Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни две хиляди и двадесета година,
в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 12838 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 144002 от 18.06.2019 г., постановено по гр. д. № 18459/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 36-ти
състав, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „Б.Д.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу Л.Г., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, следните суми: 4 738, 74 лв. – главница по договор за кредит за текущо
потребление от 14.10.2014 г., 1050,16 лв. – договорна лихва за периода от
20.08.2015 г. до 23.03.2017 г., 36,12 лв. - наказателна лихва за периода от 26.02.2017
г. до 23.03.2017 г., и 120 лв.– еднократна такса „разходи по изискуем
кредит".
Срещу така постановеното решение в частта, в която е отхвърлен иска за
сумата в размер на 4 738, 74 лв., представляваща главница по договор за кредит
от 14.10.2014 г., е депозирана въззивна жалба от „Б.Д.” ЕАД, в която са
изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради
противоречие с материалния закон. Не се оспорват изводите на първоинстанционния
съд за недействителност на договора за кредит поради противоречие с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Излагат се доводи за
неправилно приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която недействителността
на сключения договор за потребителски кредит не отменя задължението на
кредитополучателя да върне получената в заем сума, т.е. дължима е чистата
стойност на усвоения кредит при отчитане на извършените частични плащания от
ответника. Съобразно изложеното се иска решението да бъде отменено в частта, в
която е отхвърлен предявеният иск за неплатена главница по договора за кредит в
размер на 4 738,74 лв., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба – 24.03.2017 г. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба на „Б.Д.“ ЕАД от Л.Г., действащ чрез назначен от съда особен представител –
адв. Г.К.- САК. Не е заявено и становище в проведеното открито съдебно
заседание пред въззивния съд на 05.06.2020 г.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Първоинстанционното
решение е обжалвано от въззивника – ищец единствено в частта, в която е
отхвърлен предявеният главен осъдителен иск за сума, представляваща неплатена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.10.2014 г.
В останалата
необжалвана отхвърлителна част решението е влязло в сила.
По
аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. При
постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като във
връзка с доводите на въззивника е необходимо да се посочи следното:
По делото не е спорно, че
на 14.10.2014 г. между страните е сключен договор за кредит за текущо
потребление, по силата на който „Б.Д.” ЕАД, в качеството на кредитодател, е предоставило
в заем на Л.Г., в качеството на кредитополучател, сума в общ размер на 5000
лв., която кредитополучателят се е задължил да върне в срок от 120 месеца,
считано от датата на усвояване, посредством месечни вноски, дължими на 5-то
число всеки месец. Уговорен бил преференциален лихвен процент от 10, 5%.
Кредитът бил обезпечен със залог върху парични вземания в лева. От изслушаното
по делото заключение на съдебно счетоводна експертиза (л. 60 и сл. от делото
пред СРС) се установява, че сумата е усвоена от ответника на 14.10.2014 г.
Отношенията между страните
по договора за кредит за текущо потребление от 14.10.2014 г. са подчинени на
специалния режим по Закона за потребителския кредит в относимата му за спора
редакция към датата на сключване на договора. При анализ на съдържанието на
договора въззивният съд, както и първоинстанционния, констатира, че същият не
отговаря на изискванията за съдържание на договорите за потребителски кредит, предвидени
в чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10, т. 11 ЗПК, в редакцията на разпоредбите,
действащи към датата на сключването му – 14.10.2014 г., а именно – не са
посочени общият размер на кредита и условията за усвояването му, включително не
съдържа информация за условията за издължаване на кредита, погасителен план, в
който да са посочени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми; липсва информация за общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
По аргумент от чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. С оглед приетото от съда, че процесният договор за кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10, т. 11 ЗПК, същият е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Тъй като недействителният договор не
поражда права и задължения за страните, неоснователен се явява и предявеният
осъдителен иск, който има за предмет вземания за главница, основаващи се на
договорно неизпълнение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото производство, обаче,
тази сума, респективно разликата между нея и размера на извършените плащания от
длъжника съгласно данните от заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, не може
да бъде призната за дължима. Ищецът в производството е посочил в исковата молба
като основание на своите претенции договорно неизпълнение задължения на
ответника на договора за кредит за текущо потребление от 14.10.2014 г., т.е.
предмет на делото са вземания, произтичащи от договорно неизпълнение.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК урежда различно основание – тази разпоредба е
аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. В същата е предвидено, че при установяване
недействителност на договора, т. е. в случаите, когато договорно правоотношение
не съществува, потребителят трябва да върне само заетата сума. В обобщение,
доколкото ищецът претендира сумата на договорно основание, осъждането на
ответника да я плати на извъндоговорно такова, предвидено в чл. 23 ЗПК, би
представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би
обусловило недопустимост на съдебния акт (решение
№ 428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 358/2011 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения
въззивният съд намира, че предявения осъдителен иск за сума в размер на 4 738,74
лв. правилно е отхвърлен от районния съд, а доводите на въззивника в обратен
смисъл са неоснователни.
Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК право
на разноски има въззиваемата страната, от която не се претендират такива,
поради което и съда на дължи произнасяне в тази насока.
С оглед цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 144002 от 18.06.2019 г., постановено по гр. д. № 18459/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 36-ти
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.