Решение по дело №15594/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 13.04.2020г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ    

                                                                          СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева  въззивно гражданско дело № 15594 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

        

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ответника Д.В.Д. срещу решение от 17.07.2018г., постановено по гр. д. № 11172/2017г. по описа на СРС, 87 състав, в частта, с която са  уважени предявените от „Ф.И.“ ЕАД срещу жалбоподателката кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422  ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 и 2 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 385. 93 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № *********/05.12.2013г., ведно със законната лихва от 28.11.2016г. и сумата 107. 08 лв. – обезщетение за забава за периода 25.02.2014г. – 18.11.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68129/2016г. на СРС, 87 с-в, като са отхвърлени иска за главницата до пълния предявен размер от 398. 73 лв., иска за договорна /възнаградителна/ лихва за сумата 76. 03 лв. и иска за лихва за забава за разликата над сумата 107. 08 лв. до пълния  предявен размер от 110. 32 лв. , както и иска за сумата 192. 62 лв. , представляваща такси по договора за периода от 25.02.2014г. до 21.03.2016г., като неоснователни.

Въззивницата – ответник обжалва решението в частта за уважаване на исковете, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради нарушения на материалния закон. Поддържа, че не е редовно уведомена за сключения договор за цесия между ищеца – цедент и цесионера, тъй като към момента на предявяване на иска липсва подадено уведомление до нея, а приложеното към исковата молба не може да се цени като съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД,  тъй като не е получено от лице с представителна власт за това. В жалбата се излагат отделно съображения досежно неоснователност на иска за възнаградителна лихва, по отношение на който решението е влязло в сила. Отделно се поддържат доводи за нищожност на договора за потребителски кредит, на основание чл.11, ал.1, т. 10, 11, 12 и 20 ЗПК. Жалбоподателката моли съда да отмени решението в атакуваната част и да отхвърли исковете, с присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата „Ф.И.“ ЕАД е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която излага доводи за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част и да му присъди разноски.

Решението в частта за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.

При преценка правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

По делото е безспорно установено, че жалбоподателката и „Провидент Файненшъл България“ ООД са  били обвързани от договор за потребителски кредит № *********/05.12.2013г., по силата на който същата е получила сумата 500 лв., срещу насрещното задължение за връщане на кредита чрез 45 броя седмични плащания, като 44 вноски в размер на по 20. 27 лв. и една вноска в размер на последното плащане в размер на 20. 17 лв.

Съгласно заключението на приетата ССчЕ, сумата 500 лв. е усвоена, като ответницата е заплатила общо 12 погасителни вноски, с падеж до 25.02.2014г., а вноските с падеж до 16.10.2014г. не са погасени.

Вземането на кредитодателя е прехвърлено на ищеца „Ф.И.“ ЕАД по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.03.2016г. и приложение № 1 към него. По силата на така сключения договор за цесия във вътрешните отношения между страните по него титуляр на вземането срещу ответницата за възстановяване на дължимата сума по кредита несъмнено се явява ищецът в качеството си на цесионер.

Оплакването в жалбата относно неспазено императивно изискване на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за съобщаването на цесията на длъжника, е неоснователно. В чл. § 5, ал. 5 от договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжниците за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, за което по делото е представено и изрично пълномощно. По силата на принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е констатната съдебна практика. Ето защо настоящата инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответницата с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поради това, представеното по делото писмо с известие за доставяне с нечетливо клеймо на връчване е без значение за крайния извод. По изложените съображения въззивният съд намира, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответницата.

Процесният договор за кредит е  потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК, сключен е в изискуемата форма и съдържа всички реквизити на чл. 10 и чл. 11 ЗПК съгласно действащите към момента на сключването му редакции.

Неоснователни са поддържаните в жалбата възражения на ответницата – кредитополучател, касаещи предмета на въззивното производство, за неспазването на чл. 11, ал.1, т. 10, т.11 и 20. В  договора е налице уговорен краен срок на договора – 16.10.2014г.; ясно е посочен годишния лихвен процент – 55%, като с оглед уговорената фиксирана лихва, не се налага методика за изчисляването й; процесният договор за кредит съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане – 45 броя седмични вноски, всяка в размер от 20. 27 лв., с посочен падеж на първа и последна вноска. Не е налице нарушение на правото на кредитополучателя да получи при поискване извлечение от сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, поради което възражението за нищожност по чл. 11, ал.1, т. 12 е неоснователно. Налице е изрична уговорка в чл. 12 от договора в този смисъл. Не  е налице и основанието по чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК, с оглед клаузата на чл. 14 от договора, съгласно която кредитополучателя може да се откаже от договора по всяко време. Доводите в жалбата в тази връзка са изцяло неоснователни.

Поради изложеното, договорът е действителен, като други оплаквания, включително и досежно присъдения размер на главница и лихва, не са релевирани в жалбата.

По изложените съображения жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 лв., определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.07.2018г., постановено по гр. д. № 11172/2017г. по описа на СРС, 87 състав, в обжалваната част за уважаване на исковете.

 ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, Д.В.Д., ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 100 лв. – разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО на СРС в останалата част за отхвърляне на исковете, като необжалвано, е влязло в сила.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.07.2018г., постановено по гр. д. № 11172/2017г. по описа на СРС, 87 състав, в обжалваната част за уважаване на исковете.  ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, Д.В.Д. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, сумата 100 лв. – разноски за въззивната инстанция. РЕШЕНИЕТО на СРС в останалата част за отхвърляне на исковете, като необжалвано, е влязло в сила.