№ 3057
гр. София, 18.11.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско
дело № 20211000503432 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 11.10.2021 г. на заявителя „Еска Консултинг“ ООД срещу
определението от 6.10.2021 г. по търг. дело № 1711/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-6 състав,
с което е оставена без уважение молбата на същия за допълване на решението от 2.09.2021 г. в
частта за разноските.
В жалбата се твърди, че неправилно съдът е отказал да присъди поисканите от жалбоподателя
разноски за адвокат и за заплатената държавна такса. Сочи се, че противно на приетото от СГС
неприложима се явява разпоредбата на чл. 541 ГПК, а се прилага специалната разпоредба на чл.
25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, въведена с изменението от ДВ, бр. 105/2020 г. Поддържа се, че водещ мотив
за посочената законодателна новела е желанието на законодателя за опростяване на процедурата за
реализиране на отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни актове на нейни
длъжностни лица. Противното означавало тази законодателна промяна практически да се изпразни
от съдържание.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и
да уважи искането по чл. 248 ГПК. Претендира разноски за настоящото частно производство.
Агенцията по вписванията в писмен отговор оспорва жалбата. Претендира разноски по
частното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по
частната жалба, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Еска Консултинг“ ООД с жалба от 11.08.2021 г.
срещу отказ 20210804172816-2/10.08.2021 г. на длъжностно лице по регистрацията при Агенцията
по вписванията, постановен по заявление с вх. № 20210804172816, с което е поискано вписване на
прехвърлянето на търговското предприятие на ЕТ „Юнайтед Тийм – Камелия Симеонова“ на
жалбоподателя.
1
В жалбата е направено искане за осъждане на АВ да заплати направените от жалбоподателя
разноски в общ размер на 365 лв., от които: 350 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение и 15
лв. – за заплатената държавна такса. Към жалбата са приложени договор за правна защита и
съдействие от 9.08.2021 г. и преводно нареждане от 11.08.2021 г.
В подадения от АВ отговор на жалбата е направено възражение за прекомерност на
претендираните разноски от жалбоподателя.
С решение от 2.09.2021 г. СГС е отменил обжалвания отказ и е указал на АВ да извърши
вписване на обстоятелствата по заявлението. В решението липсва произнасяне по искането за
присъждане на разноски. Решението е връчено на АВ на 10.09.2021 г., а на заявителя – на
20.09.2021 г.
С молба от 8.09.2021 г. жалбоподателят е поискал допълване на решението от 2.09.2021 г., като
бъдат присъдени поисканите от него разноски по жалбата на осн. чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ.
За да постанови обжалваното определение от 6.10.2021 г., с което молбата е оставена без
уважение, СГС е приел, че регистърното производство има охранителен характер, поради което
приложима се явявала разпоредбата на чл. 541 ГПК, според която разноските са за сметка на
молителя, а не новата разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ.
При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:
Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт и е
допустима. Разгледана по същество тя е основателна.
Както бе посочено съображенията на СГС, за да отхвърли искането за присъждане на разноски,
са, че: 1) регистърното производство по ЗТРРЮЛНЦ е охранително, поради което 2) приложима е
общата разпоредба на чл. 541 ГПК, според която разноските остават за сметка на молителя.
Настоящият въззивен състав не споделя и двете съображения, което многократно е мотивирал и в
други свои актове.
1. Принципно погрешно е виждането, че регистърното производство по ЗТРРЮЛНЦ е
охранително. Охранителните производства по правното си естество са вид административни
такива per se, тъй са „безспорна администрация на гражданските отношения“ и са „подвид на
безспорната администрация изобщо, намираща израз в т. нар. облагоприятстващи
[1]
административни актове“. Означаването на един акт като „охранителен“ е с цел субектно, а не
съдържателно разграничение – охранителният акт е административен акт по същността си, издаван
от съдебен орган /най-често/, поради което е безсмислено ако този акт се издава от
административен орган, той да не бъде наричан с истинското му име – административен акт,
вместо с неговия синоним. Терминологично „административно производство“ е родово понятие,
към което се включват различни видове, част от които са и охранителните производства. Самото
прехвърляне на търговската регистрация със ЗТР от 2006 г. от съдилищата към Агенцията по
вписванията, представляваща структура към изпълнителната власт, е най-голямото доказателства
за идентичната същност на охранителните и административните производства – в противен случай
не би било конституционно допустимо съдебна дейност да се извършва от административен орган.
По тази причина като „охранителни“ има смисъл да се означават само производствата пред съд
или нотариален орган, а не и пред административен орган – развиващите се пред него
производства се означават като административни. В случая регистърното производство по
ЗТРРЮЛНЦ се развива пред административен орган, поради което е погрешно да се означава като
2
охранително, а още по-малко – за него да се прилагат общите правила на ГПК за охранителните
производства.
Действително, законодателят е допуснал известна терминологична непоследователност,
създавайки ал. 3 от чл. 536 ГПК (ДВ, бр. 99/14.12.2012 г.), според която охранителното
производство по ал. 1 се спира, ако са налице условията за издаване на искания акт, в случаите на
чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ. Самата препращаща разпоредба на чл. 19, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ не
дефинира обаче производството като охранително, а като регистърно. Тя е била създадена с
изменението от ДВ, бр. 50/2008 г. и целта й не е била да измени характера на административното
производство, а да въведе хипотези, при които то се спира, неуредени дотогава в ЗТР. Това
уреждане е извършено чрез препращане към основанията за спиране на охранително производство
по чл. 536 ГПК. Неудачността на подобно препращане, вместо в ЗТР да се уредят директно самите
основание за спиране, се доказа и в десетилетната противоречива практика по прилагането на
закона. Дори от това изменение обаче не следва, че замисълът на законодателя е бил регистърното
производство да се счита за охранително по ГПК. Това ясно е посочено и в мотивите на внесения
законопроект за изменение и допълнение на ЗТР с рег. № 802-01-36/31.03.2008 г.[2], в които четем:
„Внесеният за разглеждане проект на ЗИДЗТР цели усъвършенстването на някои законови
разпоредби и въвеждането на норми, чието приемане ще улесни хода на реформата в
търговската регистрация. Същевременно следва да се подчертае, че измененията и
допълненията не променят концептуално разпоредбите на закона .“. Нововъдената през 2012
г. разпоредба на ал. 3 на чл. 536 ГПК пък е била включена без мотиви между първо и второ четене
при разглеждане на приетия проект за ЗИДЗТР с рег. № 202-01-48/17.07.2012 г.[3].
Същевременно, ясната концепция на законодателя да уреди регистърното производство по този
закон като административно следва както от мотивите на първоначално приетия ЗТР от 2006 г.,
така и в последващи изменителни закони. Така например:
в мотивите на внесения от Министерския съвет проект за ЗТР с рег. № 602-01-5/28.01.2006 г.
четем: „…Постепенно се налага тенденцията на трансформиране на процедурите за
регистрация от съдебни в административни… Преуреждането на търговската
регистрация от съдебна в административна ще доведе, от една страна, до опростяване
на процедурите и подобряване качеството на услугата, и, от друга страна – до
разтоварване на съдебната система от несвойствени дейности, което ще благоприятства
съдебната реформа.“;
в мотивите на внесения от Министерския съвет ЗИД на Търговския закон с рег. № 602-01-
31/14.06.2016 г., приет и обн. в ДВ, бр. 105/30.12.2016 г., с който се въведе разпоредбата на
чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ четем: „С влизането в сила на ЗТР се извърши реформа в сферата
на търговската регистрация, като регистърното производство премина от окръжните
съдилища към администрацията в системата на изпълнителната власт – Агенцията по
вписванията към министъра на правосъдието. Беше създаден Единен централизиран
електронен търговски регистър, съдържащ обстоятелствата, вписани по силата на
закон, и актовете, обявени по силата на закон, за търговците и клоновете на
чуждестранни търговци, като дейността по водене и съхраняване на търговския регистър
се възложи на специализиран административен орган. В ЗТР е уредено самостоятелно
регистърно производство, което по своя характер е административно, едностранно и
3
безспорно, в рамките на което, по искане на заинтересованото лице, се извършва вписване,
заличаване или обявяване – при наличието на съответните законови предпоставки.
Дейността на длъжностните лица по регистрацията във връзка с вписванията,
обявяванията и заличаванията в търговския регистър е административна дейност по
смисъла на § 1 от ДР на Закона за администрацията. Когато административен орган
осъществява административна дейност, възложена му със закон, и причини вреди,
отговорността му следва да се реализира по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди, в какъвто смисъл е и текстът на § 18, ал. 2 от ПЗР на
законопроекта.“
Специално следва да се отбележи, че допълнението на чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ (ДВ, бр.
105/30.12.2016 г.) се извърши съзнателно като контрапункт на т. 7 от Тълкувателно постановление
№ 2/19.05.2015 г. на ВКС и ВАС, с което се прие, че делата по искове за вреди, произтичащи от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрация по ЗТР
са подсъдни на гражданските съдилища. За достигане до този отговор на поставения за тълкуване
въпрос в мотивите на същото ТП /без те да се ползват от задължителната сила по чл. 130, ал. 2
ЗСВ/ се записа, че регистърното производство по ЗТР е охранително, а актовете, с които
приключва, не са индивидуални административни актове, а са „актове с правно значимо
действие“ /каквото и да значи последното/, поради което обезщетение за вреди, причинени от актове,
действия или бездействия на ДЛР по ЗТР не може да се търси на осн. чл. 1 ЗОДОВ. Очевидно е, че
волята на законодателя не е била правилно разбрана от двете върховни съдилища, поради което се
е наложило именно със закона от ДВ, бр. 105/2016 г. да се регламентира изрично в чл. 28, ал. 2, че
„Агенцията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията, по
реда на ЗОДОВ“, т.е. по реда на чл. 1 – за вреди от административни актове и действия. В
противовес на мотивите на цитираното ТП пък в мотивите на законопроекта се записа, че това се
налага, тъй като регистърното производство е административно, а дейността на ДЛР е
административна. При тази ясно изразена воля на законодателя да се приеме, че регистърното
производство не е административно, а е охранително /въпреки очевидния non sens на подобно
разграничение поради гореизложеното/, означава законът да се тълкува contra legem.
Следователно, обжалването на отказ за вписване в ТРРЮЛН е обжалване на индивидуален
административен акт, а не на охранителен акт, какъвто могат да издават само съдилища и
нотариуси.
Уреждането на обжалваемост на отказите на ДЛР пред общите съдилища, а не пред
административните, макар и изключение не е прецедент, а е въпрос на законодателна
целесъобразност – напр. на общите съдилища са подсъдни и адм. спорове по ЗСПЗЗ, а на
административните съдилища са подсъдни и някои граждански спорове /напр. по чл. 1 ЗОДОВ/.
Това е достатъчно, за да се приеме неприложимостта на разпоредбата на чл. 541 ГПК по
отношение на отговорността за разноски за настоящото производство.
2. Дори и да се приеме, че регистърното производство е охранително, то е налице специална
разпоредба, дерогираща общото правило на чл. 541 ГПК. В дискрецията на законодателя е да
създава специални правила, дерогиращи общите в определени хипотези. Такава е разпоредбата на
чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, според която в производствата по обжалване съдът присъжда разноски
на страните по реда на ГПК. Разпоредбата е въведена с изменението с § 14 от ЗИД на Закона за
4
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ДВ, бр.105/11.12.2020 г.), с което се внесоха
изменения и в ал. 4 на чл. 25, като се уреди право на участие на АВ в производството по съдебно
обжалване на отказите на ДЛР, вкл. и правото да обжалва решението на окръжния съд.
Измененията са предложени при обсъждането между първо и второ четене на ЗИДЗИНЗС[4] от
народен представител, като в мотивите на предложението с рег. № 054-04-300/1.12.2020 г. четем
следното: „В тази насока е и предложението за изменение на чл. 25, ал. 4 от ЗТРРЮЛНЦ,
съгласно която се дава възможност, както на жалбоподателя да обжалва решението на
окръжния съд пред апелативния съд, така и право на Агенцията по вписванията да обжалва
решението на окръжния съд, в случай на отмяна на отказа. Именно в тези производства е
предвидена възможността с предложеното допълнение и създаване на ал. 6 в чл. 25, страните да
имат право на разноски, в случай, че са направени такива (държавна такса, адвокатско
възнаграждение или юрисконсултско възнаграждение). Присъждането на разноски се
осъществява по реда на чл. 78 от ГПК. По този начин се спестява провеждане на отделно
исково производство по чл. 28, ал. 2 от ЗТРРЮНЦ, във връзка със ЗОДОВ, само по отношение на
направените разноски от жалбоподателя срещу Агенцията по вписванията. С предложената
промяна няма да се провеждат още две административни производства пред административен
съд и ВАС, респективно няма да има изразходване на допълнителни средства за такси и разноски
за тях, включително присъждане на лихви върху разноски за периода от отмяната на отказа до
влизане в сила на решението за присъждане на разноски като вреди по производството.“.
Видно от горното, както буквалният законов текст на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, така и мотивите
на законопроекта, с който е въведена разпоредба са категорични и еднозначни – целта е била
разноските, направени за това съдебно производство, да се присъждат в същото, вместо в друго
производство /това по чл. 1 ЗОДОВ/, каквато е била досегашната практика на административните
съдилища. За да е възможно подобно присъждане обаче, е било необходимо да се признае
качеството „страна“ в същото съдебно производство на АВ – подобно на съдебно-
административно производство по АПК или по ЗАНН, в които също се присъждат разноски и на
двете страни, вкл. и на участващия административен орган. При положение, че разпоредбата на чл.
25, ал. 6 очевидно изхожда от идеята в това производство да се присъждат разноски, то алогично е
да се приеме, че тя препраща към изцяло изключващата тази възможност разпоредба на чл. 541
ГПК – подобно препращане би било абсурдно. Основно правило при тълкуването на нормативните
разпоредби е, че ако тълкувателният резултат води до очевиден абсурд, то той е погрешен, и
разпоредбата следва да се изтълкува в друг смисъл, съответстващ на здравия разум. В случая
точният смисъл на разпоредбата не само следва от самия законов текст, но се подкрепя и от
мотивите на законодателя при въвеждането й. Съдът следва да прилага законите, а не да се
превръща в законодател.
Ето защо разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ препраща към общите правила на
отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, а не към специалното правило на чл. 541 ГПК.
3. При това положение и доколкото жалбата пред СГС е била уважена жалбоподателят –
заявител има право на присъждане на направените за производството пред СГС разноски при
съответно приложение на чл. 78 ГПК. Такива са доказани в общ размер на 365 лв., от които: 350
лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение и 15 лв. – за заплатената държавна такса.
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение в първата инстанция, което е неоснователно. В Наредба № 1/2004 г. за
5
минималните размери на адвокатските възнаграждения не е предвиден специален минимум за
възнагражденията за жалбите по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ. Доколкото обаче те са етап от регистърното
производство, то най-близка до случая се явява хипотезата на чл. 6, т. 10 във вр. с т. 9 – за вписване
на промени в ООД, като минимумът е 300 лв. Ако се приеме за приложима разпоредбата на чл. 7,
ал. 1, т. 4 /за други неоценяеми искове/ минимумът е 600 лв., а ако се приеми за приложима
разпоредбата на т. 5 /охранителни производства/, то минимумът е 500 лв. Дори и да се възприеме
най-ниската от посочените стойности, то уговореното възнаграждение от 350 лв. не надхвърля
значително същата, поради което не е прекомерно. Ето защо на жалбоподателя следва да се
присъдят разноски в размер на 365 лв. за първата инстанция.
Жалбоподателят е поискал и присъждане на разноски за настоящото частно производство,
каквито се полагат съобразно чл. 81 ГПК. Такива са доказани в общ размер на 265 лв., от които:
250 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение и 15 лв. – за заплатената държавна такса.
Ответникът не е направил възражение за прекомерност на тези разноски, поради което те следва да
се присъдят в пълен размер.
Настоящото определение не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 274, ал. 4 ГПК.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд,
[1] така Ж. Сталев, БГПП, изд. 2020 г., стр. 54.
[2] вж. на https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/8351
[3] вж. на https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/14067
[4] вж. на https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/163433
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определението от 6.10.2021 г. по търг. дело № 1711/2021 г. на Софийския градски
съд, VІ-6 състав, и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Агенцията по вписванията, с адрес – гр. София, ул. „Елисавета Багряна“ № 20, да
заплати на „Еска Консултинг“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление –
гр. София, район „Триадица“, ул. „Иван Денкоглу“ № 3А, ет. 2, ап. 3, сумата 365 лв. – разноски за
производството пред СГС, както и сумата 265 лв. – разноски за производството пред САС.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6