Р Е Ш Е Н И Е
№ 1259
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение –
девети състав, на пети ноември две хиляди и деветнадесета година, след публично
съдебно заседание на десети октомври 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след като
разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1670 по описа за 2019 година,за да се произнесе, намира
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с
която се обжалва Решение № 2435/12.06.2019г. на Районен съд Пловдив, І
гр.състав, постановено в производство по
реда на чл. 422 от ГПК, във връзка с
чл. 74 от ЗЗД, чл.9 и сл. от Закона за потребителския
кредит, във вр. с чл. 79 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът, за установяване на вземане
за сумата 28,71 лв. – възнаградителна лихва по договора за кредит, сключен с
„Рива Кредит“ООД, претендирана за периода от 05.02.2016г. до 13.02.2018г.;
сумата от 192,06 лева възнаграждение по договор № ДГ 379/18.12.2015г.; сумата
от 71,06 лева неустойка по член 12 от договор №
ДГ 379/18.12.2015г. за периода 05.02.2016 г.-13.02.2018г., като
неоснователни.
Излагат се съображения във въззивната жалба, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се от жалбоподателя, че независимо, че Законът за потребителски кредит е специален закон, по отношение на ЗЗД, то не би следвало трикратният размер на законната лихва като таван на договорната лихва специално при потребителски кредити да бъде критерий за действителност. Сочи се, че единственият нормативен критерий в настоящия случай е специалната императивна разпоредба на чл. 19 ал.4 от ЗПК. Счита се, че от мотивите на решаващия състав не могат да се изведат ясно и недвусмислено съображенията, поради които съдът е стигнал до заключенията, обективирани в диапозитива на обжалваното решение, поради което се моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част и да бъде постановите друго, с което да се уважат предявените искове. Разсъждава се във връзка с иска за заплащане на възнаграждение по горепосочения процесен договор, като се заявява, че първоинстанционният съд в мотивите си от една страна приема, че договорът не противоречи на закона, че възнаграждението на гаранта не се включва в ГПР, но формира извод, че уговореното възнаграждение заобикаля закона, на основата на който отхвърля и иска. Не е отчетен фактът, който според жалбоподателя е важен - тристранният договор е действителен, съдържанието му не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави и отговаря на общото изискване по чл. 9 ЗЗД. Сочи се, че с него са уговорени насрещни задължения: на ищеца - да гарантира изпълнение задълженията на ответника по договора за кредит, и на ответника - да заплаща възнаграждение за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това налице ли е, или не - изпълнение по договора за кредит. Твърди се, че договорът е подписан от ответника, като в тази връзка се прави извода, че следователно за последния е възникнало валидно задължението да заплаща претендираното от ищеца възнаграждение по договора за гаранция.
Заявява се, че плащането на неиздължени по кредита суми не противоречи на ЗПК, като основанието и размера за това плащане възникват в един по-късен момент, което означавало, се сочи, че към датата на определяне на общия разход по кредита не ставало ясно ще има ли обезпечение, какъв ще бъде видът му, респективно, размерът му, поради което се заключава, че изводът, че с тази сума се оскъпява кредитът стои недоказан.
Относно иска за заплащане на неустойка се счита, че след като е доказан главният иск за заплащане на възнаграждение, както и забавата в плащането му, следователно е доказан и акцесорният иск за заплащане на неустойка за забавено плащане, поради което се моли същият да бъде уважен в претендирания му размер. Посочено е, че договорът, както и неустоечната клауза, уговорена в същия, са с правна основа чл. 9 от ЗЗД, поради което се счита, че същият е законосъобразен и валидно обвързващ страните, които са го подписали. Прави се извод, че от него произтичат както права, така и задължения за тях, които следва да бъдат изпълнени.
Не се сочат нови доказателствени искания във въззивната жалба.
Въз основа на изложените оплаквания се моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като исковете бъдат уважени, така както са предявени. Претендират се разноски, съгласно списък, приложен към жалбата.
С писмен отговор от адв. М., особен представител на въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното производство М.А.Ч. се заявява, че въззивната жалба е неоснователна. Заявява се, че е правилен изводът на съда, че чрез фигурата „възмездна гаранция“ се заобикаля Закона, всъщност горната забрана за размера на договорната лихва, тъй като чрез съчетаването на два договора - един за кредит и втори за гаранция, клиентът следвало да заплаща допълнителни разходи. Относно неустойка за забава в плащането на възнаграждението, тъй като тя е акцесорен иск, се заявява, че и в тази част съдът правилно го е отхвърлил. Моли се решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Не се ангажират нови доказателства.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото-ищец в първоинстанционното производство, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта, с която отхвърля като неоснователни, предявените по реда на чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, установителни искове вр. чл.74 от ЗЗД, чл. 9 от ЗПК, чл. 79 ал. 1 предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД от ищеца „Марж Трейд“ ООД срещу ответника М.А.Ч., районният съд излага съображения:
Приема, че съгласно договор № ДГ 379/18.12.2015г. чрез фигурата „възмездна гаранция“ се заобикаля забраната
относно размера на годишния процент на разходите /ГПР/, въведен с изменението
на ЗПК от 2014г., защото чрез
съчетаването на два договора – единият за кредит и вторият наименован договор
за гаранция, възнаграждението на гаранта не се включва в ГПР и формално кредитът не се оскъпява, законът е
спазен, а потребителят плаща в пъти повече, отколкото е взел - само че на друго
основание; поради което и приема, че клаузата за уговореното възнаграждение на
гаранта е нищожна, заобикаляща закона; поради което и искът за възнаграждение
по този договор отхвърля като неоснователен, както и акцесорното вземане за
неустойка по чл. 12 от договора за гаранция.
Въззивният съд намира за правилен извода на
районния съд за неоснователност на предявените искове. От своя
страна,въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба,
становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгл. чл. 235 ал. 2
от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят относно, установени с
допустими доказателствени средства в първоинстанционното производство,
обстоятелства:
След сключване на 18.12.2015г. между ответника М.А.Ч., в качеството му на
кредитополучател, и трето за спора лице- „РИВА КРЕДИТ“ООД, в качеството му на
кредитор, са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по
чл. 9 и сл. ЗПК – Договор за потребителски кредит № 439/18.12.2015г.. Кредиторът по договора за кредит е изпълнил
задълженията си по договора, като е предоставил на ответника уговорената заемна
сума в размер 500 лева; при което и за кредитополучателя е възникнало насрещното
задължение да върне заемната сума, както е предвидено в договора, а именно –
чрез 24 на брой седмични погасителни вноски, като първата погасителна вноска е
платима на 25.12.2015г., а последната – на 03.06.2016г., /съгласно погасителен
план към договора за кредит/. Договорената лихва по кредита съгласно член 13 от
договора за потребителски кредит е в размер на 40% годишно.
За обезпечаване вземанията на кредитора,
респективно задълженията на кредитополучателя, е сключен договор за гаранция
между ищеца, като гарант, и страните по договора за кредит – Договор № ДГ
379/18.12.2015г. С договора за гаранция
са уговорени насрещни задължения на ищеца – да гарантира изпълнение
задълженията на ответника по договора за кредит, и на ответника – да заплаща
възнаграждение за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това налице ли
е или не изпълнение по договора за кредит, /чл.5.1 от договора за гаранция/. В
чл. 7 и чл. 8 е уговорено задължение за гаранта в 7-дневен срок от получаване
на уведомление от кредитора за това, че е налице неизпълнение от страна на
кредитополучателя, да заплати на кредитора всички суми, дължими от последния по
договора за кредит, след което гарантът встъпва в правата на кредитора спрямо
кредитополучателя. В чл.12 от договора за гаранция е уговорена неустойка в
размер 0,05% за всеки ден забава, изчислена върху неплатената сума при забавено
изпълнение на задълженията по този договор. На 14.10.2016г. ищецът е получил
уведомление от „РИВА КРЕДИТ“ООД, с което последното дружество го уведомява, че
ответникът не изпълнява задълженията си по договора за кредит, поради което са
налице основания за плащане на неплатените задължения за главница, договорна
лихва и законна лихва за забава, от страна на гаранта на основание чл. 7 от
договора за гаранция. Установява се от приетото авизо за нареден кредитен
превод, че на 13.02.2018г. ищецът е заплатил по сметка на „РИВА КРЕДИТ“ООД
сумата 585,50 лв. Съгласно прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
се установява, че дължимата законна лихва, изчислена върху главницата за
периода 08.01.2016г.-13.02.2018г. е 102,75 лева, а размерът на неустойката е
71,06 лева за периода 05.02.2016г.-13.02.2018г.
В частта, с която са уважени като основателни,
искът за заплащане на остатъка от непогасената главница – от 449.41 лева,
дължима по договор за потребителски кредит № 439/18.12.2015г., както и искът за
заплащане на законна лихва за забава по същия договор за периода от
08.01.2016г. до 13.02.2018г. в размер на 102,75 лева, изчислени съобразно
вещото лице, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в
сила.
Спорни са въпросите, въведени и в оплакванията
на възивната жалба, за размера на договорната лихва - дали противоречи на
добрите нрави, като надвишава трикратния размер на законната лихва, /40%-чл. 5
от договора за потребителския кредит/. За възнаграждението на гаранта по
договора за гаранция- Договор № ДГ 379/18.12.2015г. –дали клаузата относно това
възнаграждение е нищожна, като заобикаляща закона.
Въззивният съд намира, че
направените оплаквания във въззивната жалба,че неправилно съдът бил приел, че
размерът на договорената лихва противоречи на добрите нрави, както и че
клаузата за възнаграждението на гаранта се явява нищожна поради заобикаляне на
закона, се явяват неоснователни, по
следните съображения: Съгласно § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Застрахователните
премии, за които става дума в цитираната легална дефиниция, са такива по
застраховки, гарантиращи вземанията на кредитора. Аналогична функция изпълнява
сключеният тристранен договор № ДГ 379/18.12.2015 г., с който дружеството,
жалбоподател, е гарантирало изпълнението на поетите от въззивамия задължения. Дефиницията по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК не съдържа изчерпателно изброяване на конкретните разходи, които се
включват в общия разход по кредита. Те са формулирани най- общо като
"всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати". Предвид особено близката аналогия между разходите за
застрахователни премии и разходите за възнаграждение на гаранта по кредита, то
вторите също следва да се включат в общите разходи по кредита. Съгласно § 1,
т. 2 от ЗПК, "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора
за потребителски кредит от 18.12.2015г. посочената обща стойност на плащанията,
/обща сума, дължима от потребителя/, включва само главницата и
възнаградителните лихви, но не и плащанията, гарантиращи вземането на
кредитора, макар тази плащания да са му били известни към датата на подписване
на договора за кредит, тъй като той е от същата дата, на която е подписан и
тристранният договор за гаранция. При това положение както отразената обща
стойност на плащанията, така и годишният размер на разходите в договора за
потребителски кредит се явяват некоректни, при което реално изискванията за
задължително съдържание по чл.
11, т. 10 от ЗПК не са спазени. Не е спазено включително и изискването по
т. 10 за посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Предвид което въззивният съд намира, че на
основание чл.
22 от ЗПК договорът за потребителски кредит се явява недействителен, поради
което и съгласно разпоредбата на чл. 23
от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. Доколкото договорът за потребителстки кредит е
недействителен, недействителен се явява и тристранният договор за гаранция,
който има акцесорен характер спрямо първия договор. Недействителността на
договора за потребителстки кредит произтича от сключването на договора за
гаранция, а вторият договор, поради акцесорния си характер спрямо първия,
следва неговия правен статут. Сам по себе си, договорът за гаранция не страда
от някакви пороци, но поради особената си връзка с договора за потребителски
кредит, пораждайки неговата недействителност, обуславя недействителност и на
поетата гаранция, характеризираща се като поръчителство. В тази връзка следва
да се допълни, че макар, съгласно чл. 23
от ЗПК, длъжникът да дължи връщане на чистата стойност на кредита, т. е. на
главницата, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, защото
връщането на главницата се дължи не на договорно основание, а като получена без
основание.
Предвид което, всички процесни вземания, с
изключение на тези свързани с главницата, се явяват недължими. Поради което
и решението на районния съд в обжалваната част, с която исковете се отхвърлят,
като правилно, следва да бъде потвърдено, ведно със законните последици. спора.
Решението на въззивния съд е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл.
271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 12.06.2019г. Решение № 2435 на
Пловдивския районен съд, І граждански състав, по гражданско дело № 14366 по
описа на съда за2018 година, в обжалваната ЧАСТ,
с която ОТХВЪРЛЯ
иска за установяване на вземане за сумата 28,71 лв. – възнаградителна лихва по
договора за кредит, сключен с „РИВА КРЕДИТ“ООД, претендирана за периода от
05.02.2016г. до 13.02.2018г.; сумата от 192,06 лева възнаграждение по договор №
ДГ 379/18.12.2015г.; сумата от 71,06 лева неустойка по член 12 от договор № ДГ
379/18.12.2015г. за периода 05.02.2016г.-13.02.2018г., като неоснователни.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, решението на районния съд
не е обжалвано, при което е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/