен план –неразделна част от договора. В чл.4, ал.1 и 2 от него е
постигната договорка в срок от 3 дни от сключването му заемателят да представи
едно от дата вида обезпечение – поръчителство на две физически лица или банкова
гаранция. А при непредставяне на обезпечение заемателят да заплати неустойка в
размер на 770лв., която се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски,
като към всяка погасителна вноска се добавя и сумата от 35,01 лева, платими на съответните падежни
дати на погасителните вноски по договора за заем
Самият погасителен план, като
неразделна част от договора не е представен. Не е представен и погасителен
план, в който да са включени задълженията за месечни вноски за неустойка. Това
не направено от ищеца, дори след като е бил задължен от съда да представи
погасителен план.
По
делото е представен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 16.11.2010г., сключен между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт"
АД , ведно с извадка от приложение № 1 от 01.07.2018г., по силата на който вземането
по договора за заем е прехвърлено от страна на "Изи Асет Мениджмънт"
АД в полза на "Агенция за събиране на вземания" ООД (правоприемник на
който е "Агенция за събиране на вземания" АД, понастоящем
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД). Представени са и потвърждение
за извършената цесия на вземания индивидуализирани в приложение № 1 от
01.07.2018г. Според това приложение задълженията на ответника С.А. са следните:
общо задължение от 1932лв., в това число: 1321,26лв. - остатък от дължими
суми и 84лв. лихви за просрочие към
01.07.2018г.
Представено
е и уведомително писмо от 04.07.2018г.,
адресирано до длъжника С.А., изпратено от кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД,
чрез упълномощения за тази цел ищец, с което същият е информиран за извършеното
прехвърляне на вземанията, предмет на договора му с "Изи Асет
Мениджмънт" АД. Уведомлението е изпратено на адреса на длъжника чрез
„Български пощи“, като в известието за доставяне е направено отбелязване че
получателят е получил пратката на 13.07.2018г. До колкото уведомлението за
цесията е получено от А., следва да се приеме, че длъжникът по договора е
надлежно уведомен от кредитора за прехвърленото вземане на задължението му на
настоящия ищец по делото.
В хода
на производството е назначена и изготвена съдебно - счетоводната експертиза.
Същата дава заключение, че задължението на ответника е било да прави
двуседмичини погасителни – 22 на брой, всяка от които в размер на 87,83лв. От
ответника са направени плащания на неговите задължения , като в периода
10.10.2016г.-13.02.2018г. са внасяни различни суми предимно в размери на 82лв.
и 50лв., а общо е внесена сумата от 695,00лв. С тези плащания са погасени
задължения та от 33,48лв. – главница; 92,44лв. –договорно лихва и 280,08лв.
–неустойка. А останалото неизпълнено задължение на ответника А. по Договор за
паричен заем № 2644705 от 21.09.2016г. към
датата на цесията е в размер на общо 1237,26лв, в това число: 677,52лв. –главница;
69,60 лв. договорна лихва и 490,14 лв. неустойка. Лихвата за забавено плащане
на всяка неплатена падежирала вноска за периода 14.01.2017г.-02.102018г. е в
размер на 139,86лв.
Съдът е
на мнение, че във връзка с установените обстоятелства и приети по делото
доказателства, приложени и приобщени към настоящото гражданско дело, безспорно
е установено наличието на валидно облигационно правоотношение по процесният
договор за паричен заем. С подписването на договора, ищецът се е задължил да
предостави на ответника парична сума в размер на 1000, 00 лева, представляваща
главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при които Кредиторът е
отпуснал кредит на Кредитополучателя, се уреждат от Договора. Погасителните
вноски, съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка,
покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и
определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя. Лихвеният процент е определен
и фиксиран в договора, определена е по размер и договорната лихва, която е
162,04лв. Така общия размер на задължението по заема е 1162,04лв.
С оглед
на представените писмени доказателства, съдът приема, че ищецът е отпуснал
кредит, а ответникът е останал задължен по Договор за паричен заем № 2644705 от
21.09.2016г. за сумата от 1162,04лв.,
представляваща сбор от 1000. 00 лева– главница и 162,04лв. – договорна лихва,
което задължение е следвало да се изпълни чрез заплащане на погасителни вноски.
Ответникът е заплатил само част от задължението си като е внесъл сумата от общо
695,00лв. , но не е изпълнявал редовно
задълженията си, като не внасял в уговорените срокове погасителните вноски. Задължението
на ответника е безспорно установено, предвид приетите по делото доказателства и
предвид сроковете на плащане е и изискуемо.
По
отношение на направените възражения от ответника във връзка с главницата и
договорната лихва, съдът намира същите за неоснователни. Ето защо, съдът
приема, че ищецът е бил изправната страна по договора в тази му част. С оглед
свободата на договаряне, страните са сключили договор доброволно при ясни
условия.
Предвид
основните принципи за справедливост и добросъвестност, следва да се отбележи,
че ответникът е сключил доброволно договора, задължил се е за връщането на
заетата парична сума, като и е направил плащане на една част от дължимите погасителни
вноска. Поради което, искът следва да бъде уважен в тази му част. От
изготвеното заключение на съдебно - счетоводната експертиза се доказа размера
на дължимите суми от страна на ответника спрямо ищцовото дружество.
В
исковата молба се претендират суми за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 27.01.2017 г. до 08.10.2018 г. в размер на 490,14лева.
С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е предвидена възможност, страните да
обезпечат изпълнението на поетите с договор задължения, като предвидят
неустойка, която да послужи за обезщетяване на претърпените от евентуално
неизпълнение вреди.
Съдът
намира за основателно направеното възражение от ответника за нищожност на клаузата
от договора, касаещо заплащането на неустойка. Ответникът притежава качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. На ответника в качеството на физическо
лице е предоставен заем. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на доставчика и потребителя. Неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. В договора за потребителски кредит е било предвидено
предварително, че неустойката ще се начислява и заплаша разсрочено.
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че тази клауза противоречи на добрите прави по
смисъла на чл. 26. ал. 1, преди. 3-то от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, такива клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. С оглед на всички събрани доказателства, съдът приема, че в случая
не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите от договора, касаещи
отговорността на страните и дължимата неустойка. В този смисъл предявеният иск
с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД се явява недоказан както
по основание, така и по размер, поради което следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е установителен
иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 92
от ЗЗД.
По Договора за паричен
заем с № 2644705/21.09.2016г., сключен между Изи Асет Мениджмънт” АД
Вземанията на ищеца се
основават на договор за потребителски заем, уреден в чл. 240 от ЗЗД. Не се
спори, че договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която
кредиторът е предал на ответника. Не се спори също, че ответникът не е извършил
плащания по заема. Според писмените доказателства неплатената главница е 677,52лв.,
която е безспорно, че ответникът дължи на ищцовото дружество, до колкото и това
задължение не е оспорено..
От договора е видно, че
между страните е била уговорена договорна /възнаградителна/ лихва, каквато е
допустима съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, а и според самия договор
същата е в размер на 162,04лв.
По правната си
характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари
или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите.
Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като
нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в
случая/ и времето на ползването му. В случая, страните са се уговорили
дължимата договорна лихва да се заплаща заедно с главницата разсрочено на двуседмични
вноски от 52,82лева всяка, включващи главница и договорна лихва за срок до 28.07.2017 г. – падежа на
последната погасителна вноска.
Основателна се явява и
претенцията за лихва за забава върху неплатената главница от 677,52лв. за
периода от 13.01.2017г. - първият ден на забавата след падежа до изтичане срока на договора- 28.07.2018 г. в
размер на 69,60 лева. Съгласно ОУ към договора за потребителски кредит, при
забава в плащането на месечна погасителна вноска, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка
забавена вноска.В ССЕ е установено лихвата за забава да е 139,86лв. Ищецът е
претендирал лихви в размер на 96,68лв.
Горните констатации
налагат извода, че предявеният от ищеца установителен иск е основателен, като се установява наличие на задължение на ответника към ищеца за заплащане на
следните суми: 677,52лв. – главница по Договор
за заем № 2644705/21.09.2016г.; сумата от 69,60 лв. - договорна лихва по
договор за заем за периода от 13.01.2017г. до 28.07.2017г.; и сумата от 96,68
лв. - лихва за забава по договор за заем за периода от 14.01.2017г. до
02.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.10.2018г.
до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед № 722/03.10.2018г. по
ч.гр.д.№1269/2018г. по описа на РС Велинград.
Поради гореизложеното съдът намира исковата претенция в частта на сумата от
490,14лева –неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение е неоснователно, поради нищожност на клаузата за неустойка. Поради
това, претенцията в тази част ще се отхвърли.
По разноските.
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски и е представляван от юрисконсулт.
В заповедното производство на ищеца са присъдени разноски от общо 75,68лв.,
включващи 25,68лв. за ДТ и 50лв. за юриск.възнаграждение. В исковото
производство от ищеца са направени разноски от общо 656,68лв., включващи 176,68лв.
–държавна такса; 180лв. разноски за ССЕ, като и разноски за юрис. възнаграждение
в размер на 300 лева.
Съобразно уважената част от исковете, на ищеца ще следва да се присъдят
разноски за исковото производство в размер на 415,02лв., на база направени
такива от общо 656,68лв. по съразмерност с уважената част от иска, както и
47,83лв. разноски направени в заповедното производство по съразмерност , които
суми ще се осъди ответника да заплати.
На осн. чл.78, ал.3 ГПК ответникът, който е представляван от адвокат има право
на разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска. Представил е доказателства за направени разноски от
330лв. за адв.възнаграждение, съобразно списък по чл.80 от ГПК. Ищеца е
релевирал възражение за нмаляване поради прекомерност на разноски на ответника.
Това възражение е неоснователно, тъй като при цена на иска от 1333,94лв. минималното
адв. възнаграждение установено в чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ е 323,38лв. При което
и заплатените 330лв. не са прекомерни и не подлежат на намаляване. Ето защо и
на ответника ще се присъдят разноски в размер на 121,44лв., по съразмерност,
която сум ще се осъди ищеца да му заплати.
Мотивиран от горното съдът,
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к
Люлин 10, бул. Д-р Петър Дертлиев №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, че С.П.А. ЕГН: ********** ***,
му ДЪЛЖИ следните суми: Сумата от 677,52лв. (шестстотин седемдесет и седем
лева и 52ст.) – главница по Договор за заем № 2644705/21.09.2016г.; Сумата
от 69,60 лв. (шестдесет и девет лева и
60ст.) - договорна лихва по договор за заем за периода от 13.01.2017г. до
28.07.2017г.; и сумата от 96,68 лв. (деветдесет
и шест лева и 68ст.) - лихва за забава по договор за заем за периода от
14.01.2017г. до 02.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 02.10.2018г. до окончателното плащане, КОИТО СУМИ
е разпоредено С.П.А. да заплати
със Заповед № 722/03.10.2018г. по чл.410 ГПК издадена по ч.гр.д.№1269/2018г. по
описа на РС Велинград.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев
№ 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против С.П.А. ЕГН: ********** ***,
установителен иск по чл. 422 от ГПК в частта за установяване дължимостта на
сумата от 490,14лева –неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение по Договор за заем № 2644705/21.09.2016г.,
като неоснователен.
ОСЪЖДА С.П.А. ЕГН: ********** ***, да
заплати на
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к Люлин 10, бул. Д-р Петър Дертлиев №25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, Сумата от
47,83
лева (четиридесет и седем лева и 83ст.),
представляваща разноски, направени в
заповедното производство, както и Сумата
от 415,02 лева (четиристотин и петнадесет
лева и 02ст.), представляваща разноски направени в исковото производство по
съразмерност.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к Люлин 10, бул. Д-р Петър Дертлиев №25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, да заплати на С.П.А. ЕГН: **********
***, СУМАТА от 121,44 лева (сто двадесет и един лева и 44ст.), представляваща разноски направени в исковото
производство по съразмерност.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати
на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................