№ 2007
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100507031 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20252273 от 16.11.2020 г. по гр.д. № 17000/2019 г.
Софийски районен съд, 30 състав отхвърлил предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, срещу Ал. Б. Ст., ЕГН **********,
искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в
общ размер на 472.51 лв., от които: 363.99 лв. – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м.
04.2017 г. за реално потребена енергия, отразена в общи фактури с №
**********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2016 г.; 61.22 лв. – лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до
22.11.2018 г., 38 лв. – главница за услуга дялово разпределение за периода от
м. 10.2015 г. до м. 04.2017 г., и 9.30 лв. – лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 22.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху двете главници, считано от 29.11.2018 г. - датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, до изплащане на сумите. На основание чл. 38 ЗА ищецът е осъден да
заплати на пълномощника на ответника адвокатско възнаграждение в размер
1
на 600 лв. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно
положение СРС приел, че ответникът не е титуляр на вещни права върху на
имота. По смисъла на разпоредбата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, действаща в процесния
период, потребител на топлинна енергия за битови нужди било физическо
лице – собственик или ползвател на имота, което използва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване за домакинството си. От представените по делото документи
се установявало, че ответникът е собственик на топлоснабден имот. Съгласно
оспорванията и твърденията в отговора на исковата молба, че лицата не са в
облигационно правоотношение с останалите съсобственици на процесния
имот, и само те и единствено са клиенти на топлинна енергия, то същото
формирано у съда убеждение противоречало на закона. Чл. 153, ал. 1 ЗЕ
визирал собственик и титуляр на вещно право на ползване. Лицата, които
фактически ползват имота на основание облигационно отношение,
притежавали качеството държател, а не ползвател по смисъла на ЗС. За
възникване на същото било необходимо да бъде спазена определената в
закона форма – чл. 18 ЗЗД. По делото ответникът не представил нотариален
акт, от който да е видно, че е учредено право на ползване по смисъла на ЗС.
Освен това законът изрично давал легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето
е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно
субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя
носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези
възможности, а не за реалното им упражняване. Погрешно СРС приел, че в
случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се приеме, че
именно лицето – носител на качеството „ползвател” е лицето, обитавало,
съответно консумирало топлинната енергия. По делото били представени
значителен брой доказателства, сред които декларация по чл. 14 ЗМДТ от
27.03.1998 г., подадена от ответника, от която било видно, че същият е
2
декларирал имота като собствен. Неправилен бил изводът на СРС, че за
периода ответникът няма подадена декларация и затова няма как да се счете
за собственик на имота. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение, вкл. в частта за разноските и вместо него да постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Ал. Б. Ст., с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на
пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на
длъжника срещу издадената по гр.д. № 75598/2018 г. на СРС, 30 състав
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е депозирано в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са
допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението ще следва да бъде
потвърдено по следните съображения:
За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че при
доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК,
от същия не са ангажирани доказателства за твърдението му ответникът да е
собственик на процесния имот; При заявено оспорване от ответника на този
факт, представената декларация по чл. 14 ЗМДТ от 1998 г. не може да се
3
приеме за безспорно доказателство, че ответникът е собственик на имота.
При тези мотиви на районния съд, очевидно е, че въззивната жалба не
съдържа доводи във връзка с правилността на изводите в атакуваното
решение. Районният съд не е приел, че представената декларация по чл. 14
ЗМДТ не доказва ответникът да е бил собственик на имота конкретно в
процесния период, а че при заявено оспорване от ответника сама по себе си
декларацията не съставлява безспорно доказателство за собственост.
Районният съд не е приемал нито че имотът се ползва от трети лица на
облигационно основание, нито е обсъждал дали на трети лица е учредено
вещно право на ползване върху имота, а и твърдения за последното не са
наведени от ответника. Сам по себе си фактът на деклариране на един имот
пред данъчната администрация не доказва собственост В този смисъл жалбата
е бланкетна - в нея не са релевирани оплаквания за неправилност на изводите
на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква
връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно
неотносими към установената по делото фактическа обстановка. Въззивният
съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са
нарушени императивни материалноправни норми, поради което и съобразно
чл. 269 ГПК няма правомощието да провери правилността на решението, а
следва да го потвърди на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.
При този изход и изричната претенция, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.
1, т. 2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на
въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., определено
съобразно обжалваемия интерес от 472.51 лв. и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20252273 от 16.11.2020 г., постановено
по гр.д. № 17000/2019 г. на Софийски районен съд, 30 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „****, да заплати на адвокат Д.Ц. С. от АК – Враца, с адрес:
гр. София, ул. ****, офис 330, на основание чл. 38 ЗА сумата 300 лв. (триста
4
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК ****, като трето лице помагач на страната на въззивника „Т.С.”
ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5