РЕШЕНИЕ
№ 1071
гр. Велико Търново, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело №
20244110100195 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Д. Л. Д., в която се излагат твърдения, че
между *и ответника е сключен договор за заем като на последния е предадена сумата от
1080 лв., която е следвало да върне на заемодателя в срок до 19.01.2020г. Изтъква се, че за
гарантиране изпълнението на задължението, заемателят издал запис на заповед в полза на
заемодателя за горепосочената сума, платим на 19.01.2020г. Твърди се, че ответникът не е
изпълнил задължението да върне предоставената сума като за вземането по ценната книга са
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по частно гражданско дело
№2159/2020г., по описа на Великотърновския районен съд. Твърди се, че срещу заповедта за
изпълнение е подадено възражение като вземането по изпълнителния лист е прехвърлено от
първоначалния кредитор на ищеца с договор за цесия от 15.11.2023г. С оглед изложеното се
отправя искане до съда да постанови решение, с което да приеме за установено по
отношение на ответника, че дължи сумата по заповедта за изпълнение, както и относно
осъждането му да заплати направените по делото разноски.
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор, в който оспорва основателността
на предявения иск. Изтъква, че между него и * е сключен договор за заем на 19.12.2019г.
като е получил сумата от 1000 лв., която следвало да върне в срок до 19.01.2020г. заедно с
договорна лихва от 8 %. Изтъква, че ищецът не е кредитор на процесното вземане поради
недействителност на договора за цесия и договора за заем. Навеждат се доводи, че вземането
е погасено по давност тъй като е изтекъл срокът по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, както и че сумата е
недължима, поради погасяване чрез плащане. С оглед изложеното се отправя искане за
1
отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Предмет на делото е иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ, вр. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД.
От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:
* и ответника се намирали в приятелски отношения като между тях често възниквали заемни
отношения относно предоставени на последния парични средства за покриване на разходи за
наем и битови сметки. На 19.12.2019г. * предал на Д. Р. сумата от 1080 лв. със задължение да
я върне в срок до 19.01.2020г. За обезпечаване изпълнението на задължението си, заемателят
издал запис на заповед в полза на заемодателя, с който безусловно и неотменимо се
задължил да му плати в срок до 19.01.2020г. сумата от 1080 лв. Поради липса на изпълнение
кредиторът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за
вземането по записа на заповед, във връзка с което е образувано частно гражданско дело
№2159/2020г., по описа на Великотърновския районен съд. Съдът уважил искането на
заявителя като на 14.09.2020г. издал заповед за изпълнение и изпълнителен лист за плащане
от ответника на горепосочената сума, както и на разноските по делото. На 15.11.2023г.
*сключил с ищеца договор за цесия, с който прехвърлил вземането си от 1455 лв. по
издадения изпълнителен лист в заповедното производство. По искане на новия кредитор е
образувано изпълнително дело *. В хода на изпълнителното производство на ответника е
връчена покана за доброволно изпълнение като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е подадено
възражение.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Абстрактният характер на записа на заповед като вид сделка, за която наличието на
основание не е елемент от фактическия й състав и поради това условие за действителността
й, не изключва поемането на паричното задължение да е с определена цел, произтичаща от
други каузални правоотношения. Поради това издателят разполага с правото да
противопостави освен абсолютните си възражения срещу ефекта, така и възраженията
основани на каузалните отношения с кредитора. Това, обаче не лишава приносителят на
менителничния ефект от претенцията за плащане на сумата по него, след като е налице
причина за издаването му и липсва изпълнение на задължението, за което е дадено
обезпечението. При възникнал спор и направено възражение от издателя основано на
конкретно каузално правоотношение е необходимо същото да бъде установено както и дали
съществува вземането по него, което записът на заповед обезпечава. Същото важи и при
наведени твърдения от поемателя за наличието на каузално правоотношение, във връзка с
което е издадена ценната книга. В тази връзка след проверка редовността на записа на
заповед от формална страна, съдът следва да провери и фактите обуславящи съществуването
на вземането по каузалната сделка.
В разглеждания случай приложеният по делото запис на заповед от 19.12.2019г. е редовен от
2
външна страна тъй като съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 от ТЗ. Съгласно
чл. 537, вр. чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ менителничният ефект е следвало да бъде платен на
19.01.2020г. като в него липсва отбелязване за изплащане на част или на цялата сума от
ответника. Страните не оспорват, че основанието на поетото от издателя задължение за
плащане е свързано с договор за заем от 19.12.2019г., което е следвало да се изпълни в срок
до 19.01.2020г. С оглед посочената от ответника в ценната книга сума и при липса на други
доказателства за размера на дължимото вземане, се достига до извод, че тя съответства на
заетата сума по каузалната сделка от 1080 лв., която отговаря на изискванията на закона. От
представените писмени доказателства не може да се установи по безспорен начин, че
плащания са извършени от ответника и че са свързани с погасяване на процесното
задължение, а гласните доказателства в тази насока са недопустими съгласно чл. 164, ал. 1, т.
4 от ГПК. Договорът за цесия е действителен тъй като с него е извършено прехвърляне на
изпълняемото право по изпълнителния лист като по този начин правото на принудително
изпълнение е преминало в полза на ищеца като цесионер, превръщайки го в частен
правоприемник на цедента съгласно чл. 429, ла. 1 от ГПК.
Независимо от гореизложеното, съдът намира възражението на ответника за погасяване на
давност на исковата претенция за основателно. Съгласно разрешението в т. 17 от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет
на делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотеза на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. Въпреки, че при направени твърдения или възражения, основани на
каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,
това правоотношение подлежи на изследване от съда, доколкото относителното възражение
би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед, с навеждането им по
установителния иск за вземането по менителничния ефект не се упражнява право на иск за
вземането по каузалното правоотношение, което е отделно от правото по абстрактната
сделка. Ето защо, правото на пряк менителничен иск срещу издателя по запис на заповед се
погасява по давност съобразно правилото на чл. 531, ал. 1 от ТЗ и в хипотезата на
релевирано възражение от ответника, съответно твърдения от страните за различни каузални
правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна
функция. В случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на
вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпечената с нея
каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за
погасяване по давност на самия менителничен иск.
Следва да се посочи, че съгласно решение №118 от 12.12.2019г. по т. д. №2288/2018г. на II т.
о. на ВКС, при спазен едномесечен срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на иска по чл. 422
от ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето
действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна
на кредитора. Ако заявлението по чл. 417 от ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът
3
бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува
изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния
изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства
осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и
стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т. 10
от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което
не може да има за последица прекъсването на давността.
В разглеждания случай заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 11.09.2020г., а
заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист са издадени на 14.09.2020г.
Последните са получени от първоначалния кредитор на 17.09.2020г., а поканата за
доброволно изпълнение по образуваното изпълнително дело е изпратена от съдебния
изпълнител на 22.11.2023г. като е връчена на ответника на 07.12.2023г. Възражението по чл.
414 от ГПК е подадено на 18.12.2023 г., а исковата молба - на 11.01.2024г. Съгласно чл. 531,
ал. 1, вр. чл. 537 от ТЗ, искът на ищеца срещу издателя на записа на заповед се погасява с
тригодишна давност, която започва да тече от падежа. По отношение на процесната ценна
книга давността е изтекла на 19.01.2023г., защото заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документа по чл. 417 ГПК не я е прекъснало, а предприемането на
действия по образуването на изпълнително производство и връчване на препис от заповедта
на ответника е станало в период надхвърлящ три години от издаването й, при наличие на
бездействие на кредитора. В случая, макар исковата молба за установяване съществуването
на вземането да е предявена в срока по чл. 415 от ГПК, тя не може да прекъсне вече
изтеклата погасителна давност. От изложеното се достига до извод за недължимост на
претендираното вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение по частно гражданско
дело №2159/2020г., по описа на Великотърновския районен съд, поради което искът по чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски е неоснователна.
Същото важи и за претенцията на ответника тъй като липсват доказателства за плащане на
претендираното адвокатско възнаграждение от 400 лв.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
Отхвърля като неоснователен поради погасяване по давност предявения от Д. Л. Д. с ЕГН:
********** *, срещу Д. В. Р. с ЕГН: ********** *, иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 от ГПК,
вр. чл. 535 от ТЗ, вр. чл. 79, ал 1 от ЗЗД относно установяване съществуването на вземането
от 1080 лв. /хиляда и осемдесет лева/, на основание Запис на заповед от 19.12.2019г., за
което е издадена заповед за изпълнение №877 от 14.09.2020г. по частно гражданско дело
№2159/2020г., по описа на Великотърновския районен съд.
4
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението, препис от същото да се приложи по частно гражданско
дело №2159/2020г., по описа на Великотърновския районен съд.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5